— Но като отида там, може би ще ми се удаде да стана нещо повече от ковач. Това е единственият начин да изляза оттук, татко.

— Глупости! Бога ми, момче, не знаеш какво говориш. Войната е ужасно нещо. Аз съм роден в страна, която е воювала хиляда години, и знам по-добре от теб. Не си ли чувал какво разправят онези, които са участвали в Бурската война? Като ходиш толкова често в Уахин, вслушай се следващия път. Във всеки случай прави ми впечатление, че проклетите англичани използват австралийските и новозеландските войници като пушечно месо за оръдията на врага там, където не искат да хабят своите хора. Видя ли как онзи самохвалко Чърчил изпрати нашите в такава безсмислена битка като тази при Галиполи! Десет хиляди убити от общо петдесет хиляди. Двойно повече от средновековното наказание, когато са убивали по един на всеки десет души. Защо ти е да се биеш за майка Англия? Какво е направила тя за теб, освен че обезкърви колониите си? Ако отидеш в Англия, ще те гледат с пренебрежение, защото си от колониите. Не е застрашена нито Нова Зеландия, нито Австралия. Едно поражение може да бъде дори от полза за майка Англия. Крайно време е някой да й го върне за онова, което направи с Ирландия. И една сълза няма да пролея, ако кайзерът мине с войските си по Странд4.

— Но аз искам да отида в армията, татко!

— Можеш всичко да искаш, Франк, но няма да стане; затова по-добре го забрави. А освен това си нисък за войник.

Лицето на Франк пламна, устните му се свиха: ниският му ръст бе слабото му място. В училище винаги беше най-ниският в класа и тъкмо затова се биеше два пъти повече от другите. А напоследък го бяха обзели тежки съмнения, тъй като и на седемнадесет години си оставаше все метър и петдесет седем — колкото беше на четиринадесет. Ами ако вече е спрял да расте? Само той си знаеше на какви мъки подлагаше тялото и духа си: изпъване, гимнастика, безплодни надежди.

Работата в ковачницата му бе дала сила, несъответствуваща на височината му. Ако Пади съзнателно бе избирал занаят като за темперамента на Франк, не би могъл да намери по-подходящ. Въпреки дребния си ръст Франк пращеше от сила, не знаеше поражение в бой и славата му се носеше из целия полуостров Таранаки. Всичкият му гняв, отчаяние и чувството за малоценност участвуваха в боя в съюз с тяло в отлична форма, с пъргавия ум, свирепия нрав и твърдата му воля. Колкото по-едър и силен беше противникът му, толкова по-неудържимо бе желанието на Франк да го стъпче в прахта. Връстниците му го отбягваха, защото познаваха добре неговата агресивност. В последно време се беше бил и с по-възрастни от него и мъжете в околността още говореха за деня, когато премаза от бой Джим Колинз — метър и деветдесет по чорапи, двадесет и две годишен и прочут, че може да повдигне кон. Със счупена лява ръка и спукани ребра, Франк продължи да се бие, докато Джим Колинз не се превърна в жалка кървава маса в краката му. Едва го удържаха да не обезобрази напълно с ритници безжизненото му лице. Щом ръката му оздравя и свалиха превръзката от ребрата му, Франк отиде в града и вдигна кон, за да докаже, че Джим не е единственият, който го прави, и че това не зависи от ръста на човека.

Като негов баща, Пади добре познаваше репутацията на Франк и разбираше усилията му да си спечели уважение, но това не му пречеше да се ядосва, щом сбиванията вредяха на работата в ковачницата. Сам нисък на ръст, Пади също се беше бил на времето, за да покаже смелост, но в родния му край в Ирландия не минаваше за дребен, а когато пристигна в Нова Зеландия, където мъжете бяха по-високи, той беше вече твърде възрастен. Ето защо ръстът не го измъчваше така, както Франк.

Той внимателно наблюдаваше момчето, опитваше се да го разбере, но не успяваше; той му беше най-чужд от всички, колкото и да се мъчеше да не прави разлика между децата си. Знаеше, че това огорчава Фий, че тя се тревожи от стаената вражда между двамата, но дори любовта му към нея не успяваше да потисне раздразнението му.

Късите изящни ръце на Франк бяха изпънати върху разтворения вестник като за отбрана, очите му — приковани в лицето на Пади със странна смес от настоятелност и гордост, твърде упорита, за да му позволи да се моли. Колко чуждо беше това лице! В него нямаше нищо от Клийри или Армстронг, освен може би малко от израза на Фий около очите, ако нейните бяха тъмни и ако можеха да святкат и да искрят като тези на Франк при най-лекото предизвикателство. Но у това момче имаше поне кураж.

Въпросът беше набързо приключен, щом Пади спомена за ръста на Франк, и всички ядяха заешката яхния в необичайна тишина. Дори разговорът между Хюи и Джек вървеше плахо и неловко, прекъсван често от писклив нервен смях. Меги отказа да яде, втренчила поглед във Франк, сякаш той щеше да изчезне всеки момент. Франк хапна неохотно няколко залъка и щом намери подходящ момент, извини се и стана. След малко откъм дръвника в задния двор се чуха тъпите удари на брадвата. Франк се бе нахвърлил върху дебелите дънери, които Пади бе струпал за бавния огън през зимата.

Когато всички мислеха, че Меги е вече заспала, тя се провря през прозореца на спалнята си и се промъкна до задния двор при дървата. Това място беше от изключително значение за живота в къщата — около сто квадратни метра земя, дебело покрита с трески и кори като с мек килим, който приглушаваше звука. На едната страна бяха струпани високи купища дърва, които трябваше да бъдат нацепени, а на другата — подредени като мозайка еднакви на дължина цепеници, точно за кухненската печка. По средата на празното пространство три пъна, още с корени в земята, се използваха като дръвници за цепене и сечене.

Франк не цепеше на дръвника. Той се бе заел да разполови един дебел евкалиптов ствол, преди да го сложи на най-ниския и широк пън. Стволът, шейсет сантиметра в диаметър, лежеше на земята, неподвижно закрепен в двата края с железни скоби, а Франк бе стъпил отгоре му и го удряше с брадвата между разкрачените си крака. Острото желязо се движеше толкова бързо, че свистеше и дръжката съскаше, хлъзгайки се между дланите му. Брадвата ту блясваше над главата му, ту описваше сребриста диря надолу и дълбаеше клиновидно твърдия като стомана ствол с такава лекота, все едно, че беше чам или друго меко дърво. На всички страни хвърчаха трески, потта се стичаше на струйки по голите гърди и гърба на Франк, а на челото си той бе вързал кърпа, за да не влиза потта в очите му. Опасно беше да се сече така: един зле насочен удар, и оставаш без крак. На китките си имаше кожени превръзки, за да попиват потта от ръцете му, но беше без ръкавици и изящните му пръсти държаха брадвата с лекота и умение.

Меги клекна до захвърлените му риза и фланелка и го загледа с благоговение. Наоколо имаше още три брадви, понеже евкалиптовото дърво изтъпяваше бързо и най-наточената брадва. Тя хвана за дръжката една от тях и я издърпа на коленете си: искаше й се да може да сече дърва като Франк. Но брадвата бе толкова тежка, че едвам я вдигаше. В колониите правеха брадвите само с едно острие, наточено като бръснач, понеже брадвата с две остриета бе твърде лека за дърво като евкалипта. Тъпият край бе широк, за да тежи, и през нето минаваше дръжката, здраво притисната с дървени клинове. Ако брадвата се измъкнеше от дръжката във въздуха, можеше да полети като гюлле и да убие някого.

Франк сечеше почти машинално в бързо падащия мрак, а Меги по навик се пазеше от треските и търпеливо чакаше той да я забележи. Когато стволът бе срязан до половината, Франк се обърна обратно, задъхан вдигна отново брадвата и продължи да сече от другата страна. Нарезът бе тесен и дълбок, за да не се хаби дървото и да става по-бързо. Колкото повече се приближаваше към центъра на ствола, толкова по-често брадвата потъваше цяла и треските прехвърчаха по-близо до тялото му. Той не им обръщаше внимание и сечеше още по-бързо. Стволът се прекърши съвсем внезапно и в същия момент Франк ловко подскочи, усетил го още преди брадвата да се впие за последен път. Когато двете парчета на ствола хлътнаха навътре, Франк се бе вече отстранил и се усмихваше. Но това не беше щастлива усмивка.

Той се обърна да вземе друга брадва и видя сестра си, седнала търпеливо, по нощница, закопчана от горе до долу. Все още не беше свикнал да гледа косата й на къси къдрици вместо навита — както обикновено — с парцалчетата, но смяташе, че момчешката прическа й отива и му се щеше да си остане все така. Отиде и приклекна до нея с брадва на коленете.

— Как се измъкна, пакостнице малка?

— През прозореца, щом Стю заспа.

— Ако не внимаваш, ще заприличаш съвсем на момче.

— Нищо. Предпочитам да играя с момчетата, отколкото сама.

— Сигурно. — Той седна с гръб до един пън и се извърна към нея. — Какво има, Меги?

— Франк, няма да заминеш, нали? — Тя постави ръката си с изгризани нокти на бедрото му, вперила тревожен поглед в него и отворила уста, понеже носът й беше пълен от усилията да сдържи сълзите си.

— Сигурно ще замина, Меги — отвърна й той нежно.

— Но, Франк, не бива! Мама и аз имаме нужда от теб! Честно казано, не знам какво ще правим, ако те няма.

Въпреки мъката си той се засмя, защото Меги несъзнателно подражаваше в говора си на Фий.

— Меги, понякога нещата не стават така, както искаме. Трябва да разбереш това. Ние сме възпитани да работим за доброто на цялото семейство и да не мислим за себе си. Но аз не съм съгласен с това и мисля, че всеки от нас има право да се погрижи преди всичко за себе си. Искам да замина, защото съм на седемнадесет години и е вече време да започна свой живот. Но татко не дава и казва, че в къщи съм по-полезен за семейството. И понеже още нямам двадесет и една години, трябва да постъпя, както иска татко.

Меги енергично закима, като се мъчеше да разплете нишките на това обяснение.

— Та, Меги, аз доста мислих по този въпрос. Заминавам и това е. Знам, че на теб и на мама ще ви е мъчно за мен, но Боб пораства вече, а на татко и на другите момчета няма да им липсвам. Татко се интересува само от парите, които изкарвам.