Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Той размаха големия си юмрук.

— За своите малки удоволствия аз си плащам по-скъпо, отколкото предполагаш.

— Имаш ли нещо против да повървим пеша, Рейн?

— Не, но ако оставиш обувките на краката си.

— Вече нямам друг изход. Миниполите имат и недостатъци: свърши вече онова време, в което набързо да си смъкна чорапите. Сега са измислили нещо досущ като театрално трико, което не можеш да свалиш на публично място, без да предизвикаш най-големия фурор от времето на лейди Годайва17 насам. И ако не искам да си съсипя чорапогащника за пет гвинеи, трябва да остана в плен на обувките си.

— Поне научих от тебе нови работи за женското облекло — и горно, и долно — каза той кротко.

— Хайде де! Обзалагам се, че имаш цяла дузина любовници, които трябва да събличаш.

— Само една, която — като добра любовница — ме чака по пеньоар.

— Знаеш ли, досега май никога не сме говорили за сексуалния ти живот. Превъзходно! Как изглежда тя?

— Руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута.

Джъстийн замръзна на мястото си.

— Залъгваш ме — бавно рече тя. — Не мога да си те представя с такава жена.

— Защо не?

— Имаш твърде добър вкус.

— Всеки си има свой вкус, мила моя. И аз не съм кой знае колко красив — защо смяташ, че мога да накарам едно младо и хубаво момиче да ми стане любовница?

— Как да не можеш! — възмути се тя. — Разбира се, че можеш!

— С парите ми, искаш да кажеш.

— Не, не с парите ти! Престани да ме дразниш, постоянно ме дразниш! Райнер Мьорлинг Хартхайм, ти много добре знаеш колко си привлекателен, защото иначе нямаше да носиш златни медальони и мрежести ризи. Не че външният вид е чак толкова важен, но все пак…

— Вниманието ти към мен е трогателно, херцхен.

— Защо, като съм с теб, все имам чувството, че трябва непрекъснато да тичам, за да те догоня, а пък не успявам? — Тя се укроти и го погледна малко недоверчиво. — Не говориш сериозно, нали?

— А ти как мислиш?

— Че не. Ти не си надменен, но знаеш, че си много привлекателен.

— Дали знам, или не — не е важно. Важното е, че ти ме харесваш.

Тя искаше да му каже: разбира се, че те харесвам, преди малко дори се опитах да си те представя като любовник, но веднага реших, че няма нищо да излезе и че е по-разумно да си останем приятели. Ако я беше оставил да го каже, щеше сигурно да разбере, че още не е дошло времето му, и щеше да постъпи по друг начин. Но преди още устните й да изрекат думите, той я беше прегърнал и я целуваше. Цели шестдесет секунди тя стоя така, примряла, разтърсена издъно, поразена, буйната й природа ликуваше диво от срещата с не по-малко буйна сила. Устните му — те бяха чудесни! А косата — невероятно гъста, жива — мамеше да вплете с всичка сила пръстите си в нея. След това той пое лицето й в дланите си и я погледна, като й се усмихваше:

— Обичам те — рече той.

Ръцете й обхванаха китките му, но не нежно като китките на Дейн; ноктите се забиха свирепо в плътта, оставяйки дълбоки бразди. Тя отстъпи две крачки назад и взе ожесточено да трие с опакото на дланта устните си, разширила от уплаха очи, дишайки тежко.

— Няма да стане — едва продума тя. — Нищо няма да излезе от това, Рейн!

Изу обувките, наведе се да ги вземе, обърна се и след три секунди бързите меки ходила вече не се виждаха.

Той нямаше никакво намерение да я гони, макар че тя може би очакваше точно това. И двете му китки бяха разкървавени и го боляха. Той попи с кърпичката си първо едната, после другата, вдигна рамене, хвърли кърпата и се съсредоточи върху болката. След малко извади табакерата, взе си цигара, запали я и бавно закрачи. Никой минувач не би отгатнал по лицето му какво чувствува. Всичко, което му се бе струвало достижимо, към което се беше стремил, беше загубено. Хлапачка. Кога най-сетне ще порасне? Прие го, отвърна му и после се отказа.

Но той обичаше да рискува, да губи, да печели. Беше чакал цели седем години, преди да си опита късмета след тази церемония по ръкополагането. Но явно, че е избързал. Добре тогава. И утре е ден или — доколкото познаваше Джъстийн — и догодина, по̀ догодина. Но нямаше никакво намерение да се отказва. Ако я следи внимателно, рано или късно ще успее.

Разтърси го беззвучен смях — руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута. Как му дойде на езика, и той не знаеше; много отдавна го беше чул от бившата си жена — четирите качества, типични за жертвите на камък в жлъчката. Клетата Анелизе, много страдаше от жлъчка, макар да беше чернокоса, мършава и стегната като дух в бутилка. Сега пък какво се сетих за Анелизе? Дългогодишните ми търпеливи усилия претърпяха пълен провал и изпаднах в положението на клетата Анелизе. Значи, така, фройлайн Джъстийн О’Нийл! Ще ви науча аз вас!

Прозорците на двореца светеха: ще се качи горе за няколко минути да поговори с кардинал Ралф, който изглеждаше вече много стар. И болнав. Може би трябва да го убеди да отиде на лекар. Болка прониза Райнер, но не за Джъстийн — тя беше млада, имаше още време. Болеше го за кардинал Ралф, който беше присъствувал днес на ръкополагането на сина си, без да знае това.

Беше още рано и фоайето на хотела беше пълно с хора. Вече обута, Джъстийн бързо се отправи към стълбите и затича нагоре с наведена глава. После припряно взе да рови из чантата си за ключа и като не можа да го намери, реши, че ще трябва отново да слиза и да разблъсква тълпата пред администрацията. Но най-сетне го напипа: сигурно поне десет пъти го е докоснала с разтрепераните си пръсти, без да усети.

Останала най-сетне сама, тя се добра до леглото си, седна в единия край и започна постепенно да си възвръща способността да разсъждава. Казваше си, че е отвратена, ужасена, разочарована, не отместваше тъжния си поглед от белезникавия правоъгълник на прозореца, през който се виждаше бледото сияние на нощта, искаше й се да ругае, да плаче. Вече никога нямаше да бъде същото и това бе истинска трагедия. Да загуби най-добрия си приятел. Това е измяна.

Празни, неверни думи… Тя изведнъж ясно съзна какво в същност я беше изплашило и накарало да побегне от Рейн, сякаш той се беше опитал да я убие, а не да я целуне. Колко правилно беше постъпил! Точно така, както тя бе желала, въпреки че толкова се боеше именно от това, боеше се да не се влюби. Любовта щеше да разруши всичко. Но не само това: колкото и да се срамуваше да си го признае, не беше сигурна, че е способна да обича. Ако можеше, бдителността й несъмнено щеше да й е изневерила поне един-два пъти, поне един-два пъти щеше да я е разтърсило нещо по-силно от приятното, граничещо с търпимост чувство, което, беше изпитвала към не чак толкова многото мъже в живота си. И през ум не й минаваше, че съзнателно беше избирала точно такива мъже, които да не застрашават самоналоженото й безразличие, станало й вече втора природа. За пръв път през живота си чувствуваше, че няма на какво да се опре — никога не й се беше случвало подобно нещо, та да знае как да постъпи, не се беше сблъсквала със силно чувство нито у себе си, нито у своите безинтересни любовници. Не можеше да поиска помощ и от роднините си от Дройда, понеже никога не беше търсила близост с тях.

Трябваше да избяга от Рейн. Нима би могла да каже „да“, да се свърже с него и после да го види как се отдръпва, откривайки огромния й недостатък? Не би могла да го понесе! Той рано или късно щеше да разбере истинската й същност и тогава с любовта му към нея беше свършено. Не, непоносимо беше да каже „да“ и после да бъде отблъсната завинаги. По-добре да се отдръпне сама. Така поне гордостта й ще бъде удовлетворена — цялата гордост, която Джъстийн беше наследила от майка си. Рейн не бива никога да узнае какво се крие зад фасадата на нейната дързост и бъбривост.

Той се беше влюбил в онази Джъстийн, която виждаше; тя не му беше дала възможност дори да подозира какво море от съмнения бушуваше в нея. За тях се досещаше само Дейн, и не само се досещаше — той ги знаеше.

Тя се наведе и долепи чело до хладината на нощното шкафче, а по лицето й се стичаха сълзи. Ето защо обичаше Дейн толкова много. Той познаваше истинската Джъстийн и въпреки това я обичаше. Това сигурно се дължеше на кръвта, но и на взаимните преживявания, проблеми, болки, радости през толкова много години. А Рейн беше чужд човек, не беше свързан с нея като Дейн, нито дори като другите членове на семейството й. От къде на къде ще я обича?

Тя подсмъркна, обърса с ръка лицето си, вдигна рамене и се зае с трудната работа да изтласка и тази болка в някое далечно ъгълче на съзнанието си, където тя да кротува в забрава. Знаеше, че ще съумее да го постигне — та нали през целия си живот досега беше усъвършенствувала тази способност. Само че това означаваше да е непрекъснато заета, да е изцяло погълната от неща извън нея. Пресегна се и запали нощната лампа.

Някой от вуйчовците трябва да беше донесъл писмото в стаята й, понеже тя го видя на шкафчето си — светлосин плик за въздушна поща с кралица Елизабет на марката в горния ъгъл.

В случай, че я интересува ли? Дездемона! Дездемона в Лондон! И при това с Марк Симпсън като Отело! Душевното й състояние отскочи във висини, където случката с Рейн губеше всякакво значение или по-точно придобиваше друго значение. Може би, ако беше много, много внимателна, щеше да успее да запази любовта на Рейн — една много известна и търсена актриса и без това е твърде заета, за да се раздава на мъжете, които среща в живота си. Заслужаваше си да опита. И ако забележи, че Рейн се доближава твърде много до истината, винаги би могла да се оттегли. За да задържи Рейн, особено такъв, какъвто се беше разкрил пред нея сега, тя би направила всичко, с изключение на това да свали маската си.