Сюзън Филипс - Първата дама

Чарли се здрависа с Мат, докато Бъртис прегръщаше Нийли и погъделичка Бътън по крачетата. Нийли все още не можеше да повярва, че отново ги вижда.

— Как разбра къде да ни намериш?

— Ама Луси не ви ли каза? Тя ни даде адреса, преди да си тръгнете. Какво дяволче е само това момиче.

Само като видя Бъртис, Нийли се почувства по-добре. Миналата нощ за нея светът се беше обърнал с главата надолу. Беше очаквала да й хареса да се люби с Мат, но не беше очаквала, че връхлетелите я с такава сила чувства ще продължават да я занимават.

Ставаше все по-трудно да си припомня, че това е само един епизод от живота й и един най-обикновен флирт. Ако имаше късмет, щяха да прекарат още нощ или две заедно, после всичко щеше да свърши. Някога, в далечното бъдеще, когато споменът за това нямаше да бъде толкова болезнен, тя щеше да го извика на повърхността на съзнанието си — докато посрещаше делегация или слушаше реч — и да се постарае да разбере какво се е случило. Тази идея я накара да се почувства още по-потисната. Бъртис и Чарли наистина се бяха появили точно навреме.

— Луси много ще се зарадва, като ви види. — Нийли подпря Бътън на хълбока си. — Тя е отзад, работи в градината.

— Децата винаги трябва да имат някакво занимание. — Бъртис си сложи очилата за близко виждане, наведе се над Бътън и махна някакво боклуче от челцето й. — След като така или иначе бяхме решили да пътуваме на запад, решихме да ви се обадим.

Чарли изпъчи гърди, за да се отърси от схващането на гърба.

— Отиваме в Йосемитския парк, отдавна искахме да го видим. Но не сме се разбързали и Бъртис се тревожеше за Луси…

Бъртис свали очилата си и те отново виснаха надолу.

— Помислихме си, че сигурно й е било трудно най-накрая да приеме смъртта на баба си като свършен факт.

Мат присви очи.

— Значи сте знаели?

— О, тя ни разказа всичко за нея. — Бъртис млясна с език в знак на неодобрение. — Само като си представиш, една петдесет и три годишна жена да се омъжи за един от своите студенти. Разбира се, аз не казах на Луси какво мисля за този брак.

Челюстта на Мат трепна от лек спазъм.

— Значи сте знаели и за Нико?

— Е, Чарли, нали ти казвах, че името му не е Ник, но ти нали винаги трябва да спориш с мен…

Чарли се почеса по главата.

— Какво е туй име Нико?

— Не е важно. Важното е, че аз излязох права, а не ти.

— Това е много добре, защото можеше да се случи и точно обратното. И тогава можеше и да получа удар, нали все ме предупреждаваш да не се вълнувам.

Тя го потупа примирително по ръката, после изгледа изучаващо Мат.

— Май ти и Нел сте били много заети през последните дни.

Мат се усмихна.

— Какво ли не се случва?

Нийли не можа да разбере защо изведнъж всички погледнаха към нея.

— Какво има?

В погледа на Мат се четеше едновременно развеселеност и предупреждение.

— Мисля, че Бъртис и Чарли са забелязали внезапната ти бременност.

Нийли машинално постави ръка на корема си. Появата им до такава степен я беше изненадала, че беше изключила напълно за фалшивата си бременност. Когато за пръв път се бяха видели преди два дни, тя беше без подплънка. В очите й се появи страх.

— О, аз…

— Да влезем вътре — предложи Мат и тръгна пръв по стълбите, не изглеждайки по никакъв начин разстроен от присъствието на Чарли и Бъртис. — Ще приготвя нова кана кафе.

— Чудесно. — Бъртис тръгна след него. — Чарли, иди вземи боровинковите кифли, които опекох сутринта. — Тя погледна Нел съзаклятнически. — Като съм у дома, ги правя от каквото има, но на път няма по-добро от готовата смес „Джифи“. И не са успели да я развалят досега.

Нийли не беше и чувала за готовата смес „Джифи“, освен това се чудеше какво обяснение да даде за бременната си подплънка.

Ръката на Мат нежно и успокояващо я обгърна около кръста.

— Кифли с боровинков крем? Звучи страхотно.

Докато той приготвяше кафето, Бъртис с нищо не направи намек за фалшивата й бременност. Вместо това заговори за собствените си внуци, после нареди кифлите, донесени от Чарли, в поднос, който Нийли беше открила в кухненския бюфет. Изнесоха всичко на остъклената веранда, после Бъртис повика Луси, която продължаваше да се труди над розовия храст.

Лицето й засия, като ги видя, и тя буквално влетя в остъклената веранда.

— Намерили сте ни! О, боже, не мога да повярвам! — Тя ги запрегръща бурно, после се сепна и се опита да се държи по-хладнокръвно. — Искам да кажа, нямаше да е лошо и ако бяхте отишли направо в Йосемит! Колко време смятате да останете? — Сянка на безпокойство надвисна в очите й. — Ще останете, нали?

— Ден-два. В края на града има чудесен къмпинг. Така се надявам… Ако Мат и Нел не смятат, че ги притесняваме?

Луси се извърна към Мат и цялото й хладнокръвие в миг се изпари, заменено от изражение, в което се четеше единствено и само гореща молба.

— Нали могат да останат?

Нийли успя да прикрие удивлението си, че Мат си направи труда отговорът му да звучи ентусиазирано:

— Разбира се, че могат да останат. И много се радвам, че пак ще се виждаме.

Лицето на Луси разцъфна в усмивка. После момичето протегна ръка и си взе една кифла.

— Стой, не пипай! Първо см измий ръцете, малка госпожичке!

Луси се ухили на Бъртис и изчезна вътре в къщата. Бътън, която се опитваше да стигне до ниската кръгла табуретка, без да се подпира някъде, падна на задничето си и изписка.

Чарли се засмя. Бъртис гледаше към мястото, където беше изчезнала Луси с усмивка на уста.

— Тя е голяма работа, нали? Само като я погледнеш, и веднага разбираш, че е страхотна.

Нийли усети да я облива вълна на гордост.

— Да, и ние смятаме, че е страхотна.

Ние. Като че Луси беше нейно дете и на Мат.

Чарли седна с чаша кафе в ръка на дивана.

— Ние с Бъртис много се притеснявахме за нея. И за двете момичета.

— Те са добре. — Мат звучеше отбранително.

— Засега. — Бъртис отстрани трохичка от кифла, паднала върху яркорозовите й шорти. — Но какво ще стане, след като тримата си направите тестовете за бащинство, които Луси така се надява да избегне? Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но бившата ви жена изглежда е била много безотговорен човек.

— За това сте права.

Той се приближи с чаша в ръка до вратата, водеща навън към задния двор, и се облегна на рамката, като че искаше да се изолира от останалите.

— Мат сигурно смята, че искаме да се заядем с него — сподели Бъртис на Нийли, като че Мат го нямаше. — Ние просто сме си любопитни по природа, но не обичаме да си пъхаме носа навсякъде. Хората сами споделят с нас.

— Най-вече с Бъртис — обади се Чарли. — Хората разбират, че могат да й се доверят.

— Не се подценявай, Чарли. Припомни си за шофьора на камиона вчера на отбивката.

Нийли се усмихна. Бъртис и Чарли бяха взели присърце ситуацията с момичетата и не виждаше никаква причина да не им каже истината. Може би те двамата щяха да подскажат някакво решение.

Тя се наведе и лекичко разроши косицата на Бътън.

— Мат днес ще води момичетата в Дейвънпорт, за да им вземат кръв. После се връщат в Пенсилвания.

Тя не спомена нищо за приемни семейства, но от следващите думи на Бъртис се разбра, че е нямало и нужда.

— Ясно е като бял ден, че момичетата ще бъдат разделени. Бътън сигурно ще я осиновят, но за Луси е много късно.

Тя не спираше да си играе със синджира, на който висяха очилата й, сякаш беше броеница.

— Аз не мога да ги оставя при мен — заяви Мат и Нийли усети вина като тънка струйка да се процежда в тона му.

Бъртис се обърна към Нийли:

— Ами ти, Нел? Ти вече се държиш сякаш са твои деца. Защо ти не ги вземеш?

Тази мисъл — лъжлива надежда за Бъртис, беше навестила Нийли вчера и оттогава не й даваше мира, но всеки път щом излезеше на повърхността, тя я отхвърляше. Ако въведеше децата в своя свят, медиите щяха постоянно да са по петите им и да разрушат живота им.

Много добре знаеше какво означаваше да растеш в атмосфера на абсолютна липса на възможност за уединение — всяка част от живота ти ставаше достояние на медиите. Нейният баща още от ранна възраст й беше внушил идеята за пълно съобразяване с тази ситуация, така че тя беше успявала да се справи при всяко положение, но в случая с Луси нещата стояха по съвсем друг начин. Постоянният обществен интерес, на който щеше да бъде изложена, нямаше да й остави никаква възможност да прави грешки. Съобразителният ум и силната воля бяха безспорните й предимства, но именно благодарение на тях тя щеше постоянно да си навлича беди. Луси имаше нужда да порасне, без целият свят да разбере за това.