— Защо говориш така?

— Тя е… — Изглеждаше притеснен. — Много се е привързала към нас.

Макар че много добре разбираше какво има предвид Мат, Нийли усети да я пронизва студ.

— За бебетата се предполага, че това им е работата — да се привързват.

— Нийли…

Тя се изправи.

— За хората се предполага, че трябва да се привързват.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Нищо. Забрави.

Тя се отдалечи от него със забързани крачки в посока към къщата. Веднага щом се озова вътре, се запъти към горния етаж и започна да прибира дрехите си — имаше нужда просто да се занимава с нещо, за да не мисли, но почти веднага чу стъпките му по стълбите.

Леглото все още беше неоправено — мястото, където се бяха любили миналата нощ. Досега някой друг винаги се беше грижил да й оправя леглото и тя все забравяше, че сега вече трябваше сама да върши тази работа.

Той се спря в рамката на вратата.

— Не мога да задържа децата. Това искаш, нали? Искаш да ги задържа.

Тя улови с две ръце чаршафа и го вдигна.

— Трябваше да видиш лицето на Луси, когато й казах коя съм. Тя продължава да си фантазира за нас двамата. И макар да й казахме, че нищо подобно няма да се случи, отказа да го повярва. Мисли, че ако твърдо вярва в мечтите си, те ще се сбъднат.

— Това не е наш проблем.

Чувството й на безсилие взе връх и се изля върху него:

— Какво толкова намираш в този твой самотен мъжки живот, че така яростно се стремиш да си го върнеш? Кажи ми, Мат! Какво е толкова привлекателното в един живот, който изключва тяхното присъствие?

И моето, искаше й се да изплаче. Какво е толкова привлекателното в един живот без мен?

— Това не е честно — изрече той сухо.

— Честно ли? Ако беше видял лицето на Луси, тогава щеше да се запиташ дали е честно или не.

— Едва ли има нужда точно на теб да обяснявам дали съм прав или не.

Тя му обърна гръб и отново се зае да оправя леглото.

— Не, няма нужда.

— Чуй ме, Нийли. Не аз предизвиках тази ситуация. Насила ме въвлякоха в нея.

— Да, и друг път си го казвал.

Остротата в тона й беше заради болката, която изпитваше. Може да беше изминала едва седмица откакто бяха заедно, но през това време се бяха превърнали в семейство. И докато тази вътрешна връзка помежду им за него беше бреме, за нея се бе превърнала във всичко на този свят.

— Децата ли имаш предвид, или нас двамата?

Мат нямаше вкус към тънките намеци и за Нийли беше напълно ясно, че той няма да се поколебае да нарече нещата със собствените им думи.

— Няма такова понятие като нас двамата — успя да изрече тя, молейки се той да й възрази. — Знаем го и ти, и аз. Не и повече от това, което е сега.

— А искаш ли да има такова понятие като нас двамата?

О, не! Нямаше да му позволи да я измъчва така.

— И как би могло? Аз също съм от женски род. От лагера на противника. И да не говорим, че съм и национална институция.

— Значи ме изхвърляш.

— Всъщност, знаеш ли? Този въпрос изобщо не ме интересува.

Всичко беше извън контрол — емоциите й, животът й, любовта й към този мъж, който не й отвръщаше със същата любов. Дори не можеха напълно разумно да обсъдят всички причини, които правеха брака помежду им невъзможен — просто защото чувствата му към нея не бяха толкова дълбоки.

Очакваше, че Мат ще си излезе и ще я остави, но той не го направи. Вместо това се приближи до нея, разтвори дългите си ръце и я привлече към себе си.

— Ти си като дете — избъбри той с пресипнал глас.

Тази топлота помежду им! Усещаше големите му ръце да я милват по главата и в гърлото й се надигна ридание. Тя успя да го надмогне и притисна буза към гърдите му.

— Знам.

Устните му леко докоснаха косата й.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако сега легнем да се поборим малко?

— Да, така мисля.

— Добре. Съблечи се.

Да беше така лесно, колкото и на думи. Тя въздъхна.

— Не можем да решим проблемите си със секс.

— Нищо, съблечи се. Аз имам нужда да бъда обслужен.

— Обслужен? По такъв начин ли разговаряш с една първа дама?

— Ти си моята първа дама и освен това така или иначе вече го казах. — Той пъхна ръце под фланелката й. Дръпна по-силно подплънката и една от връзките й се скъса. — Ех, как го мразя това нещо.

— Естествено, че го мразиш. Мразиш всичко, свързано с децата.

— Не играеш честно.

— Осъди ме.

— Имам по-добра идея.

Очите й се закръглиха от смайване, докато го слушаше да й описва със съвсем директни думи какво точно смята да й направи.

Желание, равно по сила на болката, която изпитваше, се надигна като вълна у нея.

— Сигурна ли си, че ще ми устоиш на темпото?

— Ще се постарая.

Дрехите им полетяха на пода и само след миг двамата бяха в леглото. Той легна върху нея и жадно пое устата й в своята. Тя се остави в ръцете му, отдаде се напълно на огромното му тяло и се отвори за мощното му проникване.

Любиха се дръзко, поривисто, без почивка и без да таят нищо в себе си… освен думите за любов, която тя не би могла да му признае, и каквато той не изпитваше към нея.

След като приключиха, той я погали с такава нежност, като че беше миниатюрна и крехка статуетка, която можеше лесно да се счупи. Целуна челото й, крайчеца на очите й, връхчето на носа й. Целуваше я така, сякаш искаше да запамети очертанията на лицето й.

Тя опря палец в ямката над ключицата му и го целуна по гърдите.

Мат погали рамото й и потопи лице в косите й. Нийли усети, че той отново се възбужда и прокара пръсти по стегнатия му корем, за да го стимулира още повече.

Мат зашепна в ухото й:

— Има нещо, което трябва да знаеш за мен.

Звучеше тъжно, но времето се беше превърнало в неин враг… Тя плъзна пръсти по-надолу.

— По-късно.

Той изстена, когато тя го докосна. А после улови плъзгащата й се ръка.

— Сега трябва да ти го кажа. От доста отдавна го отлагам.

— Момичетата скоро ще се приберат. Още един последен път.

Той се претърколи настрани така, че да може да я вижда. Беше в такова мрачно настроение, че тя усети да я побиват тръпки.

— Трябваше да ти кажа още снощи — дори по-рано — но все отлагах. Знам, че няма да ти хареса.

Желанието й за секс се изпари. Тя чакаше, той се колебаеше и тя усети да й се повдига.

— Ти си женен.

— Не! — Очите му блеснаха от обида. — За какъв ме вземаш?

Тя усети да я обзема слабост и облекчение едновременно, и се отпусна отново на възглавницата. Нищо друго не би могло да бъде толкова лошо като това.

— Нийли, аз не работя в стоманодобивна фабрика.

Тя извърна глава и погледна нагоре към него. Изглеждаше така разстроен. Толкова сериозен. Прииска й се да го успокои, да му каже, че каквото и да го притеснява, то няма значение.

— Аз съм журналист.

Светът се преобърна за нея.

— Опитах се да ти го кажа в ресторанта снощи, но постъпих като егоист. Исках още една нощ да бъдем заедно.

Мълчалив крясък отекна в треперещото й тяло.

Той започна да говори:

— … работех в Лос Анджелис… в таблоидна телевизия… мразех работата си…

Тя плуваше като в мъгла.

— … търсех някоя наистина голяма история, така че да си вдигна гордо главата, но…

— Голяма история? — отекна като ехо тя, думите му най-накрая стигнаха до съзнанието й.

— Аз се продадох, Нийли. Но разбрах, че парите нищо не означават, ако изгубиш самоуважението си.

Нейният глас като че идваше някъде отдалеч:

— И това съм аз? Твоята голяма история? Билетът ти за връщане към самоуважението?

— Не! Моля те, не ме гледай лака!

Беше твърде жестоко. Най-интимните й моменти изобщо не се оказаха толкова интимни и тайни. Беше спала с врага си.

— Нямам намерение да ти навредя — каза й той.

— Няма да пишеш за мен?

Колебанието му трая само секунди, но и те й бяха достатъчни. Тя скочи от леглото и събра дрехите си.

— Ще тръгна веднага, след като се сбогувам с Луси — реши Нийли.

— Почакай. Нека да ти обясня…

И тя го изчака. Изчака го да се надигне от леглото… да се опита да намери подходящи думи… но тези, които най-накрая успя да намери, не й се сториха убедителни:

— Нямам намерение да ти навредя.

Трябваше веднага да отиде в банята, защото рискуваше да повърне пред него. Спомни си какво му беше разказала за Денис и това я накара да изпита омраза към себе си. Макар да не беше потвърдила нищо, му беше позволила да я люби и той знаеше със сигурност.