В 1955 г., като един от най-богатите и влиятелни мъже на Федерална Германия и нова надежда на парламента й в Бон, той се върна в Рим да намери кардинал де Брикасар и да му покаже какво бяха направили молитвите му. Как си беше представял тази среща, впоследствие той не можеше да си спомни, защото от началото до самия й край усещаше само едно: Ралф де Брикасар беше разочарован от него. И той разбираше защо — не беше нужно да го пита. Само че не беше очаквал кардиналът да каже на раздяла:

— Молех се да бъдеш по-добър от мен, защото беше още толкова млад. Няма цел, която да оправдава всички средства. Но, изглежда, семената на падението ни са били посети още преди да се родим.

Прибрал се в хотелската си стая, той се разрида, но бързо се успокои и реши: миналото не може да се върне, в бъдеще ще трябва да оправдая надеждите му. И понякога успяваше, понякога — не. Но правеше усилие. И сега, вървейки в топлата римска нощ, след като беше изпратил Джъстийн до хотела й, той си мислеше, че й дължи вечна благодарност. Защото, като я наблюдаваше как се справя с изпитанието на следобедната среща, усети у него да се надига нежност. Дръзко и упорито малко чудовище. Тя нямаше да отстъпи на тези мъже от Ватикана нито сантиметър в нищо — даваха ли си сметка за това? Той реши, че изпитва към нея онова, което би изпитвал към собствена дъщеря, с която се гордее — само че нямаше дъщеря. Затова я беше отвлякъл от Дейн, беше я отвел със себе си, за да наблюдава каква ще е по-нататъшната реакция към този всевластен клерикализъм и към Дейн, какъвто не беше го виждала преди — този Дейн, който вече не можеше да участвува пълноценно в нейния живот.

Най-хубавото нещо на неговия собствен бог — продължаваше да разсъждава той — беше способността му да прощава всичко. Този бог можеше да прости на Джъстийн, че по природа беше безбожница, а на него самия — че държеше под ключ чувствата си и чакаше подходящ момент да ги пусне на воля. По едно време обаче го беше обзела паника при мисълта, че е загубил ключа безвъзвратно. Той се усмихна, хвърли цигарата на Джъстийн, която бе взел да допуши. Ключът ли? Е, понякога ключовете имат причудлива форма. Може би бравата щеше да се поддаде на тези огненочервени къдрици. Може би в онази стая, цялата в червено, неговият бог му беше дал и ален ключ.

Денят отлиташе — щеше да свърши само след миг. Но като погледна часовника си, реши, че е още рано и че човекът, придобил още по-голяма власт сега, когато негово светейшество лежеше на смъртния одър, вероятно е още буден и бодърствува по навик заедно с котката си. Кастел Гандолфо отекваше от страшното старческо хълцане, разкривяващо хлътналото бледо лице на аскет, от чийто поглед нищо не бе убягнало толкова много години. Той умираше; беше велик папа. Каквото и да казват, велик беше. Какво от това, че беше обичал германците и че още му беше приятно да слуша немска реч? Райнер нямаше никакво право да го съди за това.

Но в Кастел Гандолфо Райнер не можеше да узнае онова, което му беше нужно в този момент. Затова се упъти нагоре по мраморните стълби към пурпурночервената стая да поговори с Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Дали нямаше той да бъде следващият папа? Вече три години Райнер наблюдаваше тези умни любящи очи да спират там, където най-силно ги теглеше. Да, по-добре да потърси отговора при него, отколкото при кардинал де Брикасар.

* * *

— Никога не съм очаквала да го призная, но много се радвам, че заминаваме за Дройда — рече Джъстийн, отказвайки да хвърли монета във фонтана „Треви“. — Нали трябваше да разгледаме Франция и Испания, а пък още сме в Рим и аз се чувствувам ненужна като пъпна връв. Дявол да го вземе!

— Хм, смяташ, че пъпната връв е ненужна, така ли? И Сократ е бил на същото мнение, доколкото си спомням — отвърна Райнер.

— Сократ ли? Забравила съм. Мислех, че съм изчела повечето неща и от него, и от Платон. — Тя се извърна да го вижда по-добре и си помисли, че спортните дрехи като на обикновен турист в Рим му отиват много повече от строгото облекло, с което се явяваше във Ватикана.

— Та Сократ бил дълбоко убеден, че връвта на пъпа е ненужна. И за да докаже това, развързал я и я захвърлил.

Устните й потрепнаха.

— И какво се случило?

— Ами тогата му паднала.

— Измамник! Измамник! — разкикоти се тя. — Във всеки случай тогава не са носили тоги в Атина. Само че аз имам ужасното предчувствие, че в тази историйка има известна поука. — Лицето й стана сериозно. — Защо се занимаваш с мен, Рейн?

— Непоправима си! Нали съм ти казвал, че името ми се произнася Райнер, а не Рейнер16.

— Ти не можеш да разбереш — възрази тя и замислено се вгледа в игривите струи вода, които падаха в мътния фонтан, пълен с всякакви монети. — Бил ли си в Австралия?

Раменете му се затресоха, но той не се смееше.

— На два пъти едва не отидох, херцхен, но успях да се отърва.

— Е, ако беше отишъл, щеше да разбереш. За австралиеца твоето име би звучало магически, ако се произнесе, както аз го казвам: Рейнер. Рейн, като дъжд. А дъждът значи живот в пустинята.

Стреснат, той изпусна цигарата си.

— Джъстийн, да не си започнала да се влюбваш в мен?

— Колко сте егоцентрични вие, мъжете! Не искам да те разочаровам, но трябва да ти отговоря отрицателно. — И за да смекчи сякаш думите си, тя пъхна ръката си в неговата и я стисна. — Има нещо много по-хубаво.

— Какво по-хубаво може да има от любовта?

— Много работи, струва ми се. Не бих искала да се обвързвам никога с никого по този начин.

— Сигурно си права. То може да се окаже голяма задръжка за човека, който си го наложи твърде рано. Та какво е по-хубавото?

— Да намериш приятел. — Ръката й потърка неговата. — Ти си ми приятел, нали?

— Да. — Усмихвайки се, той хвърли една монета във фонтана. — Ето! Трябва да съм дал вече хиляда марки през последните години, за да съм спокоен, че и занапред ще усещам топлината на юга. Защото понякога в кошмарите си все още мръзна.

— Трябва да усетиш топлината на истинския юг — каза Джъстийн. — Тридесет и кусур градуса на сянка, ако изобщо я намериш.

— Нищо чудно, че не ти е горещо — разсмя се той със своя беззвучен смях, останал му от времето, когато се смяташе, че като се смееш високо, предизвикващ съдбата. — Сигурно на горещината дължиш и дебелата си кожа.

— Твоят английски е разговорен, но малко по американски. Предполагах, че си учил в някой реномиран английски университет.

— Не. Започнах да го уча от английските войници в белгийския лагер, а те бяха и от Лондон, и от Шотландия, и от Средна Англия. Не им разбирах нито дума, освен на онзи човек, който се зае да ме учи. После, като се върнах в Германия, изгледах всички филми на английски и си накупих единствените плочи, които се продаваха с английска реч — все записи на американски комедианти. И непрекъснато ги слушах в къщи, докато се научих да говоря.

Обувките й — както обикновено — бяха изути; изумен, той гледаше как върви боса по тротоарите — толкова горещи, че можеше и яйце да се изпече на тях — и как не се бои от нажежените камъни.

— Палавница! Обуй си обувките.

— Аз съм австралийка: нашите крака са широки и трудно се побират в обувки. Сигурно защото при нас няма истински студ. Предпочитаме да ходим боси. Мога да стъпвам по тръните из пасбището и после да ги вадя, без изобщо да ги усещам — каза тя гордо. — Сигурно бих могла да вървя и по жарава. — После внезапно промени темата. — Ти обичаше ли жена си, Рейн?

— Не.

— А тя обичаше ли те?

— Да. Нямаше друга причина да се омъжи за мен.

— Горката! Използувал си я и си я захвърлил.

— Разочарована ли си?

— Не. По-скоро се възхищавам от теб. Но нея съжалявам и още повече ще се пазя да не се натопя в подобна каша.

— Възхищаваш се от мен ли? — попита той в пълно недоумение.

— Защо не? Та аз не търся в теб онова, което тя е търсила, нали? Аз те харесвам като приятел. А тя те е обичала като съпруг.

— Боя се, херцхен — каза той с известна тъга, — че амбициозните мъже не са добри съпрузи.

— Това е, защото обикновено си падат по слабохарактерни жени от рода на „Да, мили, не, мили, както искаш, мили“. И все удрят на камък. Ако аз ти бях жена, щях да те натикам в миша дупка, но, обзалагам се, че тя не е посмяла, нали?

Устните му потрепнаха.

— Вярно е. Горката Анелизе. Тя беше тип на мъченица и оръжията й не бяха нито смъртоносни, нито умееше да си служи с тях така великолепно. Ама че хубаво го каза това за мишата дупка!

— Хубаво, защото не ти е дошло до главата. — Широките пръсти на краката й, спуснати над водата, бяха като издялани от камък. Тя залитна назад, но успя да запази равновесие. — Е, в края на краищата си й направил добро, като си се отървал от нея. Така ще й е по-лесно, макар че едва ли го съзнава. За разлика от нея аз мога да те задържа, защото никога няма да допусна да ми влезеш под кожата.

— Защото имаш дебела кожа, както вече ти казах. А как узна всичко това за мен?

— Питах Дейн. Но, верен на себе си, той ми съобщи само голите факти. За останалото аз сама си направих изводи.

— Благодарение на солидния опит, който имаш зад гърба си, не се съмнявам. Каква измамница си ти! Казват, че си добра актриса, но аз просто не мога да повярвам. Как успяваш да имитираш чувства, които едва ли някога си изпитвала? В емоционално отношение ти си по-изостанала и от петнадесетгодишно момиче.

Тя стъпи на земята, приседна на парапета и се наведе да обуе обувките си, като с мъка свиваше пръстите си.

— Краката ми са се подули, дявол да го вземе.

Не показа нито с гняв, нито с възмущение, че е чула последните му думи. Сякаш щом усетеше, че започват да я критикуват, просто изключваше някакъв вътрешен слухов апарат. Сигурно често й се случва. Интересно обаче, че не мразеше Дейн.

— Трудно ми е да ти отговоря — каза тя. — Трябва да мога да го правя, за да играя добре. Нали така? А другото… другото е като някакво изчакване. Животът ми, вън от сцената, искам да кажа. Пазя чувствата си, за да ги изразходвам на сцената. Иначе няма да ми стигнат. Там, на сцената, аз просто не съм аз или може би съм много и различни „аз“. Дълбоко в себе си ние сигурно представляваме сложна смесица от личности — как мислиш? За мен актьорската игра е преди всичко и главно интелект, а после чувства. Едното дава възможност на другото да се изяви и същевременно го усъвършенствува. Не е въпросът само да викаш, да плачеш или да се смееш убедително. Просто е прекрасно, разбираш ли? Представям си, че съм съвсем друг човек, някой, който бих била при други обстоятелства. Това е тайната. Не просто да се превъплъщавам, а да се вживея в ролята си, сякаш героинята съм самата аз. Тогава ние с нея ставаме едно цяло. — И въодушевена дотолкова, че не можеше вече да стои спокойно, тя скочи на крака. — Представи си само, Рейн! След двадесет години ще мога да кажа: убивала съм, самоубивала съм се, полудявала съм, спасявала съм и съм погубвала мъже… О! Какви безкрайни възможности!