— А не мислите ли, че и мен може да хвърлите в ужас?

— Имам силни подозрения, хер Хартхайм, че и вие сте чудовище и се съмнявам дали нещо може да ви хвърли в ужас.

— Чудовище — повтори той по-тихо. — Добре тогава, мис О’Нийл, ще се опитам да уточня това понятие: човек, който всява страх у другите, прави, каквото си иска с хората, чувствува се силен едва ли не колкото бога, няма скрупули и почти никакви морални принципи.

Джъстийн се разсмя.

— Точно такъв ми се виждате вие. А аз си имам и скрупули и морални принципи. Нали съм сестра на Дейн.

— Изобщо не си приличате.

— Толкова по-зле.

— Неговото лице не би отивало на вашия характер.

— Несъмнено имате право, но с неговото лице може би щях да имам и друг характер.

— Зависи кое идва първо, нали — кокошката или яйцето. Обуйте си сега обувките, че ще повървим пеша.

Беше топло и се стъмваше, но светлините грееха ярко, тълпи хора се движеха като че напосоки, улиците бяха претъпкани от шумни мотоциклети и малки нахални „Фиати“ и „Гогомобили“, които приличаха на жаби, изпаднали в паника. Най-сетне той спря на малък площад, чиято каменна настилка беше изтрита от краката, минавали по нея векове наред, и въведе Джъстийн в един ресторант.

— Или предпочитате на открито? — попита я той.

— Стига да има нещо за ядене, все ми е едно дали ще е вътре, вън или по средата.

— Мога ли да поръчам за вас?

Бледите очи попримигаха малко уморено, но Джъстийн имаше още сила за съпротива.

— Първо, да ви кажа, никак не обичам някой да се разпорежда с мен. И откъде знаете какво ми се яде?

— Още една боркиня за права на жените — измърмори той. — Кажете ми тогава, какви предпочитания имате и обещавам да ги удовлетворя. Риба? Или телешко?

— Това компромис ли е? Добре, споразумяхме се. Ще взема спагети, скариди, голяма порция телешко и накрая сметанов сладолед със захар и плодове и капучино. Хайде сега, оправяйте се.

— Иде ми да те плесна — каза той, без да го напуска доброто му настроение. Предаде поръчката й точно така, както тя я беше изредила, само че на бърз италиански.

— Казахте, че по външност не приличам на Дейн. Нищо общо ли нямаме двамата? — попита тя с известно съжаление, докато пиеше кафето си — не губеше време в приказки, когато на масата все още имаше нещо за ядене.

Той запали нейната, после и своята цигара, облегна се назад в сянката и взе да я наблюдава мълчаливо, спомняйки си своята първа среща с момчето преди месеци. Същински кардинал де Брикасар, четиридесет години по-млад — беше го установил веднага, а впоследствие узна, че били вуйчо и племенник, значи майката на онова момче и това момиче е сестра на Ралф де Брикасар.

— Има известна прилика — отвърна й най-сетне той. — Понякога дори и в лицето — повече в изражението, отколкото в чертите. Например около очите и около устата, в начина, по който държите очите си отворени, а устата затворена. Но, колкото и да е странно, няма такава прилика между вас и вуйчо ви, кардинала.

— Вуйчо ми кардинала ли? — повтори тя, изненадана.

— Кардинал де Брикасар. Не ви ли е вуйчо? Спомням си, че точно така ми бяха казали.

— Този стар хищник! Той не ни е никакъв роднина, слава богу. Някога бил наш енорийски свещеник, но много преди аз да се родя.

Тя беше много интелигентна. Но и много уморена. Клетото момиче — да, точно такова беше: малко момиче. Десетте години между тях зееха като сто. Подозрението би разрушило нейния свят, който тя така храбро бранеше. Сигурно няма да иска да повярва дори ако й се каже направо. Как да го омаловажи? Да не разискват повече този въпрос, но и да не го отминават така изведнъж.

— Сега ми е ясно — каза той просто така.

— Какво ви е ясно?

— Защо приликата на Дейн с кардинала е само в най-общите черти: височина, цвят, телосложение.

— О! От баба си знам, че баща ни много приличал на кардинала — каза Джъстийн простичко.

— Никога ли не си виждала баща си?

— Дори не и на снимка. Разделили се с мама окончателно още преди да се роди Дейн. — Тя кимна на келнера. — Още едно капучино, моля.

— Джъстийн, невъзможна сте! Оставете ме аз да поръчвам!

— Няма, дявол да го вземе! Аз съм напълно способна да отговарям за себе си и няма нужда някакъв си мъж да ми казва непрекъснато какво и кога да искам, чухте ли?

— Драснеш ли по черупката на Джъстийн и отдолу се подава бунтовник — точно така каза Дейн.

— Прав е. О, да знаете само как мразя да ме галят и глезят и да се въртят около мен! Обичам да съм самостоятелна и няма да позволя да ми се казва какво да правя! Не искам и не давам съвети.

— Виждам — отвърна той сухо. — И от какво си станала такава, херцхен. Наследствена черта ли е?

— И аз не знам в същност. Сигурно защото в нашето семейство няма достатъчно жени, та да се разбере. По една на поколение: баба, мама и аз. И цял куп мъже.

— Само че в твоето поколение няма куп мъже; само Дейн.

— Сигурно защото мама е напуснала баща ми. Тя никога не прояви интерес към друг мъж. Жалко според мен. Мама е такава къщовница — щеше да й е добре да има съпруг, за когото да се грижи.

— Тя прилича ли на теб?

— Според мен — не.

— А обичате ли се, което е по-важно?

— Мама и аз ли? — усмихна се тя незлобливо, така както и майка й би се усмихнала, ако я попитат дали обича дъщеря си. — Не знам дали се обичаме, но има нещо между нас. Може би просто биологическата връзка — не знам. — Очите й засвяткаха. — Винаги съм искала тя да разговаря с мен както с Дейн и да се разбираме, както те се разбират. Вината трябва да е или у мен, или у нея. Навярно е у мен. Тя е много по-хубав човек от мен.

— Не я познавам и затова не мога нито да се съглася с теб, нито да ти възразя. Но, ако това изобщо те успокоява, херцхен, аз те харесвам точно каквато си, заедно със смешната ти войнственост.

— Колко мило от твоя страна! Въпреки че те обидих! Никак не приличам на Дейн, нали?

— Като Дейн няма друг в целия свят.

— Искаш да кажеш, че той е някак си неземен?

— Именно.

Той се наклони към нея, излезе от сянката и слабата светлина на малката свещ в бутилка от „Кианти“ го огря.

— Аз съм католик и моята религия е единственото нещо в живота ми, което не ми е изменило, въпреки че аз много пъти съм му изменял. Не искам да говоря за Дейн, защото сърцето ми подсказва, че е по-добре някои неща да не се обсъждат. Ти никак не приличаш на него в отношението си към живота и към бога. Така че нека да не се занимаваме повече с това, съгласна ли си?

Тя го погледна озадачена.

— Добре, Райнер, щом искаш. Споразумяхме се, значи, така: ще разговаряме за всичко друго, но не и за Дейн и религията.



Много неща се бяха случили с Райнер Мьорлинг Хартхайм, откакто срещна Ралф де Брикасар през юли 1943. Една седмица след това поделението му беше прехвърлено на Източния фронт, където остана до края на войната. Изтерзан, лутащ се, твърде млад, за да успеят да го надъхат с идеите на хитлерюгенд преди войната, той беше изтърпял последиците на хитлеризма с измръзнали в снега крака, без муниции, на фронтовата линия, изтъняла дотолкова, че на всеки сто метра беше останал само по един войник. Войната му остави два спомена: тези тежки сражения в страхотния студ и лицето на Ралф де Брикасар. Ужасът и красотата, дявола и бога. Полуобезумял, през пролетта на 1945 г. той скъса и изгори документите си, зарови двата си железни кръста, открадна чужди дрехи и на датската граница се предаде на британските власти. Откараха го в лагер за бежанци в Белгия, където цяла година живя само с хляб и овесена каша — единственото, с което изтощена Англия можеше да храни хилядите хора, които й се бяха предали.

На два пъти управата на лагера го вика да му връчва ултиматум. На пристанището в Остенде чакаше кораб, който товареше емигранти за Австралия. Предлагаха му нови документи и безплатен превоз дотам, в замяна на което трябваше да работи за австралийското правителство, каквото то му нареди, след което щяха да го оставят да се разпорежда сам с живота си. Това не означаваше робство — щеше да получава заплата като другите, разбира се. Но и в двата случая той успя да се изплъзне от масовата емиграция. Германия бе неговата родина и през всичките тези три години не преставаше да мисли за нея такава, каквато си я представяше. Ужасяваше го самата мисъл да попадне пак в страна, където никой не говори неговия език, нито той разбира чуждия. И така, в началото на 1947 г. той се озова без пукнат грош на улицата в Аахен, готов да изгражда късче по късче съществованието, което неудържимо желаеше.

Той и душата му оцеляха, но не за да потънат отново в бедност и неизвестност. Защото Райнер не беше само много амбициозен: у него беше заложен и талант. Постъпи на работа в „Грундиг“ и започна да учи това, което го влечеше още откакто се запозна с радарите — електроника. Главата му кипеше от идеи, но той не пожела да ги продаде на „Грундиг“ само за една милионна част от истинската им стойност. Зае се да проучва много внимателно пазара, ожени се за вдовицата на един, който беше успял да запази няколко малки фабрики за радиоапарати, и си проправи път в този бизнес. Нямаше значение, че беше едва на двадесет и няколко години: умът му работеше като на зрял човек, а хаосът в следвоенна Германия създаваше благоприятни възможности за пробивните.

Тъй като бракът му не беше сключен в църква, той имаше правото да се разведе и през 1951 г., след като изплати в двоен размер на Анелизе Хартхайм тогавашната стойност на двете фабрики на мъжа й, постъпи точно така: разведе се. И не се ожени повторно.

Онова, което юношата беше преживял сред вледеняващия ужас на войната, не направи от мъжа бездушен изрод: само потисна чувствителността и ведрия му нрав за сметка на други качества — интелигентност, решителност, безцеремонност. Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен. Така поне си казваше той. В същност той удивително много приличаше на мъжа, когото срещна в Рим през 1943: като Ралф де Брикасар и той осъзнаваше злото в момента, в който го вършеше. Но това нито за миг не го възпря, а само го караше да плаща за възхода си в живота с болка и самотерзание. За мнозина тази цена би била твърде висока, но той беше готов да изстрада двойно повече заради целта, която си беше поставил. Един ден щеше да управлява Германия и да я направи, каквато я виждаше в мечтите си — да я излекува от арийско-лутеранската й заблуда и да й даде нов морал. Тъй като не можеше да обещае, че ще престане да върши грехове, изповедите не бяха му донесли опрощение, но той успяваше все някак си да помири религията със себе си, докато парите и властта го издигнаха над греха и разкаянието му най-сетне даде плод.