— И ти ще ги изживееш всичките! — Той стана и пак я хвана за ръка. — Съвсем права си, Джъстийн. Не би могла да се пилееш вън от театъра. Да беше друг човек, щях да кажа, че то не ти пречи, но такава, каквато си ти, не съм сигурен.

18

Като съпоставяха разстоянията, в Дройда можеха да кажат, че Рим и Лондон не са по-далеч, отколкото е Сидни, и че порасналите Дейн и Джъстийн са все още ученици в пансиона. Е, те наистина не можеха да се връщат както по-рано за всяка ваканция, колкото и да е кратка, но поне веднъж в годината прекарваха там най-малко един месец — обикновено август или септември. Те изглеждаха както винаги — съвсем млади. Какво значение имаше дали са на петнадесет, шестнадесет или двадесет и две — двадесет и три? И ако всички в Дройда живееха само с мисълта за този месец в началото на пролетта, никой не си позволяваше да спомене нещо като „Ох, остават още няколко седмици“ или „Божичко, няма и месец откак са си заминали“. Само дето през юли всички започваха да се движат някак по-чевръсто и усмивките сякаш не слизаха от лицата им. В готварницата, из пасбищата, в гостната — навсякъде се подготвяха като за празник.

През останалото време се изпращаха писма и в едната, и в другата посока. В повечето случаи в тях се оглеждаха характерите на авторите им, но имаше и изненади. От Дейн например всички биха очаквали да пише най-редовно и добросъвестно, а Джъстийн да е по-небрежна в това отношение, Фий да не пише нито ред, братята да изпращат най-много по две писма в годината, Меги да увеличи печалбите на пощенските служби с ежедневна кореспонденция поне до Дейн, мисис Смит, Мини и Кет да изпращат честитки за рождените дни и за Коледа, а Ан Мюлер да пише често на Джъстийн, но не и на Дейн.

Обзет от добри намерения, Дейн наистина пишеше често. Бедата беше там, че забравяше да занесе писмото на пощата, в резултат на което по два-три месеца нямаха никаква вест от него, а после изведнъж в Дройда се изсипваха десетки писма с една и съща поща. Словоохотливата Джъстийн пишеше дълги излияния, които бяха толкова пиперливи, че караха читателите им да се изчервяват, да цъкат, да се ужасяват и въпреки това да им се възхищават. Веднъж на две седмици Меги изпращаше по едно писмо на всяко от децата си. Джъстийн не получи нито едно писмо от баба си, която пишеше редовно на Дейн. Често му пишеха и вуйчовците — за земята, за овцете, за здравето на жените в Дройда; те смятаха за свой дълг да го уверяват, че у дома всичко е наред. Джъстийн не получаваше, разбира се, такива писма, които и без това биха я смаяли. Кореспонденцията на мисис Смит, Мини и Кет и Ан Мюлер оправда напълно очакванията.

Какво удоволствие беше да се четат писма, а колко неприятно задължение беше да ги пишеш. Така мислеха всички, освен Джъстийн, която от време на време изпадаше в отчаяние, загдето никой не й пишеше писма, каквито тя обича — сочни, многословни и откровени. И именно от Джъстийн в Дройда узнаваха повечето неща за Дейн, защото неговите писма никога не въвеждаха читателите в същността на събитието. А Джъстийн умееше точно това.

Рейн пристигна днес в Лондон (писа тя веднъж) и ми разказа, че се видял с Дейн в Рим миналата седмица. Е, той и без това вижда Дейн по-често от мен, тъй като Рим обикновено е в центъра на маршрута му, а Лондон е някъде в периферията. И трябва да призная, че Рейн е основната причина, поради която се срещам с Дейн в Рим всяка година, преди да се върнем в къщи. Дейн обича да идва в Лондон, само че аз не го пускам, ако Рейн е в Рим. Егоистка, нали? Нямате представа колко ми е приятно с Рейн. Той е един от малцината истински забавни хора, които познавам, и много ми се ще да се виждаме по-често.

В едно отношение Рейн е по-късметлия от мен. Той се среща със състудентите на Дейн, което на мен ми е забранено. Сигурно Дейн мисли, че веднага ще ги прелъстя. Или се бои, че те ще ме прелъстят. Ха! Това може да стане само ако ме видят в костюма на Чармиън. Страхотен е, ще знаете. Нещо като съвременна Теда Бара. Две малки сребристи кръгчета на гърдите, тежки нанизи на врата и нещо като девствен пояс, който може да се свали само с ножици за ламарина. Страхотна съм с дългата черна перука, с мургава кожа (боядисана, разбира се) и с това метално облекло.

… Та докъде бях стигнала??? А, да: за Рейн в Рим миналата седмица с Дейн и приятелите му. Отишли всичките на гуляй. Рейн настоял да плати, за да спести на Дейн неудобството. Прекарали великолепно. Е, нямало жени наистина, но нищо друго не им липсвало. И можете ли си представи, Дейн, коленичил в някаква скапана римска кръчма, да рецитира „Прекрасни нарциси, защо тъй бързо ни напускате…“ пред една ваза с нарциси? Цели десет минути той се мъчил да налучка точните думи на стихчето и като не успял, пъхнал един нарцис между зъбите си и затанцувал. Представяте ли си го Дейн как танцува в кръчмата с нарцис между зъбите. Рейн казва, че било съвсем безобидно, а и много необходимо, защото, както нямало жени, оставало им само да се налеят с грог. Поне така твърди Рейн. Само да не си помислите, че го правят често — съвсем не, а и когато се случи, доколкото разбирам, все Рейн е тарторът, така че винаги са му под око тези наивници. Ама аз доста се посмях, като си представих как ореолът на Дейн се килва на една страна, докато той играе фламенко с нарцис между зъбите.

Дейн прекара в Рим осем години, докато се изучи за свещеник, и в началото на всички им се струваше, че това е безкрайно дълго време. Но осемте години се изнизаха по-бързо, отколкото очакваха. Не знаеха какво точно възнамерява той да прави, след като бъде ръкоположен, но предполагаха, че ще се върне в Австралия. Само Меги и Джъстийн подозираха, че ще поиска да остане в Италия, а Меги се мъчеше да приспи тези съмнения със спомена за неговата радост, когато се завръщаше всяка година у дома. Та той се чувствуваше австралиец и сигурно щеше да пожелае да си остане в Австралия. Виж, с Джъстийн беше по-друго. Никой не допускаше, че тя ще се върне завинаги. Тя беше актриса и кариерата й щеше да се провали в Австралия. Дейн обаче можеше да работи навсякъде с еднакво усърдие.

Така че на осмата година вече не се правеше подготовка за ваканцията на децата в Дройда, а обитателите на Дройда се готвеха да отидат в Рим да присъствуват на ръкополагането на Дейн за свещеник.



— Какъв безславен край — рече Меги.

— Какво казваш, мила? — попита Ан.

Двете бяха седнали да четат в едно топло кътче на верандата, но Меги беше пуснала книгата в скута си и разсеяно наблюдаваше играта на две стърчиопашки на моравата. Годината беше дъждовна: бяха плъзнали червеи и птиците бяха охранени и весели както никога преди. Песните им изпълваха простора от изгрев до здрач.

— Казах, че завършихме съвсем безславно — повтори Меги прегракнало. — Халосен патрон! А само какви надежди хранехме! Кой би предположил това в 1921 година, когато пристигнахме в Дройда?

— Не те разбирам.

— Бяха шестима сина и аз. След една година — още двама сина. Всеки би очаквал те да имат десетки деца и петдесетина внуци. А я ни виж сега! Хал и Стю са мъртви, а от живите никой няма изобщо намерение да се жени. Само на мен, която единствена не продължавам името, беше отредено да дам наследници на Дройда. Но боговете и от това, изглежда, не бяха доволни. Син и дъщеря — добре. Редното е да имам поне няколко внука. А то какво става? Синът ми се обрича на Църквата, а дъщеря ми остава стара мома, отдадена на кариерата си. Пак никаква надежда за Дройда.

— Защо се учудваш? — отвърна Ан. — В края на краищата какво можеш да очакваш от мъжете? Изолирани тук от света, плахи като кенгура, изгубили възможност да срещнат момичетата, за които биха се оженили. Ами Джимс и Патси след тази война? Допускаш ли, че Джимс би се оженил, като знае, че Патси не може — те се обичат толкова много. Освен това земята ги иска безполови. Тя им отнема всичко, което имат, а според мен то не е чак толкова много. Имам пред вид физическите им сили. Не си ли се замисляла, Меги — твоето семейство не е особено сексуално, казано направо. Дейн и Джъстийн също. Мисълта ми е, че има хора, които това просто ги влече, като котките, но вие не сте такива. Макар че Джъстийн може би ще се омъжи — изглежда, много й харесва този германец Райнер.

— Съвсем точно го каза — отвърна Меги, все още в лошо настроение, което думите на Ан не можеха да подобрят. — Тя просто го харесва. А го познава от седем години. Ако искаше да се омъжи за него, щеше да го направи много, много отдавна.

— Така ли мислиш? Познавам Джъстийн доста добре — възрази Ан убедено, защото тя наистина познаваше Джъстийн по-добре от който и да е в Дройда, включително Фий и Меги. — Мисля, че Джъстийн се бои да се обвърже с любов, каквато бракът предполага, и в това отношение не мога да не се възхитя от Райнер. Той, изглежда, отлично я разбира. Не твърдя, че е влюбен в нея, но ако е така, поне не му липсва здрав разум да изчака, докато тя бъде готова да вземе окончателно решение. — Ан се наведе напред, забравила книгата, която падна на плочките. — Я чуй тази птичка: пее по-сладко и от славей. — После и каза онова, което седмици наред се канеше да й каже. — Меги, защо не заминеш за Рим да присъствуваш на ръкополагането на Дейн? Ще бъде забележително.

— Няма да ходя в Рим! — отвърна Меги през стиснати зъби. — Вече никога няма да напусна Дройда.

— Не говори така, Меги! Ти не би могла да го разочароваш толкова много. Моля ти се, върви! Ако не идеш, няма да има нито една жена от семейството, защото само ти си достатъчно млада да понесеш пътуването. Уверявам те, ако имах и най-малката надежда да издържа физически, вече да съм взела самолета.

— Да отида в Рим, та да гледам как Ралф де Брикасар се усмихва самодоволно? По-скоро бих умряла!

— Ах, Меги, Меги! Защо трябва да си изкарваш отчаянието върху него и върху сина си? Нали сама беше казала, че вината си е твоя. Затова надвий гордостта си и заминавай за Рим. Моля те!