— О, няма нужда. Изглеждаш чудесно.

— Кой друг ще бъде там?

Слънцето беше слязло твърде ниско и не можеше да стопли стария площад, а следите от проказа по стъпалата на платаните зееха грозно като рани. Джъстийн потръпна.

— И кардинал ди Контини-Верчезе.

Тя беше чувала това име и отвори още по-широко очи.

— Охо! Ти се движиш в много високопоставени кръгове, а?

— Да. Старая се да го заслужа.

— Значи ли това, че някои хора ти създават неприятности в други области на живота ти тук, Дейн? — попита тя заинтригувана.

— Не бих казал. Какво значение има с кого се познаваш. Аз самият никога не мисля за това, а и другите също.

Стаята, мъжете в червено! Никога по-рано преди Джъстийн не си беше давала така ясно сметка колко излишни са жените в живота на някои мъже, както сега, докато навлизаше в света, където просто нямаше място за жени, освен за калугерки-прислужнички. Тя беше още в маслиненозеления пътнически костюм, който беше облякла преди Торино и който се беше поизмачкал във влака. И сега, пристъпвайки по мекия червен килим, тя проклинаше нетърпението на Дейн да дойдат по-скоро и се упрекваше, че не се беше преоблякла с нещо не така измачкано.

Станал прав, кардинал де Брикасар се усмихваше — колко добре му стоеше възрастта!

— Скъпа Джъстийн — посрещна я той, поднасяйки й ръката си с пръстена, но с дяволито изражение, което показваше, че добре си спомня последния път, и същевременно търсеше да открие нещо по лицето й. — Ти изобщо не приличаш на майка си.

Прегъни коляно, целуни пръстена, усмихни се смирено, стани, пак се усмихни, но не чак толкова смирено.

— Никак, нали? Нейната красота би ми била много полезна в професията, която съм си избрала, но на сцената и това ми стига. Защото там няма никакво значение какво в същност е лицето — важното е аз и моето изкуство да накараме хората да мислят, че е такова, каквото трябва.

Дрезгав смях се чу откъм едно кресло и тя трябваше да отиде да целуне още един пръстен — на една старческа съсухрена ръка. Но този път тя се вгледа в тъмните очи и за своя изненада откри там обич. Обич към нея, която той никога не беше виждал и чието име едва ли бе чувал. Да, обич. Кардинал де Брикасар не й се понрави сега повече, отколкото първия път, когато го бе видяла като петнадесетгодишна, но към този стар човек Джъстийн изпита топло чувство.

— Седнете, мило момиче — покани я кардинал Виторио, посочвайки стола до себе си.

— Здрасти, писано — погали тя сиво-синята котка в аления скут. — Много е красива.

— Наистина.

— Как се казва?

— Наташа.

Вратата се отвори, но не носеха чая, а влезе един мъж, облечен най-сетне в обикновени дрехи. „Още едно червено расо и ще започна да вия“ — помисли си Джъстийн.

Но за разлика от дрехите, мъжът не беше обикновен. „Сигурно — продължаваха немирните мисли на Джъстийн — си имат някакъв неписан закон, който изрично забранява достъпа във Ватикана на обикновени хора.“ Не беше нисък, но солидното му телосложение го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе в същност. Имаше широки рамене, огромен гръден кош, голяма лъвска глава и ръце, дълги като на стригачите. По-скоро нещо между маймуна и човек, ако не беше интелигентността, която излъчваше. Походката му подсказваше, че би грабнал всичко, каквото пожелае, преди още другите да се усетят. Би го грабнал и би го смазал може би, но не безцелно, не небрежно, а изискано и внимателно. Беше мургав, но гъстата му като грива коса, ситно, но равномерно къдрава, имаше цвят на стоманена тел и изглеждаше също толкова твърда.

— Райнер, идваш тъкмо навреме — поздрави го на английски кардинал Виторио и му посочи стола от другата си страна. — Мила моя — обърна се той към Джъстийн, когато гостът целуна пръстена му и се изправи, — да ти представя един много добър приятел. Хер Райнер Мьорлинг Хартхайм. Райнер, това е Джъстийн, сестрата на Дейн.

Той се поклони, тропвайки малко превзето с токове, усмихна й се бързо и вяло и седна толкова настрани, че едва се виждаше. Джъстийн въздъхна облекчено, особено като видя Дейн да се настанява спокойно като по навик на пода до стола на кардинал Ралф, в центъра на зрителното й поле. Щом беше близо до познат и обичен човек, можеше да е спокойна. Но цялата тази стая с мъжете в червено, а сега и този мургав новодошъл, предизвикваха у нея раздразнение, по-силно от успокояващото въздействие на Дейн. Затова се пресегна и взе отново да закача котката, усещайки, че кардинал Виторио долавя реакцията й и му е забавно.

— Кастрирана ли е?

— Разбира се.

— И как иначе! Макар че не разбирам защо изобщо е необходимо. Всеки постоянен обитател на това място би забравил пола си.

— Напротив, мила моя — възрази кардинал Виторио, който много й се радваше. — Ние сами по психологически път се отричаме от пола си.

— Позволете ми да изключа себе си от това число, ваше високопреосвещенство.

— Значи, сте враждебно настроена към нашия малък свят тук?

— Е, нека да приемем само, че се чувствувам не на място, ваше високопреосвещенство. Забавно ми е да дойда на гости, но не бих желала да живея тук.

— Не бих могъл да ви упрекна. Съмнявам се дали и гостуването тук ви е приятно. Но ще свикнете с нас, защото ще ви помоля да ни посещавате по-често.

Джъстийн се усмихна щедро.

— Не обичам, когато трябва да се държа възпитано — призна тя. — Това ме влудява. Убедена съм, че Дейн вече е изпаднал в ужас — усещам го, без дори да съм го погледнала.

— Само се питах докога ще продължаваш — обади се Дейн съвсем невъзмутимо. — Така е: драсни по черупката на Джъстийн, и отдолу се подава бунтовник. Точно затова се радвам, че ми е сестра. Самият аз не съм бунтар, но се възхищавам от такива като нея.

Хартхайм помести стола си така, че да я вижда по-добре. Тя престана да си играе с котката и се облегна назад. Красивото животно се беше отегчило от ръката с непознато ухание на жена и без да се изправя, леко се примъкна от червения скут в сивия, където се сгуши под тежките ъгловати галещи длани и замърка така звучно, че всички се разсмяха.

— Съжалявам, но съм си такава — отвърна Джъстийн, която не можеше да остане равнодушна към хубавата шега, макар и насочена срещу нея.

— Моторът й е в отлично състояние както винаги — отбеляза хер Хартхайм с усмивка, променила до неузнаваемост лицето му. Говореше английски почти без акцент, но с американско „р“.

Чаят пристигна, преди оживлението да бе стихнало; този път го сервира Хартхайм, поднасяйки й чашата с много по-приветлив поглед, отколкото онзи, с който я беше удостоил при запознаването им.

— За англичаните — обърна се той към нея — следобедният чай е един от най-важните моменти на деня. Много неща се случват по време на чая, нали? Сигурно защото може да се сервира по всяко време между два и пет и половина, пък и от много приказване се ожаднява.

Следващият половин час беше пълно потвърждение на думите му. Разговорът се насочваше ту към нестабилното здравословно състояние на Светия отец, ту към студената война или икономическата рецесия. И четиримата мъже говореха и слушаха с такъв интерес, че и Джъстийн се увлече и се опитваше да разбере какво ги свързва, в това число и Дейн, който й се виждаше толкова особен, толкова непознат. Той живо участвуваше в разговора и от вниманието й не убягна, че тримата по-възрастни мъже го изслушваха с внимание. Те като че ли го уважаваха много. Мненията му почиваха на осведоменост и съвсем не бяха наивни, а своеобразни, оригинални, благочестиви. Дали заради благочестието му се отнасяха така сериозно към него? Дали той притежаваше нещо, което на тях им липсва? Дали наистина се възхищаваха от добродетелта и копнееха за нея? Нима беше такава рядкост? Трима мъже, така различни един от друг и все пак по-тясно свързани помежду си, отколкото с Дейн. Колко й беше трудно да възприема Дейн сериозно като тях! Не че и досега не се беше държал по-скоро като по-голям, отколкото като по-малък брат, не че й бяха непознати неговата мъдрост, интелектът му или благочестието му. Но досега тя го беше смятала за част от нейния свят. Изглежда, трябваше да свикне с факта, че вече не е.

— Ако трябва веднага да се заемеш с молитвите си, Дейн, аз ще изпратя сестра ти до хотела — разпореди се Райнер Мьорлинг Хартхайм, без да се допита до ничие друго мнение по въпроса.

И така, почти стъписана, тя се озова на мраморните стълби, придружавана от този набит, як човек. Навън, в златистото сияние на римското слънце, той я хвана за лакътя и я поведе към една черна лимузина — „Мерцедес“, — чийто шофьор му отдаде чест.

— Елате! Сигурно не искате да прекарате първата си вечер в Рим сама, а Дейн без друго е зает — каза той, като я последва в колата. — Вие сте уморена и объркана и е по-добре да има някой с вас.

— Не ми оставяте друга възможност за избор, хер Хартхайм.

— Предпочитам да ме наричате Райнер.

— Сигурно сте много важен, щом имате лимузина с шофьор.

— Ще бъда още по-важен, като стана канцлер на Федералната република.

Джъстийн се изсмя пренебрежително.

— Учудвам се, че още не сте.

— Бързате! Още съм много млад.

— Така ли? — Тя се извърна към него да го разгледа по-внимателно и откри, че по мургавата му кожа няма бръчки, че лицето му е младежко, а очните му ябълки са само по-хлътнали, без характерните за възрастните торбички около тях.

— Тежък съм и посивял, но аз посивях още на шестнадесет години, а напълнях, откакто престанах да гладувам. В момента съм само на тридесет и една.

— Вярвам ви — отвърна тя, като събу и ритна обувките си. — Но и това ми се вижда много: аз съм още на двадесет и една.

— Вие сте чудовище — каза й той с усмивка.

— Предполагам. И майка ми казва същото. Само че не съм сигурна какво има пред вид всеки от вас с тази дума, затова бихте ли се уточнили?

— А от майка си уточнение получили ли сте?

— Ами! Ще я хвърля в ужас, ако я попитам.