— Не е въпрос на гордост — възрази Меги и потръпна цялата. — О, Ан, страх ме е да отида! Защото не мога да го повярвам, просто не мога! Тръпки ме побиват, като си помисля.

— Ами ако не се върне в къщи, като стане свещеник? Помислила ли си за това? Той няма да има толкова големи отпуски както в семинарията, така че, реши ли да остане в Рим, ще се налага ти да ходиш дотам, ако искаш изобщо да го видиш. Заминавай за Рим, Меги!

— Не мога! Ако знаеш колко ме е страх! Не мисли, че го правя от гордост или за да не се окаже Ралф по-силен от мен, или заради всичко онова, което разправям на другите. Господ ми е свидетел, че ми е толкова мъчно за двамата ми мъже, че ако трябва, и на колене ще пълзя, за да ги видя, ако макар и за миг допусна, че имат нужда от мен. О, Дейн би се радвал да ме види. Но Ралф? Той съвсем е забравил за моето съществуване. Страх ме е, разбери. Усещам, че ако ида в Рим, ще се случи нещо. Затова няма да отида.

— Какво, за бога, може да се случи?

— Не знам… Ако отида, ще трябва да се преборя с нещо, с някакво чувство. А как да се боря с чувство, с предчувствие? Все едно, че боговете са срещу мен.

Ан се разсмя.

— Ти наистина остаряваш, Меги. Престани!

— Не мога, не мога! И наистина остарявам.

— Глупости! Ти си в най-активната средна възраст. И достатъчно млада да се качиш на самолет.

— О, остави ме на мира! — яростно я прекъсна Меги и се наведе да си вземе книгата.



В Рим пристигат хора с определена цел. Те не са туристи, дошли да разгледат останките от минала слава, запазила се в днешните реликви, нито са се отбили да запълнят малкото свободно време между цел А и цел Б, а Рим се е оказал просто една точка по средата. Това са хора, свързани от едно и също чувство: неудържима гордост. Защото са дошли да видят как техният син, племенник, братовчед или приятел ще бъде ръкоположен за свещеник в голямата базилика — най-почитаната църква в света. Приютили се на различни места — в пансиони, в луксозни хотели, в домовете на приятели или роднини, — всички членове на тази група се чувствуват дълбоко свързани помежду си, в мир един с друг и със света. Те задължително разглеждат и забележителностите: Ватиканския музей със Сикстинската капела накрая като награда за търпението, Форума, Колизея, Виа Апия, площад Испания, алчния фонтан Треви, атракцията „звук и светлина“. Така си запълват времето, докато чакат големия ден. Ще имат рядката привилегия да бъдат приети на частна аудиенция от Светия отец и Рим не ще се поскъпи за нищо заради тях.

Този път Джъстийн видя, че на перона я чака не Дейн, както винаги досега. Той се беше оттеглил за молитви. Вместо него по мръсния плочник крачеше Райнер Мьорлинг Хартхайм, който й заприлича на огромно животно. Той нямаше навик да я поздравява с целувка: само обгърна раменете й и силно я притисна.

— Същинска мечка си — не се стърпя Джъстийн.

— Мечка ли?

— Когато за пръв път те видях, си помислих, че си някакъв непознат досега преходен екземпляр между горилата и човека, но после реших, че повече приличаш на мечка, отколкото на горила. Сравнението с горилата ми се стори някак твърде грубо.

— А мечките по-нежни ли са?

— Е, и мечката е не по-малко страшна, но е поне по-пухкава. — Тя мушна ръка в неговата и изравни крачка с него, защото бяха почти равни по височина. — Как е Дейн? Успя ли да го видиш, преди да се оттегли? Щях да убия Клайд, дето не ме пусна по-рано.

— Дейн си е същият.

— Да не си го вкарал в грях?

— Аз ли? Разбира се, че не. Много си хубава, херцхен.

— И се мъча да се държа добре. А междувременно изкупих всички модни дрехи в Лондон. Харесва ли ти новата ми къса пола? Наричат я мини.

— Върви пред мен, за да ти кажа.

Широката копринена пола, стигаща до средата на бедрата й, се полюшна, когато тя се обърна да се върне при него.

— Какво ще кажеш, Рейн? Скандализиран ли си? В Париж забелязах, че още никой не носи толкова къси поли.

— В едно нещо съм сигурен, херцхен — с крака като твоите е направо скандално да носиш и един милиметър по-дълга пола. Сигурен съм, че римляните ще се съгласят с мен.

— А това значи, че ще ме насинят от щипане не за един ден, а за един час. Дявол да ги вземе! Но знаеш ли какво се сетих, Рейн?

— Какво?

— Никога не ме е щипал свещеник. Толкова години се мотая из Ватикана и да не мога да се похваля поне с едно ощипване. Затова си помислих, че ако облека минипола, може да успея да вкарам в грях някой прелат.

— Внимавай мен да не вкараш в грях — засмя се той.

— Теб ли? С това оранжево? Нали не ме харесваш в оранжево, каквато съм червенокоса.

— Натрапчивият цвят възбужда.

— Престани да се заяждаш с мен — каза тя възмутена и се качи в неговия „Мерцедес“ с германско флагче, веещо се на калника. — Откога имаш това флагче?

— Откакто заех новия си пост в правителството.

— Вярно, четох за това в „Нюз ъв дъ уърлд“. Ти чете ли го?

— Нали знаеш, че не чета жълта преса, Джъстийн.

— И аз. Някой ми го беше показал — отвърна тя и продължи с преправен по-тънък и превзет глас: — „Коя многообещаваща червенокоса австралийска актриса поддържа сърдечни отношения с този бонски министър?“

— Никой не подозира откога се познаваме — отвърна той невъзмутимо, протегна напред крака и се настани удобно.

Джъстийн огледа дрехите му с нескрито одобрение: облечен беше съвсем спортно, по италиански. И той не изоставаше от европейската мода и сега не се беше поколебал да сложи една от онези ризи като от рибарска мрежа, с които италианските мъже демонстрират косматите си гърди.

— Не трябва никога да носиш костюм с риза и връзка — внезапно каза тя.

— Така ли? Защо?

— Сега си облечен точно в своя стил, с този медальон на златна верижка на врата ти. В костюм изглеждаш възпълен, което изобщо не е вярно.

За момент той я погледна изненадан, после очите му придобиха онова напрегнато изражение, което тя наричаше „съсредоточения мислещ поглед“.

— Най-сетне — отбеляза той.

— Какво най-сетне?

— През седемте години, откакто те познавам, никога не си говорила за външния ми вид по друг начин освен с пренебрежение.

— О, господи, наистина ли? — попита тя, малко засрамена. — Небето ми е свидетел, че често съм мислила за това, и то съвсем не с пренебрежение. — И, кой знае защо, побърза да добави: — За това как изглеждаш в костюм.

Той не отговори, но се усмихваше като на много приятна мисъл.

Това пътуване в колата на Райнер беше последното спокойно преживяване от няколко дни насам. Малко след като посетиха кардинал де Брикасар и кардинал ди Контини-Верчезе, лимузината, наета от Райнер, стовари гостите от Дройда в хотела им. С ъгълчето на окото си Джъстийн наблюдаваше как ще реагира Рейн на семейството й, цялото от чичовци. До момента, в който не се увери с очите си, че майка й я няма, Джъстийн беше сигурна, че тя ще промени решението си и ще дойде в Рим. Затова почувствува отсъствието й като тежък удар — Джъстийн не знаеше дали я боли повече заради Дейн или заради самата нея. Но сега вуйчовците й бяха тука и тя трябваше да ги посрещне добре.

О, колко стеснителни бяха! И почти не се различаваха един от друг — колкото повече остаряваха, толкова повече заприличваха един на друг. А на фона на Рим се открояваха като… ами да, като австралийски пастири на екскурзия в Рим. Всички се бяха пременили като заможни скотовъдци за разходка в града — бежови ботуши, сивкави панталони, бежови спортни жакети от много тежка влакнеста вълна, целите в кожени кръпки, с бели ризи, плетени вълнени връзки, плоскодънни широкополи сиви шапки. Из улиците на Сидни по Великден не биха направили впечатление, но в Рим, и то в края на лятото, бяха необикновена гледка.

И съвсем искрено ще кажа — благодаря на бога за Рейн! Колко е добър с тях. Не бих повярвала, че някой може да накара Патси да говори, но ето че той успя, хвала му. Разбъбрили са се като стари клюкарки… и откъде ли им е намерил австралийска бира? Изглежда, ги харесва и са му интересни. От какво ли не се интересува един политик? Интересно как съумява да се справи с всичко, с което се нагърбва? Загадка си ти, Райнер Мьорлинг Хартхайм. Приятел с папи и кардинали, приятел на Джъстийн О’Нийл. О, ако не беше толкова грозен, щях да те целуна — толкова съм ти благодарна. Господи, ами ако бях сама в Рим с вуйчовците и без Рейн! Рейн, ти си истинска благодат — като дъжда!

Облегнат назад в стола си, той слушаше обясненията на Боб как се стрижат овце и облекчена напълно от всякакви грижи, на нея не й оставаше друго, освен да го наблюдава с интерес. Обикновено тя забелязваше веднага всички подробности от външния вид на хората, но понякога бдителността й изневеряваше и имаше хора, които проникваха близо до нея и се загнездваха в живота й, без да са минали през тази важна първоначална преценка. И тогава можеха да минат години, преди тези хора да се натрапят отново на мислите й като съвсем чужди. Същото усещане имаше и сега, като наблюдаваше Рейн. Виновни бяха обстоятелствата на първата им среща, разбира се — заобиколена от толкова много духовници, смутена, изплашена, даваше си вид, че й е все едно. Тогава беше забелязала само най-очевидното: масивното му телосложение, косата му, мургавата му кожа. А когато той я отведе на вечеря, възможността да се навакса пропуснатото беше напълно изгубена, защото тогава той прикова вниманието й с неща, много по-съществени от физическите му качества — беше твърде погълната от онова, което говореха устата, и не забеляза самата уста.

Той в същност изобщо не беше грозен, реши тя сега. Външният му вид беше като самата му същност — смесица от най-доброто и най-лошото. Като римските императори. Нищо чудно, че беше влюбен в този град. Той беше неговото духовно отечество. Широко лице с високи едри скули и малък, но все пак орлов нос, гъсти черни вежди, прави, а не извити около очните орбити, дълги като на жена черни мигли и доста красиви черни очи, обикновено заслонени под черните вежди, за да не се четат мислите му. Устата му беше несъмнено най-красивото нещо у него — нито голяма, нито малка, нито дебели, нито тънки устни, които имаха много красива форма и бяха силно подчертани, а той ги държеше така, че излъчваха особена твърдост — човек би си помислил, че ако ги поотпусне, ще издадат тайната на неговата природа. Интересно какво може да разкрие едно лице, което е едновременно толкова познато и толкова чуждо.