Вървяха петнадесет минути с бърз ход, докато стигнаха двореца, влязоха и се заизкачваха по внушително стълбище покрай скъпи гоблени.

Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе, беше вече на шестдесет и шест и страдаше от тежък ревматизъм, но умът му беше все така буден и проницателен. Сегашната му котка, руска аристократка на име Наташа, се беше свила в скута му и предеше. Тъй като не беше в състояние да стане и посрещне гостите си, той се усмихна ласкаво и им кимна. Погледът му се плъзна от обичното лице на Ралф към това на Дейн О’Нийл и зениците му се разшириха, стесниха се, приковаха се неподвижно в него. Усети как сърцето в гърдите му замря, инстинктивно притисна към него протегната за поздрав ръка и остана така, загледан в захлас в младия Ралф де Брикасар.

— Виторио, да не ти е зле? — разтревожи се кардинал Ралф и хвана немощната китка да провери пулса.

— Нищо ми няма. Просто една лека болка, която отмина. Заповядайте, седнете.

— Запознай се най-напред с Дейн О’Нийл, който, както ти казах, е син на една много добра моя приятелка. Дейн, това е негово високопреосвещенство кардинал ди Контини-Верчезе.

Дейн коленичи, допря устни до пръстена, над сведената му глава очите на кардинал Виторио потърсиха лицето на Ралф, вгледаха се в него по-изпитателно, откогато и да било през годините. И малко си поотдъхна: значи, тя не му беше казала. А той, разбира се, и не подозираше онова, което всеки, който ги видеше заедно, би предположил. Не чак баща и син, но роднини с много близка кръвна връзка. Клетият Ралф! Той никога не бе наблюдавал походката си, никога не бе изучавал изражението на лицето си, никога не беше долавял как се извива нагоре лявата му вежда. Бог наистина е милостив, че е направил мъжете така слепи.

— Седнете. Чаят ще дойде всеки момент. Така, млади човече! Искали сте да станете свещеник и сте потърсили съдействието на кардинал де Брикасар, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Разумно сте постъпили. Под неговите грижи няма да ви сполети нищо лошо. Само че ми се виждате малко неспокоен, синко. Дали защото обстановката ви е непозната?

Дейн се засмя с усмивката на Ралф, на която липсваше може би само осъзнатия чар, но приликата беше толкова голяма, че старото, уморено сърце я усети като мигновен допир до бодлива тел.

— Поразен съм, ваше високопреосвещенство. Изобщо не съм предполагал какво значи кардиналският сан. Не съм и мечтал да ме посрещнат на летището, нито да пия чай сега с двама ви.

— Да, необичайно е… И може да навлече неприятности, както гледам. А, ето го и чая! — С доволно изражение той гледаше как го сервират и изведнъж вдигна предупредително пръст. — А, не! Аз съм „домакинята“. Как пиеш чая си, Дейн?

— Като Ралф — отвърна той и веднага се изчерви силно. — Извинете, ваше високопреосвещенство, казах го, без да искам.

— Няма нищо, Дейн. Кардинал ди Контини-Верчезе разбира. Ние се запознахме като Дейн и Ралф и така се опознахме много по-добре, нали? Официалните обръщения са нещо ново в нашата връзка. Предпочитам да си останем на Дейн и на Ралф, когато сме насаме. Негово високопреосвещенство няма да има нищо против, нали, Виторио?

— Не. Аз обичам хората да се назовават с малките имена. Но що се отнася до това, което казах за високопоставените приятели, които човек има, боя се, че твоето старо приятелство с Ралф може да бъде малко неудобно за теб, когато постъпиш в някоя от семинариите. Ще те отегчават дългите обяснения, които трябва да даваш всеки път, щом стане дума за връзката между вас. Господ позволява понякога да прибегнем до някоя дребна лъжа — при тези думи той се усмихна и златото по зъбите му блесна — и за удобство на всички предлагам да си послужим с една такава дребна лъжа. Защото много по-трудно е да се даде задоволително обяснение на тънките нишки на приятелството, отколкото да се обясни алената кръв на кръвното родство. Така че, Дейн, отсега нататък на всички ще казваме, че кардинал де Брикасар е твой вуйчо и толкова — завърши подкупващо кардинал Виторио.

Дейн остана много изненадан; кардинал Ралф се съгласи.

— Не се разочаровай от високопоставените, синко — ласкаво каза кардинал Виторио. — И те стъпват върху крака от глина и си пазят спокойствието с помощта на някоя и друга дребна лъжа. Добре е да знаеш това, но като те гледам, съмнявам се, че ще се възползваш. Трябва да разбереш обаче, че ние, червеноризците, сме дипломати до мозъка на костите си. Съветвам те за твое добро. Както в светските институти, така и в семинариите завистта и омразата не са непознати. Ти ще страдаш, като се разбере, че Ралф ти е вуйчо, брат на майка ти, но още повече ще страдаш, ако знаят, че помежду ви няма кръвна връзка. Защото ние сме преди всичко обикновени хора и именно с такива ще общуваш както тук, така и другаде.

Дейн сведе глава, после се наклони напред и понечи да погали котката, но протегнатата му ръка се спря.

— Може ли? Много обичам котки, ваше високопреосвещенство.

Той налучка най-прекия път към това старо, но вярно сърце.

— Може, разбира се. Трябва да ти призная, че вече е тежка за мен. Лакомница такава, нали, Наташа? Върви сега при Дейн, той е младото поколение.



Джъстийн не беше в състояние да се премести — с целия си багаж — така бързо като Дейн от Южното в Северното полукълбо. Докато изкара сезона си в „Кулоден“ и се сбогува не без благодарност с „Бодуъл гардънс“, брат й беше прекарал в Рим вече два месеца.

— Чудя се: как съм могла да натрупам толкова боклуци? — питаше се тя, застанала сред купища дрехи, хартии, кутии.

Клекнала, Меги вдигна глава към нея и й показа кутия с метален памук за търкане на чинии, която държеше в ръка.

— Какво търси това под леглото ти?

Огромно облекчение се изписа по поруменялото лице на дъщеря й.

— О, къде бил! Слава богу! Аз пък мислех, че скъпоценният пудел на мисис Д. го е изял. Нещо не беше добре цяла седмица и аз не смеех да спомена, че ми няма памука за чинии. Бях убедена, че го е изял. Това проклето животно изяжда всичко, което не е успяло да изяде първо него. Макар че — продължи тя сериозно — с удоволствие бих се отървала от тая кутия.

Меги се отпусна назад върху петите си и се разсмя.

— Джус, да знаеш само колко си смешна! — Тя хвърли кутията върху леглото, където вече имаше цяла камара вещи. — Не правиш особена чест на Дройда. И като си помисля само колко се мъчехме да те приучим на ред!

— Нали ви разправях, че няма смисъл. Защо не занесеш цялата кутия в Дройда. Знам, че нямам ограничения за багажа, който мога да взема на кораба, но предполагам, че в Лондон ще има с тонове такива неща.

Меги прехвърли кутията в един голям кашон, надписан „Мисис Д.“.

— По-добре да я подарим на мисис Дивайн, нали трябва да направи пак обитаемо това жилище.

На края на масата се издигаше леко наклонена купчина неизмити чинии, които бяха започнали вече да пускат повлекла̀ от плесен.

— Ти изобщо миеш ли си чиниите?

Джъстийн се разсмя без следа от смущение.

— Дейн казва, че ги бръсна, вместо да ги мия.

— Тези имат нужда първо да се подстрижат. Защо не ги измиеш веднага, след като ги използваш?

— Защото това значи да слизам повторно в кухнята, а тъй като обикновено вечерям след полунощ, на никому не му е приятно да слуша по нощите леките ми котешки стъпки.

— Подай ми една от онези празни кутии; ще ги смъкна долу и направо ще ги хвърля — примири се майка й. Когато изяви желание да дойде и да й помогне, тя предполагаше какво я чака и даже го искаше. На човек рядко му се удаваше възможност да помогне на Джъстийн за нещо и колкото пъти Меги се беше опитвала, винаги изпадаше в глупаво положение. Само по отношение на домакинството не беше така и там тя можеше да й помага до насита, без да й е неловко.

Но някак си успяха да се справят. Като натовариха всичко на фургона, с който Меги беше пристигнала чак от Гили, отправиха се към хотел „Австралия“, където Меги беше наела апартамент.

— Защо не вземете да купите една къща на Палм бийч или Евънлън — каза Джъстийн, като оставяше куфара си в определената за нея втора спалня. — Тук е ужасно: точно над площад „Мартин“. А представяш ли си да можеш да плуваш хубаво, да се плъзгаш и да скачаш по вълните! Това не би ли ви накарало всичките в Дройда да отскачате по-честичко със самолета от Гили?

— Защо ми е да идвам в Сидни? Нали бях вече два пъти през последните седем години — като изпращах Дейн, а сега и теб. Ако имахме къща, нямаше кой да живее в нея.

— Загубени хора.

— Защо?

— Защото на този свят има и други неща освен тази проклета Дройда, дявол да я вземе! Лудост ме обзема в тоя чифлик!

Меги въздъхна.

— Повярвай ми, Джъстийн, ще дойде момент, в който ще копнееш да се върнеш в Дройда.

— Това и за Дейн ли се отнася?

Мълчание. Без да поглежда дъщеря си, Меги взе чантата й от масата.

— Ще закъснеем. Мадам Рочър каза в два часа. Ако искаш да си вземеш роклите, преди да отплува корабът ти, трябва да побързаш.

— Поставиха ме на място — отбеляза Джъстийн и се засмя широко.

— Защо в същност не ме запозна с никой от своите приятели и приятелки? Никого не видях в „Бодуъл гардънс“ освен мисис Дивайн — каза Меги, докато седяха в салона на Жермен Рочър и гледаха как ленивите манекени се кипрят и кикотят.

— Те са доста стеснителни… Виж, това оранжево ми харесва. А на теб?

— Не ти подхожда на косата. Вземи нещо сиво.

— Пфуй! Оранжевото подхожда чудесно на косата ми, ако искаш да знаеш. А сивото е като въргаляно от котка — мръсно и раздърпано. Върви в крак с времето, мамо. Не е задължително червенокосите да се обличат само в бяло, сиво, черно, смарагдовозелено или онзи твой любим ужасен цвят — как беше — пепел от рози, нали? Викторианска работа!

— Точно така се нарича цветът — съгласи се Меги, обърна се и изгледа дъщеря си. — Ти си чудовище — каза й тя недоволна, но с обич.