Страстни нощи с Първата дама на Америка

от Мат Джорик

„Първия път, когато говорих с Корнелия Кейс, тя беше невероятно възбудена, направо до ожесточение, в което нямаше нищо чудно, след като нейният съпруг, бившия президент на Съединените щати, беше — готови ли сте за това? — ГЕЙ!

Нейната похот се лепна за мен като евтино бельо…“

Статия от този род Нийли беше очаквала, но не и историята, която всъщност беше написал Мат. Тя приседна на кушетката до прозореца, припомняйки си как само се беше почувствала в мига, когато беше взела „Чикаго стандарт“ и беше разбрала какво е съдържанието на ексклузивния74 им материал.

„Първия път, когато говорих с Корнелия Кейс, тя спасяваше едно бебе на стоянката за тежкотоварни камиони край Макконелсбърг, Пенсилвания. Спасяването на бебета е едно от нещата, които тя умее най-добре, след като така или иначе се беше опитвала да го прави през целия си живот. А когато не успее, което й се случва доста често, тя го приема много по-лично, отколкото би трябвало, но повече за това ще ви разкажа по-късно.

Тогава не знаех, че тя е Корнелия Кейс. Беше с евтини бели гуменки, тъмносини шорти и огромна жълта фланелка за бременни с цяла редица патки, маршируващи върху предната й част. Беше подстригана късо и имаше корем, голям колкото осеммесечна бременност.

Нито една от историите, писани досега за нея, не споменаваше, че дамата притежава темперамент, но, повярвайте ми, тя наистина го притежава. Въпреки цялото й лустро, Нийли Кейс е способна да ви преследва до края на света, ако с поведението си я разстроите и огорчите. А що се отнася до мен, тя беше безкрайно огорчена…“

„Чикаго стандарт“ беше публикувал историята, разказана от Мат, в шест части, които после бяха цитирани и анализирани от всички медийни издания и програми по света. В статиите си той беше описал в подробности ситуацията с двете момичета и как Нийли се беше намесила в живота им. Беше разказал за инцидента край покрития мост, за вечерята в ресторанта „Хубавите ястия на баба Пег“ и за конкурса за двойници на известни личности.

Беше написал и за срещата с Бъртис и Чарли, и за нощта, в която беше разкрил самоличността на Нийли. Чрез разказите му Скуид и Мабел отново бяха оживели, също и Нико, и къщата в Айова.

По отношение на всяка статия сам беше решавал какво трябва и какво не трябва да се вписва в протокола. Беше извадил на бял свят подробностите по нейното бягство, чувството й на безсилие заради принудата да бъде първа дама, ентусиазма й по отношение на пикниците, играта с фризби, колониалите, базарите и двете лишени от майка момичета.

Отначало тя се почувства като зашеметена колко много тайни беше разкрил за момичетата, но като задоволяваше толкова обстойно и така рано общественото любопитство, той всъщност не оставяше почти никакво място за работа на таблоидите и така точно беше направил много повече да защити личния им живот, отколкото цяла армия гардове.

Също в протокола бяха влезли и политическите й амбиции, както и неохотата, с която беше приемала близкото присъствие на здрави бебета, макар начинът, по който Мат да я беше описал, неврозата й вече не изглеждаше като слабост на характера.

Извън протокола бяха останали сексуалните им взаимоотношения и всичко, свързано с Денис Кейс. Беше поискал доверието й, но тя се беше оказала неспособна да му го даде. Сега си призна, че е трябвало да си припомни неговото солидно като скала чувство за отговорност, а не да издава бързи присъди.

Макар да беше извадил на показ много повече от личния й живот, отколкото всеки друг журналист, той също така беше успял да я превърне от национална икона в жив човек, в жена, обичаща живота. Беше описал начина, по който тя проявяваше загрижеността си за другите, и насладата, която изпитваше от обикновените неща, дълбокия й патриотизъм и пристрастията й по отношение на политиката и политиците — макар да не й беше харесало твърде определението му възторжена до сълзи оптимистка. В неговия разказ тя изглеждаше по-уязвима, отколкото сама се преценяваше, но оцени начина, по който той беше наблегнал на дълбоките й познания в областта на вътрешната и външната политика.

Тъй като единствено своите взаимоотношения с нея той беше описал доста по-постно, на нея й се наложи да вземе нещата в свои ръце и веднъж завинаги да пресече любопитството. Барбара Уолтърс й помогна да го стори.

БУ: Госпожо Кейс, в серията статии в „Чикаго стандарт“ на Мат Джорик той описва вашите чувства към момичетата с доста подробности, но не така постъпва по отношение на взаимоотношенията ви със самия него. Желаете ли да направите допълнителен коментар?

КК: Мат е чудесен журналист и е описал всичко с много повече подробности, отколкото аз бих могла да го сторя. Не смятам, че много съществени детайли са били пропуснати.

БУ: Как бихте описали вашите взаимоотношения?

КК: Двама твърдоглави възрастни, опитващи се да разберат какво е най-доброто за две момичета. Поставям ударението на твърдоглави.

БУ: Факт е наистина, че Мат споменава за споровете помежду ви.

КК: (Смее се.) Каквито изобщо нямаше да има, ако Мат толкова често не се беше оказвал на погрешно мнение.

От този смях я заболя. Тъй като с негова помощ се беше опитала да се престори, че нищо особено не се беше случвало между тях двамата.

БУ: Все още ли сте приятели?

КК: Как да не станем приятели, след като изживяхме заедно такова голямо приключение? Всички сме чували истории за войнишкото приятелство родено по време на война. И макар никога след това да не се видят, винаги ще ги свързва това именно чувство, че връзката помежду им е била много специална.

Специална и ох, много болезнена.

БУ: Разговаряли ли сте с Мат след това?

КК: Понастоящем той все още е законен попечител на момичетата и ни предстои да уредим въпроса с осиновяването им, така че, разбира се, с него контактуваме често.

Нямаше нужда да споменава, че контактуваха само чрез адвокатите си.

БУ: Само за да изясним окончателно нещата, между вас нямаше любовен роман.

КК: Роман? Бяхме заедно само седмица. Освен това не забравяйте, че бяхме в компанията на две много дейни придружителки. Трудно бихме успели да осъществим нещо подобно при такава неотлъчна стража.

Много трудно… но не и невъзможно.

Тя затегна широкия колан на копринената си роба в леденосин цвят, прекоси килима в спалнята си, за да се приближи до шкафа от черешово дърво, където стоеше музикалната й стереоуредба, и задейства устройството за компактдискове. После намали звука, за да не безпокои останалите.

Чувственият глас на Уитни Хюстън, пееща своя химн за разбитите сърца, обгърна Нийли като успокоителна вълна и първите изгарящи я, но и така необходими сълзи на самосъжалението закапаха от очите й.

Защото тя винаги щеше да го обича… Притискайки силно ръце към гърдите си, тя остана на мястото си, заслушана как Уитни изпява чувствата й, точно каквито бяха.

Горчиво-сладки спомени…75

Тя извади една кутия от дъното на нощното си шкафче, отнесе я до леглото си, където седна с кръстосани крака, облегната на възглавницата — копринената й роба меко обгърна коленете й — и заразглежда съдържанието й. В нея бяха горчиво-сладките й спомени — кибрит с рекламен надпис на „Хубавите ястия на баба Пег“, гладко речно камъче от брега край покрития мост, миниатюрния гердан в златно и черно със сърчицето по средата и розовата роза, която той беше откъснал за нея вечерта, когато се разхождаха край старата фермерска къща. Всеки следващ път, когато я взимаше в ръка, й се струваше все по-крехка и чуплива.

Вдигна я към лицето си, но ароматът беше изветрял.

Той беше вторият мъж, в когото се влюбваше. Вторият мъж, който не беше отвърнал на любовта й с любов.

Песента отново се завъртя.

Самосъжалението й беше до такава степен мелодраматично, че би й се искало да може да се надсмее над себе си. Но така и все не успяваше.

Горчиво-сладки спомени…

Само веднъж в седмицата позволяваше на старите спомени да оживеят. Чак толкова ужасно ли беше? Само веднъж в седмицата, за да може спокойно да преживее останалите дни и нощи.

Винаги ще те обичам…



Мат притежаваше всичко, което бе искал да има. Пари. Уважение. Работата, която харесваше. И необходимото спокойно уединение.

Когато му потрябваше фланелената риза, откриваше я там, където той я беше сложил последно. В шкафчетата в банята си откриваше само крем за бръснене, дезодорант, превръзки „Ейс“ при порязване при бръснене и пудра за крака. Никой не му местеше безалкохолната бира, никой не си оставяше уокмена така, че той да го настъпи, нито повръщаше на килима в къщата в „Линкълн парк“ в Чикаго, в която живееше под наем.

Беше отговорен единствено за себе си. Можеше за секунда да промени плановете си, да гледа Мечките76 как губят, без някой да му пречи, и да повика приятелите си да поиграят под баскетболния кош, когато му се приискаше. Животът му се беше наредил идеално.