Тийнейджърката я погледна със сияйна усмивка, после се затича към караваната. Беше така въодушевена, че дори не погледна Мат, камо ли да реши да се посъветва с него. Сега той се приближи към Нийли.

— Искаше ми се първо да беше поговорила с мен.

— Защо? Аз съм отговорът на молитвите ти, Мат. След по-малко от час ще получиш това, което искаш за себе си. Никакви жени и най-голямата история в живота ти.

— Това не е… — Той като че с мъка намираше необходимите думи. — Не съм сигурен, че това е най-доброто решение за тях.

— Зная, че не е най-доброто. Ти имаш ли по-добро предложение?

Той понечи да седне, после като че размисли. Пристъпи по-близо към нея, после спря. За пръв път, откакто го познаваше, й се стори тромав и несръчен, като че тези огромни крака и ръце не бяха негови.

— Смятам… това е… — Той премести Бътън от едната в другата си ръка. — Добре, права си. Нямам по-добро предложение. Ще ти дам името на адвоката, който движи този въпрос. Сигурен съм, че приятелите ти във Вашингтон могат да уредят всичко с хората от Детската служба в Пенсилвания.

— Аз ще се погрижа за всичко.

— Йо-хо!

Нищо не би могло да покаже по-ясно на Нийли, че с приключението й всичко е свършено, колкото гледката как агентите се опитват да изтикат Бъртис и Чарли навън.

— Ей, тия хора не искат да ни пуснат вътре! — възкликна Бъртис, махайки енергично с ръка.

Нийли отпусна безпомощно рамене. Такъв беше светът, в който щеше да въвлече двете деца.

— Съжалявам, Нийли.

Тя сепната се извърна и видя, че Мат я наблюдава с израз на съчувствие. Не му искаше съчувствието, дори го мразеше в този момент заради това, че й го показваше, затова само успя да свие рамене и да му каже:

— Такъв е животът.

— Да, за жалост…

В крайна сметка той излезе навън и донесе спасение на Уейнови. Те вече се бяха досетили коя е истинската самоличност на Нийли, но когато тя се опита да им обясни защо е напуснала Вашингтон, нещо не се получи и Мат пое щафетата. Той им разказа и какво ще стане с момичетата. Щом разказът му приключи, Нийли очакваше те изведнъж да станат хладни и официални и да променят отношение си към нея. Бъртис обаче просто поклати глава и сложи на масата чинията със сладкиши, които беше донесла.

— Хайде сега, вземи си фъч, да си подсладиш душата. И се успокой.



Докато Нийли прибираше в караваната и последната купчинка дрехи на Бътън, Луси не спираше да ходи от място на място, бърборейки сто думи в минута и пречкайки й се непрестанно:

— … ще мия чиниите всяка вечер, ще се грижа за Бътън, ще си оправям стаята. Ще чистя цялата къща, дори ще изчистя и Белия дом и ще…

Входната врата се отвори и в караваната влезе Мат.

— Лус, Бъртис и Чарли са на входната веранда и се занимават с Бътън. Защо не отидеш да си вземеш довиждане с тях?

— Ще ги поканя да ни дойдат на гости!

И тя затръшна силно вратата, след като излезе навън.

Мисълта за предателството на Мат се уви около Нийли като отровен дим. Тя изцяло насочи вниманието си към опаковането на последните вещи на Бътън.

— Лешоядите вече накацаха. Патрулната кола току-що пристигна.

Тя сложи наредените една върху друга дрешки в куфара и се престори, че това не я засяга. Мат се приближи към нея, запълвайки изцяло празното пространство зад нея. Нийли си помисли за Денис и истината за него, която всъщност не беше издала, но за която Мат така или иначе се беше досетил. Трябваше да поговорят по този въпрос, преди да тръгне.

— Какво мога да направя, за да те накарам да не разказваш тайните ми?

Той я погледна изучаващо.

— Предполагам, просто ще се наложи да ми повярваш.

— Защо? Никога не се доверявай на медиите — едно от първите правила, които научих.

— Аз не съм просто медиите — изрече бавно той, натъртвайки на всяка своя дума. — Аз съм твой приятел.

Неин приятел. Не неин любовник. Не неин любим. Не би трябвало да я боли толкова. Принуди се да си напомни, че е получила важно наследство, което трябва да пази и охранява, и че много по-големи неща бяха заложени на карта в сравнение с едно разбито сърне. Може би пък беше сгрешила по отношение на неговите намерения и го съдеше твърде сурово.

— Това означава ли, че няма да пишеш за това, което се случи?

— Налага се да пиша — каза той тихо.

Тя не би трябвало да се чувства така опустошена, но беше.

— Чуй ме, Нийли. Медиите ще са побеснели от любопитство какво точно се е случило. Аз съм твоята най-добра защита.

— Е, това не се ли казва голям късмет? — изстреля в отговор тя.

— Бих могъл да ти изтъкна поне дузина причини защо се налага да пиша за теб, но ти няма да искаш да чуеш и една от тях, нали така? Защото ти ме сложи на подсъдимата скамейка и ме осъди.

Тя сви ръце в юмруци.

— Не се опитвай да се изкараш пазител на морала! През живота си съм виждала всякакви хитрини и лукавщини от журналисти, но ти печелиш първа награда. Винаги ли и преспиваш с големите си истории?

— Престани — процеди той през зъби.

Тя в същото време се мъчеше да дръпне ципа на куфара.

— Излез оттук. Нямам какво повече да ти кажа.

— Нийли, помисли малко. Някой трябва да разкаже къде си била и какво си правила от началото до края и веднъж завинаги. Иначе няма да те оставят на мира никога.

— Значи ще напишеш голямата си история, за да ми направиш услуга?

— Не искам да се разделяме като врагове.

— Искаш да се разделим като приятели ли? — Тя яростно задърпа ципа. — Защото така ти изнася? Като твоя приятелка ще съм задължена да преглътна каквито и пикантни истории да ми сервираш.

— Това ли ти е мнението за мен?

Беше благодарна, че най-накрая беше предизвикала гнева му, защото това щеше да направи нещата по-лесни.

— Ти не искаш да знаеш какво мисля за теб.

Тя грабна куфара и направи опит да мине покрай него. Той обаче й препречи пътя и я притисна към себе си.

— По дяволите, Нийли! — Устните му се нахвърлиха върху нейните. От целувката я заболя, защото тя я възприе като пародия на изживяното заедно същата сутрин. Той изглежда се почувства по същия начин, защото я прекрати и опря чело в нейното. — Недей, Нийли. Не позволявай нещата между нас да приключат по този начин.

Тя се отдръпна от него, усещайки нужда да го нарани — така, както той я беше наранил.

— Ти беше само едно развлечение. Но всичко свърши.

Вратата на караваната се отвори с трясък и вътре влетя Луси, прекалено развълнувана, за да забележи, че нещо не е наред.

— О, боже мой, Нел! Отвън има две полицейски коли и сега дойдоха от телевизията. А Тони ми каза, че са повикали хеликоптер и той ще кацне недалеч оттук. С него ли ще пътуваме! О, боже мой, никога не съм летяла с хеликоптер! Мислиш ли, че Бътън ще се уплаши? Трябва да я вземеш на ръце, Мат. Може би няма толкова да се уплаши, ако…

И едва сега проумя какво не е наред.

Погледна Мат — устата му беше все още полуотворена и макар все пак да реши да му зададе въпроса, предварително знаеше какъв ще бъде отговорът му.

— Ти идваш с нас, нали?

— Не. Няма да дойда.

Целият блясък в очите й като че се изгуби някъде.

— Трябва да дойдеш! Кажи му, Нел. Кажи му, че трябва да дойде!

— Луси, знаеш, че Мат не може да дойде с нас. Той си има работа. Има си друг живот.

— Но… ако не можеш да живееш с нас, предполагам, поне можеш да идваш да ни виждаш? Можеш да дойдеш да ни видиш следващата седмица или… по-следващата?

Той шумно си пое дъх и каза:

— Съжалявам, Лус. Няма да може.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да дойдеш! Не заради мен, да видиш Бътън… нали знаеш как тя се отнася към теб. Тя е още малка и не разбира… — Пое си шумно дъх. — … Тя мисли, че ти си й баща.

Неговият глас прозвуча дрезгаво:

— Ще ме забрави.

Луси се завъртя към Нийли.

— Кажи му, че не трябва да постъпва така, Нел. Знам, че му се сърдиш, обаче му кажи, че не може да си тръгва просто така.

Нийли не можеше да позволи собственото й огорчение да провали спомена на Луси за Мат.

— Той има много неща за вършене, Луси. Трябва отново да се върне към истинския си живот.

— Но… — Луси отново погледна Мат. — Вие двамата се обичате. Знам, че напоследък много се карахте, но всички се карат и това нищо не значи. Нали ще искате да се виждате?

Нийли едва успяваше да задържи гласа си равен:

— Ние не се обичаме. Зная, че ти е трудно да го разбереш, но ние сме много различни. Само по някаква приумица на обстоятелствата бяхме принудени да прекараме известно време заедно.

— Ще ви пиша писма — обади се тихо Мат. — Често ще ви пиша.

— Не ти искам тъпите писма! — Лицето й се разкриви от болка. — Изобщо не си прави труда да ни ги пращаш! Няма да ти проговоря, щом не искаш вече да ни виждаш!