Сюзън Филипс - Първата дама

Изтича напред, но колата й я нямаше.

Загледа се в празното място за паркиране, след това и в караваната. Може да се заблуждава. Сигурно беше паркирала някъде другаде. Пулсът й се ускори, а погледът й обходи паркинга. Дори и след това пак не й се вярваше, но колата беше изчезнала. Беше си забравила ключовете в нея и някой я беше откраднал.

Усети гърлото си стегнато. Един ден свобода. С това ли щеше да приключи щастието й?

Събра сили, за да пребори отчаянието, което заплашваше буквално да я задуши. Все още можеше да се измъкне от тази ситуация. Беше взела със себе си хиляди долари. Щеше да си купи друга кола. Щеше да се придвижи някак до най-близкия град и да открие дилър за употребявани коли.

Коленете й се подгънаха и тя приседна на една дървена пейка. Парите й лежаха заключени в жабката на колата. В портмонето й бяха останали само двайсет долара.

Тя скри лице в шепите си. Щеше да се наложи да се обажда в Белия дом и в рамките на час Тайните служби щяха да нахлуят в това най-обикновено и спокойно място. Щяха да я грабнат с хеликоптер и да я приберат обратно във Вашингтон още преди вечеря.

Знаеше точно какво щеше да последва. Строго порицание от баща й. Припомняне от президента за дълга й към страната. Задушаващо чувство за вина у самата нея. И още на следващата вечер щеше вече да е наредена в някаква редица посрещачи с изтръпнали от стотиците ръкостискания пръсти. Сама си беше виновна. Каква полза от цялото й възпитание и обучение, от целия й опит, ако не можеше да запомни простата операция, че е необходимо да извади ключовете от контакта и да ги прибере.

Усети гърлото си още по-стегнато. Когато се опита да си поеме дъх, се чу само хриптене.

— Много ми тежи и няма да я нося повече!

Нийли вдигна глава и видя, че момичето, което по-рано беше наблюдавала, остави бебето на тротоара, докато крещеше на Антибащата на годината, запътил се към жълтото уинибаго.

— Както искаш.

Макар да не го каза на висок глас, Нийли успя да различи думите, изречени с плътен и непреклонен тембър.

Момичето не помръдна от мястото, където беше оставило бебето, но не се и помръдна, за да го вдигне. Бебето се залюля и се отпусна напред на коленца, сякаш се готвеше да пълзи, но насреща му се изправи обедната жега, излъчваща се от повърхността на тротоара. Детето се оказа доста умно малко създание обаче, защото се набра на ръце и крака, докато само минимална площ от телцето му остана в съприкосновение с горещия асфалт — дланите и петичките. Със задниче, високо повдигнато нагоре, бебето започна да се придвижва напред като паяк.

Момичето се втурна след бащата.

— Не те лъжа, Джорик! А ти се държиш като истински задник!

Нийли примигна заради грубия език на момичето.

— Тя не е отровна. Можеш поне да я пипнеш.

— Ти отговаряш за бебето, аз отговарям за шофирането.

Мъжът на име Джорик може и да беше отвратителен баща, но беше достатъчно предвидлив, за да си прибере ключовете, и сега пъхна един от тях в ключалката на караваната.

Момичето рязко изви ръце и ги постави на слабичките си хълбоци.

— Глупости.

— Е, деветдесет процента от живота са глупости.

Толкова бяха увлечени в спора си, че нито един от тях не обърна внимание на бебето, което бавно и упорито напускаше пълзешком тротоара и се насочваше към паркинга.

Нийли машинално стана. Бебе в опасност. Единственото нещо в живота й, от което не беше успявала да избяга, откакто беше навършила шестнайсет.

— Престани да се оплакваш и влизай вътре — изръмжа мъжът.

— Не съм ти робиня! От вчера само ме командваш и вече ми писна!

Кадилак с възрастна двойка, придвижващ се назад, наближи твърде много пълзящото бебе. Нийли се втурна напред, наведе се и го вдигна.

Гняв, какъвто никога не беше изпитвала, изригна в нея:

— Какъв баща сте вие?

Господин Мачото30 се извърна бавно и погледна Нийли със стоманеносивите си очи. Тя вихрено се спусна към него с бебето в ръце. Фактът, че да държи бебе в прегръдките си поначало я ужасяваше, я зареди с още повече гняв.

Посочи с пръст кадилака, който се отдалечаваше.

— Дъщеря ви беше изпълзяла точно на пътя на онази кола. Можеше да я смачка.

Той се опули срещу нея.

Колкото повече се приближаваше до него, толкова по-висок й се струваше. Изведнъж си спомни, че се предполагаше да говори с южняшки акцент.

— Как може да сте толкова безотговорен…

— Изобщо не го интересува — обади се момичето. — Той ни мрази.

Нийли отново впи поглед в него.

— Децата постоянно трябва да бъдат наблюдавани, особено бебетата.

Той посочи с глава към празното място за паркиране до караваната.

— Какво е станало с колата ви?

Тя отстъпи назад.

— Откъде знаете за колата ми?

— Видях ви, когато излязохте от нея.

Нямаше да му позволи да я отклонява от темата.

— Моята кола няма значение. Какво ще направите за детето си?

Тя протегна ръце, за да му го подаде, но той не го пое. Вместо това просто се загледа към него, сякаш не беше много сигурен що за създание е то. После се извърна към тийнейджърката.

— Луси, вземи я и влизайте.

— На теб нещо да ти е счупена ръката? — изстреля в отговор момичето.

— Прави, каквото ти се казва, и я нахрани, преди да тръгнем.

Тонът му дотолкова не търпеше възражение, че Нийли не се учуди, когато момичето взе бебето от ръцете й. И все пак на Луси й беше останала в запас известна доза непокорство, за да го простреля с поглед, преди рязко да отвори вратата на караваната и да остави детето вътре.

Мъжът на име Джорик сведе поглед към Нийли.

Макар че и тя беше висока, той се извисяваше толкова по-високо над нея, че отблизо й се стори още по-страшен, отколкото отдалеч. Носът му имаше малка гърбица, като че го беше счупил, падайки от някой електрически стълб, докато беше заварявал жиците му.

— Тя не е мое дете — поясни той. — И двете не са.

— Тогава защо са с вас?

— Майка им ми беше приятелка. Кажете ми сега за колата си.

В мозъка й като че примигна жълта предупредителна светлина.

— Няма какво да ви казвам.

— Откраднали са я, нали?

Наблюдаваше я така съсредоточено, че тя се изплаши дали не я беше познал, затова наведе глава, за да не му позволи да я вижда анфас.

— Защо смятате така?

— Защото ви видях да паркирате там и сега колата ви я няма. Освен това си бяхте забравили ключовете вътре.

Тя вдигна глава.

— Вие сте ги видели?

— Аха.

— Видяхте ги и не направихте нищо?

— Е… помислих си дали аз да не открадна колата, но се изплаших от жабата ви.

Ако не беше толкова разстроена, може би щеше да се разсмее. Начинът, по който Господин Великана говореше, издаде у него образования човек, което беше малко объркващо, като се имаше предвид видът му на човек от низините. Беше свел поглед към корема й и тя потисна желанието си да погледне също надолу, за да види дали възглавницата подплънка не се беше разместила.

— По-добре влезте вътре и се обадете на щатската полиция — каза й той. — Преди малко тук имаше един стопаджия. Няма да се учудя, ако се окаже, че се е изморил да чака и се е възползвал от безплатния транспорт, предоставен му от вас. Ще остана колкото е необходимо, за да дам описанието му.

Тя нямаше намерение да вика щатската полиция.

— Ще се оправя. Няма нужда да оставате.

— Не ми пречи да остана.

Гледаше я така, сякаш искаше да си припомни лицето й. Нийли усети да я обзема нервност.

— Не искам да ви задържам. Благодаря ви все пак.

И тя понечи да се отдалечи.

— Стойте на място.