Джъстийн не обърна внимание на думите й, чуваше ги не за пръв път.

— Ще взема оранжевия, аления и пурпурния десен, това масленозелено и онзи виненочервен костюм.

Меги седеше и се чудеше да се смее ли, или да се ядосва. Какво ли можеш да сториш с дъщеря като Джъстийн?

След три дни корабът „Хималаи“ отплува от пристанището Дарлинг. Това беше хубав стар кораб с плосък корпус и издръжлив на дълъг път: строен беше по времето, когато никой не се трепеше да бърза и си знаеше, че Англия е на четири седмици път през Суец или на пет седмици покрай нос Добра надежда. Но сега вече и презокеанските пътнически кораби бяха аеродинамични, с корпуси като бойни кораби, за да изминават това разстояние по-бързо. Но въздействието, което едно такова пътуване оказваше върху по-чувствителните стомаси, плашеше и опитни моряци.

— Я виж ти! — разсмя се Джъстийн. — В първа класа сме имали цял футболен отбор, така че няма да ни е скучно, както се боях отначало. А някои от тях са истински красавци.

— Сега не си ли доволна, че настоявах да вземеш първа класа?

— Би трябвало да съм доволна.

— Джъстийн, ти наистина ме вбесяваш — не се стърпя Меги, приемайки думите й за неблагодарност. Не можеше ли това вироглаво момиче поне сега да се престори, че й е мъчно, дето заминава. — Упорита, вироглава и своенравна си! Караш ме да ставам лоша!

Джъстийн не й отговори веднага, а извърна глава, като че ли гонгът, приканващ изпращачите да слязат на брега, беше по-важен от думите на майка й. Тя прехапа устни, за да не треперят, и ги застави да се усмихнат.

— Знам, че те вбесявам — обърна се тя весело към майка си. — Но какво да се прави, такива сме си. Нали винаги си казвала, че приличам на баща си.

Те се прегърнаха смутено и Меги с облекчение се смеси с тълпата на изхода, докато се изгуби от поглед. Джъстийн се качи на горната палуба и застана до парапета с навити цветни ленти в ръка. Далеч там долу на пристана тя различи фигурата в сиво-розова рокля и шапка — Меги беше застанала на определеното място, засенчила очи с длан. Интересно, от такова разстояние вече личеше, че мама наближава петдесетте. Още ги няма, но се чувствуват в стойката й. Махнаха си едновременно с ръце, Джъстийн хвърли първата си лента и Меги ловко улови другия й край. После червени, сини, жълти, розови, зелени, оранжеви ленти се завъртяха спираловидно, люшкани от вятъра.

Състав гайдари, дошли да изпратят футболистите, стояха долу с развети флагове и издути наметала, свирейки пронизително някакъв особен аранжимент на „Часът настъпи“. Парапетите на кораба бяха отрупани с надвесени хора, които отчаяно стискаха краищата на своите книжни ленти, на кея стотици хора протягаха нагоре шии и не отместваха жадни погледи от лицата, които заминаваха така далеч — предимно млади хора, тръгнали да видят какво представлява люлката на цивилизацията от другата страна на света. Те ще живеят там, ще работят там, ще се върнат може би след две години, а може и да не се върнат никога. И всички го знаеха, и всички се питаха защо става така.

Синьото небе беше нашарено с пухкави сребристобели облаци, духаше постоянният вятър на Сидни. Слънцето топлеше обърнатите нагоре лица и плещите на надвесените пътници; гигантски пъстроцветен плащ от ленти свързваше кораба с брега. Изведнъж зейна празнота между борда на кораба и дъсчения кей, въздухът се изпълни с викове и ридания, една по една хилядите ленти се скъсаха, запърхаха неудържимо, после увиснаха и се разстлаха, безразборно кръстосани върху водата като частите на разбит тъкачен стан и се понесоха наред с портокаловите кори и медузите.

Джъстийн не мръдна от мястото си до парапета, докато от пристанището в далечината не останаха само няколко черти и множество розови главички на карфици. Влекачите извъртяха кораба, вкараха го безропотен под трещящия над главите пристанищен мост и го изведоха на обляния от слънце морски път.

Това нямаше нищо общо с пътуването с ферибот до остров Манли, макар че минаха по същия път покрай Нютръл бей и Роуз бей, покрай Кремърн и Воклуз. Този път корабът се отправи през Хедс, покрай страшните скали и разперените дантелени ветрила от пяна към океана. Две хиляди мили, чак от другата страна на света. И независимо дали щяха да се върнат у дома, или не, те нямаше да се чувствуват свойски нито тук, нито там — обитавайки два континента, щяха да възприемат два различни начина на живот.

Парите, както откри Джъстийн, можеха да направят от Лондон най-привлекателното място. Тя беше далеч от беднотията в края на Ърлс корт, който наричаха „Долината на кенгурата“, защото там се бяха настанили най-много австралийци. Чужда й беше и типичната съдба на австралиеца в Англия, който живее срещу нищожен наем в някой младежки пансион, работи за милостиня в някоя канцелария, училище или болница и трепери гладен край малкия радиатор в студената си влажна стая. За Джъстийн се намери апартамент с централно отопление на тиха уличка в Кенсингтън, близо до Рицарския мост; имаше също и място в трупата на Клайд Долтинъм-Робъртс от Елизабетинския театър.

Когато настъпи лятото, тя се качи на влака за Рим. Години по-късно щеше да си спомня с усмивка колко малко в същност видя от това дълго пътуване през Франция и половин Италия, защото цялото й съзнание беше заето от нещата, които трябваше да сподели с Дейн, като си повтаряше най-важните да не ги забрави. Но те бяха толкова много, че някои трябваше да отпаднат.

Нима това беше Дейн? Този висок рус мъж на платформата? Той не се беше променил, но изглеждаше някак чужд, като че ли вече не от нейния свят. Тя сподави вика, с който се готвеше да привлече вниманието му. Отдръпна се назад, както седеше, за да може да го наблюдава, понеже влакът беше спрял само на един-два метра оттам, където той беше застанал, и сините му очи спокойно и внимателно оглеждаха прозорците. Разговорът им щеше да бъде почти монолог, когато започне да му описва живота си, откакто той беше напуснал Австралия — ясно й беше, че той не жадува вече да споделя с нея своите преживявания. Дявол да го вземе! Той вече не беше нейното малко братче — в сегашното му битие нямаше място нито за нея, нито за Дройда. О, Дейн! Какво ли значи да изживяваш едно нещо по двадесет и четири часа всеки ден!

— Ха! Вече си мислеше, че съм те пратила тук за зелен хайвер, нали? — изненада го тя, като се промъкна безшумно зад него.

Той се обърна, стисна ръцете й в своите и се взря в нея усмихнат.

— Хей — каза и той нежно, взе по-големия й куфар и мушна свободната й ръка в своята. — Радвам се да те видя — добави той, като я настаняваше в червената „Лагонда“, с която се движеше навсякъде. Дейн имаше голяма слабост към спортните автомобили и имаше спортна кола още откакто навърши необходимата възраст, за да получи разрешително за шофиране.

— И аз се радвам, че те виждам. Дано да си ми намерил някое хубаво хотелче, защото онова, дето ти го писах, беше съвсем сериозно. Не желая да бъда напъхана в някоя килия на Ватикана между цял куп обречени на безбрачие — разсмя се тя.

— Те и без това не биха те искали — с тази коса като на дявол. Запазил съм ти стая в един малък пансион близо до мен. Там говорят английски, тъй че в това отношение ще можеш да минеш и без мен. В Рим също не е проблем да се оправиш, щом говориш английски; обикновено винаги се намира някой да го знае.

— Ето, в такъв момент ми се ще да имам твоята дарба за езици. Но пак ще се справя. Бива ме поне да правя и отгатвам мимики.

— Имам цели два месеца, Джуси, нали е прекрасно? Ще можем да хвърлим един поглед на Франция и Испания и да ни остане още един месец за Дройда. Домъчняло ми е за стария чифлик.

— Така ли? — Тя го погледна, погледна красивите ръце, които умело управляваха колата през лудешкия трафик на Рим. — На мен пък не ми е мъчно, Лондон е твърде интересен.

— Не ме заблуждавай — отвърна й той. — Знам какво значение имат за теб Дройда и мама.

Тя стисна длани в скута си и замълча.

— Имаш ли нещо против да пием чай с едни мои приятели днес следобед? — попита я той, като пристигнаха. — В същност аз може би малко избързах и вече приех поканата от твое име. Те много държат да те видят, а тъй като съм все още в учебно време, не исках да им отказвам.

— Глупчо! Какво мога да имам против? Та нали, ако бяхме в Лондон, щях да те обсадя с мои приятели — защо да не го направиш и ти тук? Даже се радвам, че ми даваш възможност да хвърля един поглед на момчетата в семинарията, колкото и нечестно да е това към мен. Не бива да ги докосвам, нали?

Тя се приближи до прозореца, погледна надолу към пустеещото площадче с двата морни платана в павирания правоъгълник, с три маси, пръснати под тях, и с църква в единия край, която не се отличаваше с никакви архитектурни достойнства или красота, а гипсовата й мазилка се лющеше.

— Дейн…

— Да.

— Мисля, че разбирам.

— Знам. — Усмивката беше изчезнала от лицето му. — Ще ми се и мама да разбираше, Джус.

— Мама е друго. Тя смята, че си я изоставил и не може да повярва, че не е така. Но няма значение — и тя ще разбере някой ден.

— Надявам се — разсмя се той. — В същност срещата ти днес не е с момчетата от семинарията. Не бих подложил нито теб, нито тях на такова изкушение. Ще видиш кардинал де Брикасар. Знам, че не го обичаш, но обещай ми, че ще се държиш добре.

В погледа й проблеснаха особени лукави пламъчета.

— Обещавам! Дори ще целуна всички пръстени, които ми поднесе.

— Охо, още помниш! Толкова ти бях сърдит тогава — да ме засрамиш пред него.

— Е, оттогава съм целувала много неща, далеч по-нехигиенични от пръстен. Има например едно отвратително пъпчиво момче в класа по актьорство, което е винаги с лош дъх, има гнойни сливици и болен стомах, а аз трябваше да го целуна общо двадесет и девет пъти. И мога да те уверя, приятелю, че след това няма нищо невъзможно. — Тя поприглади косата пред огледалото и се обърна към него. — Ще имам ли време да се преоблека?