— Нийли — изрече той меко, — давам ти думата си, че няма да те предам.

Тя усети сухота в гърлото си и заговори дрезгаво:

— Късно е. Вече го направи.

И побягна като сляпа към банята, влетя в нея и затвори вратата след себе си.

Сега Мат се сети за поне дузина по-подходящи изрази, с които би могъл да я убеди. Можеше да подходи с по-спокойно темпо, а той просто беше избъбрил всичко на един дъх. Трябваше да е по-внимателен и да направи всичко възможно тази нейна порцеланова кожа да не изгуби блясък от притеснение и тези нейни сини като синия цвят на американското знаме очи да не помръкнат.

Крехкият свят, който бяха изградили за себе си, се беше срутил по негова вина. Извърна се с гръб към вратата за банята и пое по стълбите надолу. Нищо повече не би могъл да й каже, за да изглади ситуацията, никакво извинение не би върнало нещата назад.

Отсреща беше паркиран тъмносиният таурус. Те може и да не бяха сигурни коя е тя, но не искаха да оставят нищо на случайността.

Знаейки, че Нийли ще бъде зорко пазена, той грабна връзката с ключове за форда и излезе навън. Имаше нужда поне за малко да остане сам. Може би това щеше да му помогне да прочисти съзнанието си така, че да реши какво да прави по-нататък.



Бътън сви пръстчета за довиждане, щом Чарли подкара колата обратно към къмпинга. После се притисна до Луси и зациври. Луси си припомни как в последно време Бътън обичаше да се гуши в Нел, когато е уморена. Не Нел. А госпожа Кейс. Корнелия Кейс.

Луси не беше казала на Чарли и Бъртис коя всъщност е Нел. Не им беше казала и че Нел скоро щеше да си тръгне, да се прибере във Вашингтон, за да бъде отново първа дама.

Вината беше само и единствено на Луси. Ако не беше накарала Нел да се яви на онзи конкурс за двойници, никога нямаше да я открият и всичко щеше да си продължи както си беше, само те четиримата… и Бътън спокойно щеше да се гуши в Нел всеки път, когато се притесни.

Но Луси добре съзнаваше, че се лъже. Нел така или иначе пак нямаше да се омъжи за Мат. Защото беше госпожа Кейс. Ако изобщо някога се омъжеше, щеше да е за някой много известен. И дори и да решеше да си осинови някога някакви деца, те щяха да бъдат възпитани и умни, а не бедни и убити от живота като тях двете с Бътън.

Що се отнася до Мат… той още отначало не ги беше искал.

Тя притисна бебето към себе си, точно там, където я присвиваше коремът, опитвайки се да се самоубеди, че изобщо не я е страх, но това не й се отдаде. През цялото време, докато беше с Бъртис и Чарли, беше мислила какво да прави от тук нататък. Даваше си сметка, че ако не предприеме нещо веднага, малкото й сестриче щеше да попадне в ръцете на непознати и да изчезне. И независимо колко я беше страх, тя нямаше да позволи това да се случи, затова пъхна ръка в джоба на шортите си и напипа ключа за Мабел — беше го прибрала, преди да тръгнат с Чарли. Никакви непознати нямаше да й отнемат сестричето.



Нийли гледаше през прозореца към завоите на река Айова в далечината. Но това не беше нейната река. Нейната река се намираше на хиляди мили оттук, лъкатушеща край гробището „Арлингтън“ и вливаща се в залива Чесапийк67.

Беше със същите дрехи, които си беше облякла сутринта, но беше изтрила повечето от грима, който й беше сложила Луси. Мат беше заминал нанякъде с форда преди около десетина минути, така че не й се налагаше засега да се съобразява с него. Прекрачи възглавницата от „Уол март“ и започна да прибира дрехите си, макар да знаеше, че никога повече нямаше да ги носи. Шумът вън я сепна. Беше двигателят на Мабел.

Тя погледна през прозореца на спалнята навреме, за да види как уинибагото със странни криволици се измъква от пътеката за паркиране, качва гума върху ръба на тротоара и излиза на улицата, едва избягвайки удар с паркираната на отсрещната страна кола. Ръката й полетя към устата, когато успя за миг да види, че Луси е на волана. После караваната продължи по улицата.

Обзета от паника, тя се спусна по стълбите, излезе на входната веранда и видя как Луси изобщо не спря на знака стоп на кръстовището, а изви по него и изчезна.

„Нека аз да карам. Знам как да карам тази таратайка.“

Направо й се зави свят от страх и притеснение. Да се кара уинибагото беше чисто предизвикателство дори за човек с опит в шофирането, какво остава за едно четиринайсетгодишно момиче без шофьорска книжка. А и Луси не беше сама. Тя никога не би изоставила Бътън.

Нийли се улови за парапета на верандата, стискайки го с все сила в притеснението си, и си наложи да мисли какво би могла да направи в тази ситуация. Фордът го нямаше, а тя нямаше кола. Може би съседите…

Тогава в полезрението й за пръв път попадна тъмносиният автомобил, паркиран отсреща. Жената агентка тъкмо се беше показала навън, откъм мястото на пътника до шофьора, и загледана към караваната, посегна към клетъчния си телефон.

Нийли изобщо не се поколеба.

— Остави телефона! — изкрещя тя, докато тичаше към колата.

Делука извика на Уилямс да внимава и той изскочи иззад кормилото, готов да се хвърли между нея и евентуалния летящ куршум.

— Тя е само на четиринайсет — продължи Нийли — и е взела бебето със себе си.

Никой от двамата не зададе въпрос. Делука вече сядаше на пасажерското място, докато Уилямс в това време отвори задната врата на автомобила и я затвори, след като Нийли влезе вътре.

Тя се улови за предната облегалка.

— Няма да са отишли далеч. Трябва да ги настигнем.

Уилямс натисна амбреажа. Делука се извърна назад и се загледа във вече небременния корем на Нийли, но не каза нищо. Имаше ли смисъл? Нали вече знаеше истината.

Бяха излезли на широкия път, свързващ два квартала, и се движеха по него, но нямаше и следа от уинибагото. Нийли предполагаше, че Луси се беше насочила към магистралата.

— Завийте наляво по тази пресечка.

— Сигурна ли сте, че не искате да се обадим на полицията, госпожо Кейс? — попита я Уилямс.

— Не. Луси може излишно да се паникьоса.

Нийли игнорира погледите, които агентите размениха помежду си. Мъжът се беше обърнал към нея с истинското й име и тя не го беше отрекла. Голямото й приключение беше приключило в момента, когато Мат й беше казал с какво си изкарва прехраната.

Забелязаха уинибагото едва когато вече беше стигнало края на града. Луси караше под позволената скорост, но видимо трудно се справяше с управлението на огромното и тежко возило, и това беше причината вероятно да се придържа към осевата линия.

Кръвта във вените на Нийли се смръзна.

— Дъщеря ми също веднъж подкара колата, като беше на четиринайсет — обади се Делука. — Тогава косата ми побеля за пръв път.

Нийли стисна ръце в юмруци, ноктите й се забиха в дланта.

— Сега се чувствам като че съм на осемдесет години.

— Децата са способни да ни накарат да се чувстваме така. Всъщност аз се казвам Тони. А това е Джейсън.

В отговор Нийли разсеяно кимна.

— Опитайте да се изравните с нея, така че да ме види, но не пускайте сирената, за да не я уплашите.

Пътят беше прав и движението по него не беше оживено. Не след дълго Джейсън успя да мине в съседното платно и да се изравни с уинибагото. Нийли видя Луси, която гледаше право пред себе си, вкопчена като че на живот и смърт във волана.

— Моля ви, не включвайте сирената!

— Ще мина пред нея и ще направя така, че да намали скоростта — отвърна й Джейсън. — Успокойте се, госпожо Кейс. Всичко ще бъде наред.

Тя искаше да му извика, че няма откъде да знае точно какво ще стане.

Той се вмъкна пред уинибагото и намали скоростта. Нийли се извърна, за да погледне през задното стъкло, но Луси така се беше втренчила в пътя, че не я забеляза.

Мабел ги наближи опасно, след това още повече. Спирачките! Натисни спирачките!

Нийли изстена, щом Луси кривна в съседното платно. Явно беше, че се мъчи да овладее Мабел, и успя, защото отново зае мястото си след тях. Изглеждаше уплашена.

Джейсън натисна клаксона и Луси най-накрая забеляза Нийли, която й махаше през задното стъкло.

И натисна здраво спирачки.

Нийли отново изстена, като видя как караваната като че се сви в гърч. Луси завъртя волана и караваната отново потръпна в гърч. Гумите опряха в банкета и наоколо се разхвърча чакъл. Най-накрая возилото потръпна за последно и спря.

Нийли сякаш отново започна да диша.

Само след секунда тя вече беше извън колата, следвана от Тони и Джейсън. Натисна дръжката на вратата, но тя се оказа заключена.

Нийли удари с юмрук по вратата.

— Отвори веднага вратата!

— Махай се!

— Прави, каквото ти казвам. Отвори!

Както я гледаше през прозореца, Нийли видя, че Луси изглеждаше гневна и решена да упорства, макар по бузите й да се стичаха сълзи.

— Луси, говоря сериозно! Ако не направиш, каквото ти казвам, сериозно ще си изпатиш.

— Вече си изпатих достатъчно.

Нийли изви врат назад, за да погледне дали с Бътън всичко е наред.

— Можеше да се убиеш! Какво си мислиш, че правиш?

— Ще си намеря работа! Ще живеем в Мабел! И ти няма да ме спреш!