Но междувременно новина като днешната заслужаваше да се отпразнува по някакъв начин. Все още не беше готова за Рейн, но наблизо имаше други хора, с които да сподели радостта си. Тя си обу обувките и отиде в другия край на коридора, където беше общата гостна на вуйчовците. Патси й отвори и тя влезе с разперени ръце, сияеща.

— Отваряйте бутилките! Ще играя Дездемона! — обяви тя със звънък глас.

В първия момент никой не и отговори, после Боб рече топло:

— Много хубаво, Джъстийн.

Радостта й не помръкна, а прерасна в неудържим възторг. Смеейки се, тя се отпусна в едно кресло и загледа вуйчовците си. Колко мили хора бяха! Нейната новина естествено не означаваше нищо за тях. Те нямаха и представа коя е Дездемона. Ако беше дошла да им съобщи, че се жени, Боб щеше да й отговори почти по същия начин.

Те бяха част от живота й, откакто се помнеше, но за жалост тя им беше обърнала гръб със същото пренебрежение, с което се отнасяше към всичко в Дройда. Вуйчовците — обобщаващо понятие, с което Джъстийн О’Нийл не се чувствуваше свързана. За нея те бяха просто един конгломерат, чиито членове се движеха насам-натам из Дройда, усмихваха й се свенливо и я отбягваха, ако имаше опасност да ги заговори. И не защото не са я харесвали, даваше си тя сметка сега, а защото са усещали колко е далеч от тях и са се чувствували неудобно. Но в Рим, който им беше съвсем чужд, а на нея — много близък, тя започваше да ги разбира по-добре.

Затоплена от нещо, което би могло да бъде обич към тях, Джъстийн обходи с поглед загрубелите, засмени лица едно след друго — Боб, жизнената сила на групата, управителя на Дройда, който при това беше и толкова деликатен; Джек, който като сянка следваше Боб навсякъде или просто много добре се разбираха двамата; Хюи, у когото имаше нещо дяволито, липсващо у другите, но който въпреки това беше досущ като тях; Джимс и Патси, положителния и отрицателния полюс на едно завършено цяло; клетия смазан Франк, единствения, когото терзаеха страхове и несигурност. Всички, с изключение на Джимс и Патси, бяха вече посивели, а Боб и Франк имаха дори съвсем бели коси, но иначе си бяха почти същите, каквито си ги спомняше от дете.

— Не знам дали бива да ти давам бира — колебаеше се Боб, застанал с ледена бутилка бира в ръка.

Само преди половин ден думите му биха я подразнили много, но сега тя беше твърде щастлива, за да се засяга.

— Слушай, миличък, знам, че и през ум не ти минаваше да ми предложиш чаша бира, докато разговаряхме с Рейн, но имай пред вид, че аз съм вече голяма и нищо няма да ми стане от една бира. Уверявам те, че в това няма нищо лошо. — И му се усмихна.

— Къде е Райнер? — попита Джимс, като взе пълната чаша от Боб и й я подаде.

— Скарахме се.

— С Райнер ли?

— Да. Но вината беше изцяло моя. По-късно ще говоря с него и ще му се извиня.

Никой от вуйчовците не пушеше. Макар че досега не си беше поисквала бира, Джъстийн неведнъж предизвикателно беше пушила пред тях, когато седяха и разговаряха с Райнер, сега обаче не можеше да събере достатъчно смелост да си извади цигарите и затова се задоволи с по-малката победа — бирата, като изгаряше от желание да я изпие жадно наведнъж, но се въздържа заради недоверчивите им погледи. Отпивай мънички глътки като дама, Джъстийн, дори да умираш от жажда.

— Рейн е свястно момче — каза Хюи, понамигвайки.

Сепната, Джъстийн внезапно осъзна защо бяха започнали изведнъж така да я уважават: беше си хванала мъж, какъвто те биха искали да имат в семейството.

— Да, наистина — отвърна тя кратко и смени темата. — Хубав ден беше, нали?

Всички глави кимнаха едновременно, дори и Франк, но като че ли на никого не му се говореше за това. Тя виждаше, че са много уморени, но не съжаляваше за хрумването си да ги посети. Необходимо й беше време да си припомни функциите на почти атрофираните си сетива и чувства, а вуйчовците й предлагаха отлична възможност за това. Там беше лошото да живееш сам — забравяш всичко отвъд себе си.

— Коя е Дездемона? — обади се Франк от сянката, в която се беше приютил.

Джъстийн се впусна оживено да обяснява, развеселена от ужаса им, като узнаха, че тя всяка вечер ще бъде удушвана, и се сети колко са изморени едва след като Патси се прозина половин час по-късно.

— Трябва да си вървя — каза тя и остави празната чаша. Не й бяха предложили втора, очевидно смятаха, че една е достатъчна за дама. — Благодаря ви за търпението да изслушате глупостите ми.

Боб беше много изненадан и смутен, когато тя го целуна за лека нощ. Джек се поотмести, но тя не го остави да й се изплъзне, а Хюи дори се зарадва на такова сбогуване. Джимс, цял почервенял, го понесе безмълвно. Тя не само целуна Патси, но го и прегърна, защото и той като нея беше един самотен остров. Но Франк не целуна — той си извърна главата и когато го прегърна, Джъстийн долови в него слабото ехо на някаква чувственост, която липсваше у другите. Клетият Франк! Защо ли е станал такъв?

Като затвори вратата, тя се облегна за момент на стената. Рейн я обичаше. Но когато се опита да му позвъни в стаята, телефонистката й каза, че е напуснал хотела и заминал за Бон.

Нищо. Може би е по-добре да изчака и да го види в Лондон. Ще му се извини много искрено в писмо с въздушна поща и ще му предложи да вечерят заедно, когато той има път към Лондон. Не смяташе, че го познава напълно, но в едно не се съмняваше — той щеше да дойде, защото никак не беше злопаметен. А откакто се занимаваше с външна политика, Англия беше една от страните, които посещаваше най-редовно.

— Почакай, моето момче — говореше тя на огледалото, където вместо собственото си лице виждаше сякаш неговото. — Ако не направя Англия най-важната ти външнополитическа цел, да не ми е името Джъстийн О’Нийл.

И през ум не й минаваше, че що се отнася до Рейн, точно за името й беше въпросът. Тя беше определила своя стил на живот и той не включваше брака. Изобщо не се сещаше, че Рейн може би иска да я превърне в Джъстийн Хартхайм. Сега беше заета само с това да си спомня вкуса на целувката му и да мечтае за още.

Оставаше й само да каже на Дейн, че не ще може да го придружи в Гърция, но това нямаше да е трудно. Дейн щеше да я разбере както винаги. Но все пак той не биваше да знае всички причини, които я спираха да замине за Гърция. Колкото и да обичаше брат си, никак не й се щеше да слуша някоя от строгите му проповеди. Той искаше тя да се омъжи за Райнер и ако узнаеше какви са намеренията й, щеше да я замъкне със себе си в Гърция дори ако трябваше да я отвлече насила. Което не стигнеше до ушите на Дейн, нямаше да легне и на сърцето му.

Мили Рейн — гласеше краткото писмо. — Съжалявам, че онази нощ избягах като дива коза — не знам какво ме прихвана. Беше такъв напрегнат ден и изобщо… Моля те да ми простиш, че се държах като последна глупачка. Срамувам се от себе си, че направих такъв въпрос от нищо. Но ми се струва, че и на теб ти беше дошло малко множко този ден, та взе да говориш за любов и такива работи. Затова ти предлагам следното: ти да не ми се сърдиш и аз да не ти се сърдя. Нека да си останем приятели, моля ти се. Не бих понесла да се скарам с теб. Следващия път, като дойдеш в Лондон, ела да вечеряме заедно и ще изготвим официално мирния договор.

Подписът беше както обикновено само „Джъстийн“. Никакви нежни думи — тя изобщо не употребяваше такива. Смръщен, той се мъчеше да вникне в простичките кратки изречения, сякаш да вникне в мислите й, които се крият зад тях. Без съмнение му предлагаше приятелство, но само това ли? Той въздъхна, принуден да си даде за съжаление положителен отговор. Здравата я беше изплашил, а щом държеше да запази приятелството си с него, той явно значеше много за нея. Но дълбоко се съмняваше дали тя самата разбира какво точно изпитва към него. След като знаеше вече, че той я обича и ако се познаваше достатъчно добре да си даде сметка, че и тя го обича, щеше да го каже направо в писмото си. Но защо все пак се беше върнала в Лондон, вместо да иде в Гърция с Дейн? Той не си правеше илюзии, че е заради него, но въпреки това тази надежда се прокрадна в мислите му и развеселен, той позвъни на секретарката си. Беше десет часът сутринта по Гринуич — най-подходящият момент да я намери в къщи.

— Свържете ме с апартамента на мис О’Нийл в Лондон — нареди той и докато секундите се точеха, чакаше смръщен, подръпвайки вътрешните крайчета на веждите си.

— Рейн! — чу се гласът на Джъстийн, явно много зарадвана. — Получи ли ми писмото?

— Току-що.

Тя деликатно направи пауза и попита:

— И кога ще дойдеш на вечеря?

— Ще бъда в Англия в петък и събота. Много скоро ли е?

— Не, ако събота вечер те устройва. Правя репетиции за Дездемона и в петък ми е невъзможно.

— Дездемона ли?

— Ама ти не знаеш! Клайд ми писа в Рим да ми предложи ролята. В ролята на Отело — Марк Симпсън, режисьор — лично Клайд. Не е ли прекрасно! Върнах се в Лондон с първия самолет.

Той закри очи с длан, благодарен, че секретарката му е чак оттатък и не може да види лицето му.

— Джъстийн, миличка, това е великолепна вест — успя той да изрече зарадвано. — Аз пък се чудех какво ли те е накарало да се върнеш в Лондон.

— О, Дейн ме разбра — заобяснява тя весело — и дори донякъде беше доволен, че ще пътува сам. Той просто беше съчинил това, дето ще му трябвам, за да го ръчкам непрекъснато да се върне у дома, но в същност е било, за да не се почувствувам изведнъж изолирана от живота му, след като е станал свещеник.

— Сигурно — съгласи се той вежливо.

— Тогава до събота вечер, нали? — уточни тя. — Към шест часа, за да може спокойно да изготвим мирния договор с помощта на една-две бутилки, а като постигнем задоволителен компромис, да имам време и да се нахраня. Съгласен?

— Разбира се. Довиждане, херцхен.

Връзката беше веднага прекъсната, защото тя рязко окачи слушалката; той задържа своята още малко в ръка, вдигна рамене и я остави на вилката. Дявол да я вземе Джъстийн! Тя започваше да му пречи на работата.