— Ако този луд беше толкова смахнат като теб, щях да съм попаднала в голяма беда.

Той протегна ръка към външната врата.

— Върни се в къщата, за да мога да те пазя!

Тези нейни патрициански ноздри се издуха, а аристократичният й гръб гордо се изправи.

— Моооляяя?

Издължените й гласни като че опънаха телена мрежа по граничната линия помежду им, която той беше престъпил. Изражението на лицето й му напомни, че докато неговите предци бяха орали в Източна Европа, нейните си бяха пили мартинитата по клубовете. Съзнаваше, че е отишъл твърде далеч, но я желаеше толкова силно, че вече нищо не можеше да го спре.

— Мислиш ли някога за някого другиго, освен за себе си? — попита я.

Веждите й се извиха и високото й чело се набразди от бръчки.

— Махай се!

Мат отново се беше направил на глупак и ако останеше и минута повече, само щеше да влоши нещата. Никога обаче не беше си позволявал да бяга от битка, така че сега, вместо да постъпи като разумен възрастен, той се наведе напред и сграбчи в прегръдките си нея, чаршафа и всичко останало.

— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

— Изпълнявам патриотичния си дълг!

Той отвори с крак външната врата, после се зае едновременно да притиска здраво към себе си извиващото й се тяло и врата, така че да може да я заключи отвън, преди да отведе Нел в къщата.

— Отдавна трябваше да си надраснал тийнейджърското поведение!

— Сигурно!

— Престани! Не се дръж като неандерталец!

— Ще се наложи да ме изтърпиш.

Вътре в Мабел Луси се беше събудила. Звукът от спора им на висок глас беше събудил старите болки в корема й. Не беше очаквала изобщо двамата да се карат така. Не можеше и да разбере защо, след като не можа да разбере нищо от това, което беше казал Джорик. При Санди и Трент караниците винаги бяха за пари.

Но Джорик и Нел бяха далеч по-умни от Санди и Трент — достатъчно умни, за да знаят, че е по-добре да си поговорят за проблемите помежду си, отколкото да си крещят един на друг. Ами ако решаха да скъсат?

Коремът я присви още по-силно.

Тя изви поглед към Бътън, тихичкото й похъркване я увери, че със съня на сестричката й всичко е наред. Все още чудейки се как да постъпи, тя внимателно слезе от леглото и с възможно най-тихите си стъпки се запъти към къщата.

— Пусни ме!

— Не сега!

Тя зави зад ъгъла и видя Мат, понесъл Нел по стълбите. Нел продължаваше да му заповядва да я пусне — гласът й звучеше като че го замерва с ледени стрели, но той изобщо не й обръщаше внимание.

Коремът още повече я заболя. Всеки момент Мат щеше да се върне и да се напие до смърт, после Нел щеше да ревне и тя да се напие до смърт. И после нямаше да си говорят дълго време.

Нямаше да може да го понесе. Пропълзя нагоре по стълбите тъкмо навреме, за да види как Мат внася Нел в спалнята за гости. Чу се тъп звук — беше сложил Нел да седне. Луси протегна крак към най-горното стъпало.

— Махай се оттук!

— Ще се махна!

Луси прилепи тяло до стената и изви глава така, че да вижда какво става вътре. Стаята се осветяваше единствено от лампата в коридора, но и тя беше достатъчна. Мат беше заявил, че си тръгва, но изобщо не помръдваше.

— Не мисли изобщо за ходене някъде! — извика Мат. — Ще легна пред вратата ти, за да съм сигурен, че ще останеш където си!

— Ти няма да ми казваш какво да върша!

— Все някой трябва да го направи!

— Някой?! Човек, който не може да различи спукано гърне на ауспух от пистолет!

Бяха така погълнати от спора, че изобщо не я усетиха. Нел изглеждаше много нещастна, а Мат беше много разочарован — като че някакви техни големи планове се бяха провалили — и Луси си пожела Нел да се успокои и да попита Мат защо му е лошо настроението. Всеки момент той щеше да си излезе, както постъпваше Трент.

Луси тъкмо щеше да извърне глава, когато видя от вътрешната страна на вратата да се подава стар ключ тип шперц. И веднага се сети какво да направи. Това щеше да й създаде още повече проблеми, но вече имаше ли значение?

Нел я видя, когато тя вече беше извадила ключа от ключалката.

— Луси? Какво…

Луси затръшна вратата, напъха стария ключ в ключалката от външната й страна и силно го завъртя.

— Луси! — нададе вик Нел в същия миг, когато и Мат извика.

Луси опря устни на вратата и им извика в отговор:

— И на двамата ви давам таймаут!

16.

Мат скочи към вратата и натисна бравата, но тя не поддаде. Удари с юмрук по нея.

— Луси! Отвори вратата, веднага!

Вместо отговор последва тишина.

— Луси, предупреждавам те, че…

Вратата прекъсна притока на светлина и сега единствено светлината на уличните лампи влизаше в стаята. Нийли се втурна към прозореца и погледна надолу към караваната навреме, за да види тийнейджърката да тича към вратата й. Притисна буза към стъклото и извика:

— Няма нужда да тичаш толкова.

Мат застана до нея и проследи посоката на погледа й.

— Луси този път отиде твърде далеч.

Нийли не беше готова да приключи спора им по този начин. Чувстваше се онеправдана, оскърбена, можеше да изброява още негови грехове по отношение на нея и й се искаше да му ги натрие като сол на главата. И в същото време се питаше как може да е толкова красив в износената си фланелка и шорти.

Изправи се и пусна завесата да падне, после включи малката нощна лампа върху раклата и се обърна към него:

— Вината е твоя.

Той се отстрани от прозореца и въздъхна:

— Знам.

Това й отне стръвта да продължи да се препира с него. Караницата им й се бе понравила, макар да й беше трудно да го признае дори пред себе си. Представи си някой друг да започне да й крещи така. Представи си и как тя му отвръща, без да изпитва нужда да цензурира думите си или да потиска емоциите си. Предците й от рода на Личфийлд сигурно се обръщаха в гробовете си.

Макар да се беше отнесъл грубо с нея, тя нито за секунда не се беше почувствала изплашена от него. Може и да си вярваше, че е способен да смачка особите от женски пол, които са го разстроили, тя обаче знаеше, че не би го направил.

Престори се, че хленчи:

— Изплаши ме до смърт.

— Съжалявам. Наистина…

Изглеждаше така съкрушен, че Нийли за малко да го съжали, но реши да не се отказва от намеренията си. А те бяха да го спечели.

Тя се отдалечи още повече от прозореца, след което кръстоса ръце пред гърдите си и вдигна високо брадичка.

— Ти прескочи всякакви граници — каза му.

— Знам, аз…

— Отнесе се грубо с мен. Направо ме ужаси.

— Нямах намерение… Съжалявам.

— Знаеш ли, че се смята за престъпление да причиняваш щети на първото семейство? Биха могли да те изпратят и в затвора.

По тона й обаче личеше, че цялата тази игра на думи й доставя удоволствие, и той я изгледа особено.

— И за колко време?

— О, век-два-три.

— Чак толкова дълго?

— Няма как. — В изражението й се появи сарказъм. — Погледни го от хубавата страна. В затвора никакви жени няма да ти тровят живота.

Той се отдалечи от прозореца и се приближи към леглото.

— Това наистина променя коренно ситуацията.

— Само татуирани мъже с италиански имена. Сигурна съм, че доста от тях ще те намерят за доста привлекателен.

Изви вежди и я погледна изумен.

Тя извърна поглед към заключената врата.

— Радвам се, че успях да посетя тоалетната и банята, преди да започнем да се караме. Струва ми се, че скоро няма да излезем оттук. — Той не каза нищо, но тя още не се беше отказала да го дразни: — А ти?

— Какво?

— Ходи ли в тоалетната и банята?

— Защо?

Играеше си с нея.

— Забрави, че съм те питала.

— Напълно.

— Кога мислиш, че ще ни отключи?

— Когато реши отново да бъде добричка.

Нийли видя за миг по устните му да пробягва усмивка.

— Ще посмееш ли да й простиш за това, което направи?

— Смятам да я пребия до смърт.

Сега беше неин ред да извие вежди в учудване.

— Разбира се, че би могъл.

Той отново се усмихна.

— Ти й показа, че ти харесва, когато се държи така. Знае, че ще й наложа сурово наказание в мига, когато излезем оттук, обаче въпреки това го направи.

Усмивката на Нийли се стопи.

— Тя е отчаяна. Не бих искала да съм на нейното място.

— Животът е жесток. — Мат изобщо не беше толкова коравосърдечен, за какъвто искаше да се представи. Тя не откъсваше поглед от него. Той започна да крачи из стаята, отначало бавно, но с всяка изминала минута все повече увеличавайки скоростта. — Ще счупя вратата.