Небрежно подстриганата коса на Нийли потрепваше, докато вървеше към масата, роклята й се полюшваше около коленете, а сърцето от гердана потупваше по кожата й и предизвикваше гъдел. Токчетата й потрепваха по плочките, а около нея се носеше леко ухание на парфюм на „Армани“, няколко капчици от който тя беше насипала точно на местата, където пулсът й се усещаше най-силно. Слисаният поглед на Мат, когато я видя нагласена така да слиза по стълбите, беше възприела като награда за усилията си.

Тя не беше единствената, която така старателно се беше подготвила за срещата им. Той изглеждаше зашеметяващо красив в светлосивите си панталони и светлосиня риза. След като я настани да седне и посегна към менюто, тя видя на загорялата му от слънцето ръка да проблясва часовник със златна верижка. Декорираният с облегалка от желязо стол изглеждаше твърде маломерен за фигурата му, но това очевидно изобщо не го смущаваше.

Сервитьорът изгледа неодобрително към Нийли, когато Мат даде поръчка за скъпо вино.

— Точно това ни препоръча нейният лекар — обясни Мат. — Хормоналното й равновесие е силно нарушено и има нужда от алкохол.

Нийли се усмихна и сведе глава, за да разучи менюто. Не можеше да си спомни кога за последен път й се беше случило да остане незабелязана в ресторант. Зад тях имаше цветя — червени рози и тъмнолилав повет, а съседната маса беше достатъчно отдалечена, за да могат да се почувстват в приятно уединение.

Впуснаха се в неангажиращ разговор, а когато сервитьорът донесе виното, дадоха и поръчка за ястията. След като мъжът се отдалечи, Мат вдигна чаша и я приближи към нейната. В усмивката му се четеше обещание за нови сексуални подвизи.

— За чудесната храна, за горещата лятна нощ и за моята много красива първа дама.

Нийли си наложи да не изпива и Мат с поглед, докато отпиваше от виното. Мисълта за това какво със сигурност щеше да се случи помежду им през нощта, се настани като трети гост на масата. Изведнъж й се прииска набързо да приключат с вечерята, която беше очаквала с такова нетърпение през целия ден.

— Вие от стоманодобивните фабрики сте били страхотни ласкатели.

Той се облегна назад. Също като нея и той си даваше сметка, че двамата бяха на път да се възпламенят от възбуда, ако не отклоняха разговора в по-хладни води.

— Едва ли много хора биха могли да се сравняват по ласкателство с хората от твоя кръг.

— Това е точно дозата цинизъм, с която съм свикнала, и ми харесва.

— Учудващо е по какъв начин твоите приятели от Вашингтон винаги успяват да заобиколят истината.

Тя инстинктивно прие предизвикателството, просветнало в очите му.

— Това вече е скучно.

— Казано от една закърмена с политиката жена.

Когато политиците се появиха като тема при първата им среща с Бъртис и Чарли на къмпинга, тя не се бе решила да се намеси, но тази вечер се чувстваше по-силна.

— Цинизмът е много лесна позиция — опълчи му се тя. — Лесна и евтина.

— Цинизмът е и най-добрият приятел на демокрацията.

— И най-големият й враг. Моят баща ме възпита с убеждението, че цинизмът не е нищо повече от извинение, че не си успял.

— И какво означава това?

— Означава, че е много по-лесно да критикуваш останалите, отколкото да свършиш своята част от работата, за да разрешиш тежък проблем. — Тя се наведе напред, приемайки с удоволствие шанса да кръстоса оръжие с него, особено по отношение на нещо, което беше сред личните й пристрастия. — Цинизмът е изход за много, поначало, свестни хора. Благодарение на него те могат да приемат позата на морално превъзходство и изобщо да не си цапат ръцете с разрешаването на проблемите.

— Без цинизъм е трудно.

— Цинизмът е само мързел. Чист мързел.

— Интересна теория. — Той се усмихна. — Чудно ми е как такава радетелка на добрите дела е успяла да оцелее толкова дълго във Вашингтон.

— Аз харесвам Вашингтон. В по-голямата му част.

— Какво не харесваш?

Старият навик да спестява лошото беше на път да провали желанието й да отговори, но насъбраната умора от така дълго насажданата предпазливост взе връх.

— Избягах оттам, защото се почувствах като принесена в жертва. Да си първа дама е най-лошата професия в тази страна. Не съществува написана длъжностна характеристика и всеки има различна представа за това какво би трябвало да представлява. И винаги си в губеща позиция.

— Ти обаче я превърна в печеливша. Само Барбара Буш и ти сте имали такъв висок рейтинг.

— Тя си го спечели съвсем честно. Аз само се преструвах, че съм такава, каквато всъщност не съм. Фактът, че намразих ролята си на първа дама, не означава, че съм намразила и политиците. — Сега, след като беше започнала да говори, не можеше да се спре. — Сигурно ти е трудно да повярваш, но винаги ми е харесвало присъщото за политиката разбиране, че е въпрос преди всичко на чест.

— Честта и политиката не са думи, които присъстват често в едно и също изречение.

Тя посрещна неговия скептицизъм с вдигната глава.

— Чест е хората да ти гласуват доверие. Чест е да им служиш. Доста често си мисля дори…

Ужасена от това, което щеше да каже, тя млъкна.

— Разкажи ми.

— Нямам какво повече да разказвам.

— Хайде, хайде… Нали съм те виждал гола.

На устните му се появи хитра усмивка.

— Това не означава, че ще ти позволя да погледнеш и в мозъка ми.

Той почти винаги се беше оказвал способен да предугади мислите и намеренията й и сега остана поразен от това, което му беше хрумнало:

— Да ме порази гръм, ако… Значи Хилари Клинтън не е сама. Ти също мислиш да се впуснеш в политиката, нали?

Тя едва не изпусна чашата си с вино. Как е възможно за толкова кратко време този човек да разбере нещо, което тя с никого досега не беше споделяла?

— Не. Изобщо не мисля за такова нещо. Аз… е, мислила съм… но…

— Разкажи ми.

Настойчивостта му я накара да си пожелае никога да не беше подхващала тази тема.

— Страхливка!

Беше така изморена от вечната предпазливост, а така й се искаше да говори, по дяволите!

— Е… не съм решила сериозно… но за кратко доста мислих по темата.

— По всичко изглежда, че не е било за кратко.

— През последните два-три месеца. — Погледът на сивите му очи я пронизваше като със стоманено шило. — През по-голямата част от живота си съм била част от политиката, нещо като вътрешен наблюдател — човек близо до сърцето на властта, но без да притежава реална власт. Можех да влияя на вземането на решения, но не и да вземам самите решения. Все пак да си наблюдател има сериозни предимства.

— Като например?

— Видяла съм най-добрите добри и най-лошите лоши политици. Била съм свидетел и на успехите, и на неуспехите им и те ме научиха на много неща.

— На какво те научиха?

— Че тази страна е в криза. Че не разполагаме с достатъчно политици, които да искат и да са способни да се нагърбят с трудни задачи.

— А ти си точно от този тип.

Тя се замисли, после кимна утвърдително:

— Да, да. Смятам, че съм точно такава.

Той я изгледа внимателно.

— И откъде смяташ да започнеш?

И тя започна да му разказва. Не за всички свои идеи — това би й отнело часове — но за някои от тях. Колкото повече говореше, толкова повече се палеше и зареждаше с вяра, че това, което казва, е възможно да се осъществи наистина.

Той я гледаше все по-замаян.

— Ти си най-повратливият политик, който съм виждал. Първо отиваш наляво, след това завиваш надясно, после се втурваш по средата. Чудя се дали няма да паднеш най-накрая?

— Аз винаги съм смятала, че политиката не се нуждае от етикети. Вярвам единствено в това, което е най-добро за страната. Именно политическите партизани лишиха законодателството ни от гръбнак, от реална опора.

— Гръбнакът във Вашингтон е въпрос само на персонално влияние и власт.

Тя се усмихна:

— Зная.

Той поклати глава.

— Ти си твърде лека категория в сравнение с тях. Оставяш се да те води сърцето. Старците ще те изядат с кокалите.

Тя се разсмя.

— Независимо как говориш, ти си твърде наивен. Старците ме наблюдаваха как раста. Седяла съм им на коленете и съм играла с децата им. Както са ме галили по главичката, така танцуваха и на сватбата ми. Аз съм една от тях.

— Това още повече ще ги накара да се отнесат снизходително към теб.

— Забравяш, че държа в ръката си най-големия коз.

— Това какво означава?

Тя надигна чашата си с вино, отпи бавно глътка, за да размисли, после я върна на мястото й.

— Аз съм национална икона.

Известно време той просто остана загледан в нея. После започна да проумява това, което тя все още изглеждаше не в достатъчна степен готова да облече в думи. На лицето му отново се появи онова изражение като че му се беше завило свят, когато се облегна назад.

— Ти наистина би могла да успееш, това ти е ясно, нали?