— Не ни ли обичаш вече, Франк?

Той се обърна и я грабна, прегърна я, замилва я с болезнена наслада, пропита от тъга, мъка и копнеж.

— О, Меги! Обичам теб и мама повече от всички други заедно! Господи, защо не си по-голяма, че да си поговорим? Или може би е по-добре, че си още толкова малка… да, по-добре е…

Той внезапно я пусна, като се мъчеше да се овладее, люшкайки глава насам-натам, облегнат на дънера, а устните и гърлото му конвулсивно мърдаха. После пак се обърна към нея:

— Меги, като пораснеш, ще ме разбереш по-добре.

— Моля ти се, не заминавай. Франк — повтори тя.

Смехът му прозвуча като ридание:

— Меги, не чу ли какво ти казах? Добре, все едно. Важното е да не казваш на никого, че си ме видяла тази нощ, разбра ли? Не искам да помислят, че си замесена.

— Чух те, Франк, чух всичко. И ти обещавам, че няма да кажа на никого. Но как ми се иска да не трябва да отиваш.

Беше още много малка, за да изрази онова още неосъзнато чувство в сърцето си: ако Франк си иде, кой ще й остане? Той единствен проявяваше обич към нея. Само той я взимаше на ръце и я прегръщаше. Докато беше по-малка, и баща й често я вдигаше, но откакто тръгна на училище, вече не й даваше нито на коленете му да сяда, нито да обвие с ръце шията му, като й казваше: „Ти си вече голямо момиче, Меги.“ А мама беше винаги толкова заета, толкова уморена и погълната от момчетата и от къщата. Франк й бе най-близък, Франк грееше като звезда на нейния малък къс небе. Той сякаш единствен обичаше да седи и да разговаря с нея и й обясняваше нещата така, че тя да ги разбере. Още от деня, в който Агнес остана без коса, Франк бе все до нея и въпреки многото й неприятности нищо не беше я засегнало дълбоко — нито боят, нито сестра Агата, нито въшките, — защото Франк идваше да я успокои и утеши.

Тя стана и успя да се усмихне:

— Добре тогава, Франк… Щом не може иначе.

— Сега трябваше да си в леглото си, Меги, и по-добре се връщай, докато мама не е разбрала. Хайде, бягай!

Думите му отпъдиха от главата й всичко друго, тя се наведе и затърси дългите поли на нощницата си, издърпа ги между краката си и хванала ги като опашка отпред, се затича, отмятайки с босите си ходила стърготини и остри тресчици.

На сутринта Франк го нямаше. Когато дойде да вдигне Меги от леглото, Фий беше мрачна и сопната. Меги скочи като опарена и се облече сама, без да поиска помощ дори за ситните копчета.

В кухнята момчетата седяха умърлушени около масата, а столът на Пади беше празен. Празен бе и столът на Франк. Меги седна на мястото си и се сгуши, разтреперана от страх. След закуска Фий смръщена ги отпрати навън, а зад плевнята Боб съобщи на Меги новината.

— Франк е избягал — рече задъхано той.

— Може би е отишъл само до Уахин — каза Меги.

— Не, глупачке! Отишъл е в армията. Ех, как не бях по-голям, да ида с него! Щастливец!

— Аз пък искам да си е у дома.

Боб сви рамене:

— Е, ти си момиче и от теб друго не може и да се очаква.

Заядливата забележка остана този път без последствия: Меги се върна в къщи да види какво може да помогне на майка си.

— Къде е татко? — попита тя, след като Фий й даде да глади носни кърпи.

— В Уахин.

— Ще доведе ли Франк?

Фий изпъшка:

— В това семейство е невъзможно да се запази тайна. Не, той знае, че няма да намери Франк в Уахин. Отиде да изпрати телеграма до полицията и армията в Уангануи. Оттам ще го върнат.

— О, мамо, дано да го намерят! Не искам Франк да си отиде!

Фий тупна разбитото масло върху масата и взе да мачка воднистата жълта купчина с две дървени лопатки.

— Никой от нас не иска Франк да замине и затова татко отиде да го доведе. — Устните й потрепериха и тя заудря още по-силно. — Горкият Франк! Горкият Франк! — въздъхна тя, но не към Меги, а на себе си. — Не разбирам защо децата трябва да плащат за греховете ни. Горкият ми Франк — толкова е особен… — Като забеляза, че Меги е престанала да глади, тя затвори уста и повече не проговори.

След три дни полицията доведе Франк. Той се съпротивявал ожесточено — каза на Пади сержантът от Уангануи, който го охраняваше.

— Какъв боец си отгледал! Щом разбра, че войниците са от караула, хукна като стрела, спусна се по стълбите и побягна на улицата, следван от двама войника. Ако не беше лошият му късмет да попадне на един дежурен полицай, мисля, че щеше да се измъкне. Неистово се бореше и трябваше пет души да му слагат белезниците.

С тези думи той свали тежките окови на Франк и го бутна грубо към предната врата. Франк се спъна, политна към Пади, но се дръпна като опарен.

Децата се бяха стаили до къщата недалеч от възрастните, гледаха и чакаха. Боб, Джек и Хюи стояха нащрек и се надяваха Франк пак да се сбие; Стюърт гледаше мълчаливо, кротък и състрадателен по душа. Меги бе хванала с ръце бузите си, притискаше ги и ги мачкаше в ужас да не би някой да стори зло на Франк.

Той се обърна и погледна най-напред майка си: черните му очи се впиха в нейните сиви — едно тайнствено и мъчително общуване, неизразено никога с думи. Яростният поглед на Пади го смазваше, унищожителен и пълен с презрение, сякаш искаше да му каже, че не е очаквал това от него, а Франк, признавайки правото му да се гневи, сведе очи. От този ден нататък Пади говореше на сина си само по работа. Но Франк се чувстваше най-зле пред другите деца: засрамен и сконфузен — пъстра птица, свалена на земята, преди да е избродила небето, с прерязани криле и секнала песен.

Меги изчака Фий да направи вечерната си обиколка, провря се през отворения прозорец и хукна през задния двор. Знаеше къде може да е Франк: на сеното в плевнята, далеч от любопитни очи и от баща им.

— Франк, Франк, къде си? — повика тя приглушено, като пристъпваше бавно в тишината и непрогледния мрак на плевнята, опипвайки предпазливо с пръстите на краката си като животно всяка следваща стъпка.

— Тук съм, Меги — стигна до нея отпадналият му глас, който сякаш не беше негов — без плам, без живот.

По звука тя го намери прострян в сеното и се сгуши до него, като обви ръце около гърдите му, докъдето стигаше.

— О, Франк, колко се радвам, че се върна.

Той простена, смъкна се по сеното, за да се изравни с нея, и отпусна глава на тялото й. Меги се вкопчи в гъстата му права коса и тихо затананика. В тъмното той не я различаваше, но осезаемото й съчувствие го отприщи. Разрида се, а тялото му се гърчеше от болка в бавни конвулсии и сълзите му мокреха нощничката й. Меги не заплака. Нещо в малката й душа бе вече достатъчно израснало и станало женствено, за да усети неустоимата пареща болка на чувството, че е необходима. И тя дълго люля главата му напред-назад, напред-назад, докато скръбта му се оттече, и остана само празнота.

Глава втора

1921–1928. Ралф

3

Пътят до Дройда не буди спомени от младостта — мислеше си отец Ралф де Брикасар с полупритворени срещу светлината очи, докато новият му „Даймлер“ се друсаше по разбития коловоз през сребристата висока трева. Тук нищо не приличаше на красивата тучнозелена Ирландия. А Дройда? Ни бойно поле, ни обител на владетели. Така ли бе в същност? Чувството му за хумор, по-сдържано напоследък, но все така остро, нарисува в съзнанието му образа на една Мери Карсън от времето на Кромуел, която пръска своеобразната си царствена злоба. Сравнението съвсем не беше пресилено: тази дама разполагаше с не по-малко власт и се разпореждаше с толкова хора, колкото и пълководците в миналото.

Последната порта се показа над високата жилава трева и зелените чемшири.

Колата се затресе и спря. Като нахлупи на главата си неугледната сива шапка с широка периферия, за да го пази от слънцето, отец Ралф слезе, отиде до портата, издърпа стоманеното резе и я блъсна с досада. От презвитерството в Гилънбоун до имението Дройда имаше двадесет и седем такива порти и това означаваше, че пред всяка една той трябваше да спре, да излезе от колата, да отвори портата, да влезе в колата, да мине от другата страна, пак да спре, да излезе, да се върне, да затвори и пак да се качи в колата, за да продължи до следващата. Колко пъти му се приискваше да съкрати поне половината от този ритуал, да натисне газта по пътя и да остави вратите зад себе си отворени като ред зейнали от почуда уста. Но дори уважението към сана му не би възпряло тогава собствениците на тези порти да го овалят в катран и пера и да го линчуват. Ако конете бяха така бърз и удобен превоз като автомобила, той щеше да отваря и да затваря портите от седлото.

— Нищо не се получава даром — каза си той и погали арматурното табло на новия „Даймлер“. Залостил здраво портата зад себе си, той потегли, за да измине последната миля през тревистия, но обезлистен вътрешен двор на Дройда.

Това австралийско имение бе внушително дори за ирландец, свикнал със замъци и големи къщи. Дройда беше най-старият и най-големият чифлик в областта, а грижливият му покоен собственик му бе прибавил и подобаваща къща. Построена от блокове маслено жълт пясъчник, сечени на ръка в кариерите на петстотин мили на изток, къщата бе на два етажа, издържана в строгия архитектурен стил от началото на миналия век, с големи решетъчни прозорци и просторна веранда на железни подпори, опасваща целия приземен етаж. Черните дървени капаци встрани на всеки прозорец служеха не само за красота — в летните горещини те пазеха помещенията хладни.

Беше есен и витата лоза бе зелена, а през пролетта глицинията, посадена още преди петдесет години, в деня, когато къщата бе завършена, се превръщаше в гъста маса виолетови цветове, бухнали по стените и по покрива на верандата. Около сградата се простираха декари с безупречно окосена трева и прави лехи, сега потънали в цвят от рози, шибой, гергини и невен. Няколко великолепни евкалипта, прилични на призраци с белезникавите си стъбла и корони от тънки листа, на двадесет и пет метра над земята, бранеха къщата от безмилостните лъчи на слънцето, а клоните им се вплитаха в пищните пурпурни венци на виещите се декоративни лози. Дори неизбежните грамадни и грозни резервоари за вода, без които беше немислимо по тези отдалечени места, бяха така обрасли с жилави лози, рози и глициния, че приличаха по-скоро на някаква украса, отколкото на полезни съоръжения.