Тя излезе от унеса си и видя, че той я гледа как го наблюдава, което беше равносилно да я съблекат гола пред тълпа, въоръжена с камъни. Очите му задържаха за момент нейните — широко отворени и живи, не точно стреснати, а по-скоро приковани. След това той спокойно премести погледа си върху Боб и му зададе съвсем уместен въпрос за ножиците за стригане на овце. Джъстийн се опомни вътрешно и си каза да не почва сега да си въобразява разни работи. Но беше очарована, че изведнъж си е представила един мъж, който й беше приятел от години, като евентуален любовник. И при това тази мисъл не й беше неприятна.

Бе имала и други мъже след Артър Лестрейндж и беше престанала да се смее. О, много неща преживях от онази незабравима нощ насам. Но се чудя, дали изобщо са ме променили? Много е приятно да имаш до себе си мъж и, по дяволите, дето Дейн разправя, че трябвало да бъде един-единствен. Аз не искам един-единствен мъж и затова няма да спя с Рейн, в никакъв случай! Това би променило твърде много неща и ще го загубя като приятел. А аз имам нужда от него като приятел и не бих могла да се лиша от приятелството му. Ще го запазя така, както пазя Дейн — като човек от мъжки пол, който няма физическо значение за мен.



Църквата събираше двадесет хиляди души и сега не беше препълнена. Нямаше в света друг божи храм, в който да са били вложени толкова много време, мисъл и гений — произведенията на езичеството в древността бледнееха пред него. И наистина — колко много любов, колко много усилия. Базиликата на Браманте, куполът на Микеланджело, колонадата на Бернини. Паметник не само на бога, но и на човека. Дълбоко под изповедалнята в малко каменно помещение беше погребан самият свети Петър; тук е бил коронясан и император Карл Първи. Ехо от древни гласове шепнеше сякаш между сноповете светлина, мъртви пръсти излъскваха лъчите от бронз в олтара и нежно докосваха усуканите бронзови колони на балдахина.

Той лежеше върху стъпалата, захлупил лице, сякаш мъртъв. За какво ли мислеше? Дали в него имаше болка, която не трябваше да изпитва сега, болка от това, че майка му не е дошла? Кардинал Ралф се взря през сълзите на Дейн и не намери там и следа от болка. Преди това — може би да, след това — сигурно, но сега вече не. Всичко в него беше устремено към мига, към чудото. В душата му нямаше място за нищо друго освен за бога. Днес беше най-великият ден за него, в който от значение беше единствено онова, предстоящото — да обрече живота и душата си на бога. Той може би щеше да го постигне, но колцина бяха успели? Във всеки случай не и самият той, кардинал Ралф, макар че още си спомняше святото чудо на своето ръкополагане. Беше правил усилие с всяка клетка от себе си, но нещо в него винаги се съпротивяваше.

Моето ръкополагане не беше така величествено, но сега ще го изживея пак чрез него. Питам се: що за човек е той, след като въпреки страховете ни за него, след толкова години, прекарани сред нас, не си създаде нито един неприятел? Обичат го всички и той обича всички. Не му и мина през ума, че това е необичайно. Все пак, като дойде при нас, не беше така сигурен в себе си — ние му дадохме тази сигурност, което оправдава може би съществуването ни. Тук са били създавани много свещеници, хиляди, но той е нещо по-различно. О, Меги! Защо не дойде да видиш какъв дар принасяш на бога, дар, който аз не можах да му дам, защото обрекох себе си? И сигурно поради това днес той е облекчен от болката. Защото днес поне ми е дадена власт да поема болката му върху себе си, да го освободя от нея. Аз лея неговите сълзи, аз тъгувам вместо него. И така трябва да бъде.

По-късно той извърна глава и огледа редицата гости от Дройда в несвойствени черни костюми — Боб, Джек, Хюи, Джимс, Патси, празен стол за Меги, после Франк, огнената коса на Джъстийн, приглушена под воал от черна дантела — единствената жена от семейство Клийри. До нея Райнер. А по-нататък още много хора, които не познаваше, но които участвуваха в днешното събитие не по-малко пълноценно от пратениците на Дройда. Само че за него днес беше по-различно, по-особено. Като че ли той посвещаваше на бога своя собствен син. Усмихна се и въздъхна. Какво ли вълнува Виторио, който дарява на Дейн свещенически сан?



Сигурно защото му беше толкова мъчно, че майка му я няма, Джъстийн беше първият човек, когото Дейн успя да дръпне настрана по време на приема, даден от кардинал Виторио и кардинал Ралф в негова чест. „Изглежда великолепно в това черно расо с висока бяла яка — помисли си тя, — само че изобщо не прилича на свещеник. По-скоро актьор в ролята на свещеник, докато не се взреш в очите му.“ И там, там беше онази вътрешна светлина, онова, което го превръщаше от просто красив мъж в изключителен човек.

— Отец О’Нийл — рече тя.

— Не мога да го повярвам, Джус.

— Разбирам те. И аз се чувствувах малко особено в катедралата, а на теб какво ти е било, не мога да си представя.

— О, сигурен съм, че можеш — дълбоко в себе си. Ако действително не можеше, нямаше да си толкова добра актриса. При теб, Джус, това става несъзнателно. И не се превръща в мисъл, докато не почувствуваш необходимостта да го използуваш.

Бяха седнали на малко канапе в един отдалечен ъгъл на залата и никой не дойде да ги безпокои. След малко, гледайки как Франк разговаря с Райнер с такова оживление, изписано и по лицето му, каквото двамата му племенника не бяха виждали досега, той каза:

— Така се радвам, че Франк е тук. Спомням си един стар свещеник, който обичаше да казва „О, клетият!“ с толкова съчувствие в гласа… Не знам защо, но винаги съм се улавял, че мисля същото за Франк. Но защо, Джус, защо?

Но Джъстийн не се подведе, а пристъпи направо към болната тема.

— Иде ми да убия мама! — процеди тя през зъби. — Нямаше никакво право да постъпва така с теб.

— О, Джус! Аз я разбирам. Опитай се да я разбереш и ти. Ако го беше направила от омраза или за отмъщение, щеше да ме заболи, но ти я познаваш не по-зле от мен и знаеш, че не е така. Ще ида в най-скоро време в Дройда, ще поговоря с нея да разбера какво има.

— Сигурно дъщерите нямат към майките си онова търпение, което имат синовете. — Тя сви ъгълчетата на устните си в тъжна гримаса и въздъхна. — Добре, че не искам да се омъжа, та да се натрапвам на някого в ролята на майка.

Сините очи я гледаха много кротко и нежно. Джъстийн усети как настръхва при мисълта, че Дейн я съжалява.

— Защо не се омъжиш за Райнер? — попита той внезапно.

Челюстта й увисна, тя онемя.

— Изобщо не ми е предлагал — промълви тя едва чуто.

— Защото мисли, че ще му откажеш. Но мога да ти помогна.

Без да се замисля, тя го сграбчи за ухото, както правеше, когато бяха деца.

— Само да посмееш, глупак такъв! Само да си посмял да кажеш и думица! АЗ НЕ ОБИЧАМ РЕЙН! Той ми е просто приятел и такъв искам да си остане. Ако посмееш дори и една свещ да запалиш за това, кълна се, че ще седна, ще си изкривя очите и ще изрека към теб едно от онези проклятия, които те смразяваха от страх, като беше малък, помниш ли?

Той отметна назад глава и се разсмя:

— Няма да има полза, Джъстийн! Моята магическа сила сега е по-голяма от твоята. И няма смисъл да се вълнуваш толкова, заядливка такава. Сгрешил съм и толкова. Мислех си, че между теб и Рейн има нещо.

— Няма нищо. Как го мислиш ти — след седем години! Остави тези работи: и на куково лято няма да стане. — Тя млъкна и като че ли затърси какво да каже. — Много се радвам за теб, Дейн. Мисля, че ако беше тук, и мама щеше да се чувствува така. Тя трябваше само да те види сега. Но почакай — тя сама ще си промени мнението.

Много нежно той обхвана с длани изостреното й личице и й се усмихна с толкова много обич, че дланите й стиснаха китките му, за да поемат с всяка пора тази обич. Всичките години на детството се помнеха и пазеха като скъп спомен.

Но зад онова, което очите му изразяваха към нея, тя долови сянка на съмнение или ако съмнение е твърде силна дума — на безпокойство. Беше почти сигурен, че мама ще го разбере в края на краищата, но той беше преди всичко човек, макар всички, с изключение на него, да бяха склонни да забравят това.

— Джус, ще направиш ли нещо за мен? — попита я той, като я пусна.

— Всичко — отвърна тя съвсем искрено.

— Имам нещо като ваканция, в която да реша какво ще правя. Тя е два месеца. Смятам да размишлявам в Дройда на кон, след като разговарям с мама: струва ми се някак, че не бих могъл да си дам сметка за нещата, преди да съм говорил с мама. Но най-напред, е, добре… Трябва да събера достатъчно смелост, за да се върна у дома. Затова, ако можеш, ела с мен в Пелопонес за няколко седмици, наприказвай ми едно хубаво, че съм страхливец, докато така ми дотегне да те слушам, че взема самолета, да избягам от гласа ти. Защото, Джуси, да не мислиш, че ще те изключа от живота си напълно — нито теб, нито мама. И ти имаш нужда от време на време да чуваш гласа на съвестта си.

— О, Дейн, разбира се, че ще дойда!

— Чудесно! — каза той, засмя се широко и я погледна закачливо. — Имам нужда от теб, Джус. Като те слушам как постоянно се бунтуваш, ще се чувствувам като едно време.

— Охо! Без сквернословия, отче О’Нийл!

Той сключи ръце зад тила си и се облегна доволен назад.

— Да, станах. Не е ли прекрасно? А като поговоря и с мама, сигурно ще мога да се съсредоточа върху бога. Това е най-голямото ми желание, разбираш ли? Просто да мисля за бога.

— Трябваше да се присъединиш към някой орден, Дейн.

— Още не е късно и сигурно ще го направя. Животът е пред мен — защо да бързам?

Джъстийн си тръгна от приема заедно с Райнер и като му съобщи, че ще отива в Гърция с Дейн, той й каза, че ще се връща в Бон.

— Крайно време е — отвърна тя. — На един министър приляга да е по-работлив, не смяташ ли? Всички вестници взеха да пишат, че си плейбой, който се мотае насам-натам с разни червенокоси австралийски актриси, ах ти, старо куче.