Луси се приюти зад дивана, сякаш той би могъл да я предпази.

— Новият ми „Кавазаки 1500“. Бях се побъркал.

— Заради байка, или заради госпожа Пресман.

Мъжът го погледна със сухи очи.

— Хайде стига, мой човек. Аз я обичах.

Мат се запита защо всичко в този живот трябваше да бъде толкова сложно. Никога не си и беше помислял да се усъмни в писмото, което му беше дала Луси, защото беше написано на бланка с печат на колежа. А и подписът не приличаше на подправен от тийнейджърска ръка. Глупак! Вече знаеше колко е умна и хитра. Защо да не се беше потрудила малко и в тази насока?

Сега Мат зададе въпроса, който беше избегнал, откакто Луси беше нарекла този младеж дядо.

— Кой сте вие?

— Нико Глас. Джоан и аз бяхме женени едва от няколко месеца, когато тя умря.

Колкото повече проблеми се натрупваха, толкова повече Нел чувстваше като че затъва в тях.

— Двамата сте били женени?

В очите на Нико се появиха предизвикателни пламъчета.

— Аха. Ние се обичахме.

И сега Нел каза това, което всъщност обобщи на какво се дължаха проблемите им в последно време и особено през този ден:

— Виждам доста голяма разлика във възрастта.

— В очите на мнозинството от хората може би, но не и в нашите. Тя беше само на петдесет и три. Беше ми преподавателка по антропология в „Лоренц“. Опитаха да я уволнят, като тръгнахме заедно, обаче нищо не можаха да й направят, тъй като имах вече навършени двайсет и една години.

— „Лоренц“ ли? — обади се Нел. — Колежа?

— Аха, няколко пъти си сменях специалността и малко закъснях с дипломирането.

Мат реши да се обърне директно към Луси и добре че имаше диван помежду им, защото му се искаше да я напляска:

— Кой подправи писмото?

Тя моментално натика палец в устата си, после отстъпи крачка назад — буквално излъчваше тъга и чувство за сполетяло я нещастие. Но не внушаваше симпатия.

— Жената, на която гледах бебето — изфъфли тя. — Не беше заради теб! А заради адвоката на Санди! Беше започнал да подозира нещо и щях да му го покажа следващия път, когато дойдеше, обаче ти дойде вместо него.

Зъбите му проскърцаха.

— Знаела си, че баба ти е умряла. И през цялото време си ни лъгала.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Може и да съм знаела, че е умряла, но не съм знаела за кавазакито.

Нел по всяка вероятност беше усетила, че е на път да изгуби контрол, защото сложи ръка на рамото му и лекичко го стисна.

— Виж, мой човек. Аз трябва ли да те познавам?

Мат се опита да се съвземе.

— Аз съм Мат Джорик. Бях женен за Санди, дъщерята на Джоан. Това е… жена ми Нел.

Нико кимна на Нел. Бътън реши да изпробва бебешкия си чар върху него и той й се усмихна в отговор.

— Сладко детенце. Джоан много се притесни, когато Санди забременя, заради пиенето й. Двете не се разбираха много-много.

— Санди изобщо не е пила по време на бременността — извика Луси и напъха и втория си палец в устата.

Бътън поиска да слезе и Нел я спусна на пода. Тя моментално се улови за ниската масичка и започна да я обикаля с клатушкаща походка — тъй като стъпваше на пръсти, приличаше на пияна балерина. В желанието си да сложи окончателно обзелата го ярост под контрол, Мат се приближи към сложените в рамки снимки с надежда, че те щяха някак да му изяснят ситуацията.

Снимките на първа линия бяха само на Джоан и Нико. Биха могли да минат за майка и син, ако не бяха вперените един в друг погледи, с които като че се изпиваха. Джоан беше изглеждала много привлекателно, стройна и добре сложена, с дълга червеникава коса на светли кичури, разделена на път по средата и захваната с фибички. Прозрачните й блузки, свободно падащите фланелки и сребърните бижута безспорно сочеха, че Джоан е била от поколението на вече застаряващите деца на цветята63. Собственическият начин, по който беше прегръщала Нико на всяка снимка, недвусмислено сочеше и че е била буквално обсебена от секса с него. Що се отнася до неговата слабост към жена, по-възрастна от него с повече от тридесет години, подобни проблеми със сигурност изискваха редовни сеанси при психиатър.

На втора линия бяха подредени снимки на Санди и Луси на различна възраст. Той се съсредоточи върху снимките с Луси. В ранните й снимки, когато е била твърде малка, за да започне да играе ролята си на тийнейджърка с грубовати обноски и твърд характер, тя приличаше на сияещо малко същество, влюбено в живота. Снимката на Бътън на тръгване от родилния дом, на която тя беше излязла със замазано лице, нямаше нищо общо с красавицата, която обикаляше малката масичка и в момента си бъркаше в нослето.

Тъкмо щеше да се извърне към останалите, когато в полезрението му влезе снимката в края на реда. На нея бяха Санди и той, снимани на парти на приятел. И двамата бяха с чаши в ръка — през ония години и двамата много пиеха. Тя беше много красива — с тъмната си коса и широко отворена уста в сияйна усмивка. Чудеше се как е възможно тъмнокосият детишар, седнал до нея и опитващ се да изглежда по-възрастен, да е той самият. Усети, че снимката го депресира и извърна очи от нея, за да види, че Нико се е втренчил в Нел.

— Не ви ли познавам отнякъде?

Преди Нел да отговори, взе думата Луси:

— Тя прилича много на Корнелия Кейс, първата дама.

Нел се стегна, но Нико само се усмихна.

— Ей, мой човек, наистина много приличаш на нея. — Той се обърна към Мат. — Тръгнали сте в отпуска, така ли?

— Не точно. Луси, излез навън.

При друг случай тя не би се поколебала да му се изрепчи, но сега изобщо не посмя. Вместо това се изплези на Бътън и се запъти към изхода. През прозореца Мат я видя да присяда на разположения там мотоциклет, откъдето щеше спокойно да чува какво се говори в хола.

Извърна се отново и се взря в лицето на момчето, което се беше оказало най-близкия жив роднина на момичетата, и започна да му изяснява целта на посещението им.

— Ето защо сме дошли, Нико…



По някое време Нийли излезе с Бътън да намери Луси. Тийнейджърката беше извела Скуид от караваната, който сега беше легнал до нея на верандата пред входната врата — както се беше свило, кучето приличаше на воняща купчина вехтории. Бътън се загледа в една червеношийка, която подскачаше наблизо, с едната ръка, напъхана в устата, и с другата, уловена за перилата на терасата. Нийли се опита да не мисли за отровната зелена боя, свличаща се на парцали по перилата. Времето, прекарано с Бътън, й се беше отразило чудесно, сега си даде сметка тя. Вече не се чувстваше като Ангел на бебешката смърт.

Тя приседна на най-горното стъпало до Луси и заразглежда сенчестата улица, докъдето й стигаше погледът. В единия й край имаше училище с площадка за игра, разделени помежду с редица кленови дървета, а в другия край две момчета се забавляваха да дразнят два пудела, като им препречваха пътя с колелата си. На отсрещната страна на улицата стоеше един мъж в костюм, който оглеждаше ливадката пред къщата си. Нийли чу познатата камбанка на камионче за сладолед и гласът на майка, викаща детето си, дошъл отвътре. Тези гледки и звуци от ежедневието за нея бяха също толкова екзотични, както далечните страни се струваха за повечето хора.

Луси се заигра с едно от клекналите уши на Скуид.

— Какво мислиш, че ще ми направи Мат?

— Не зная. Зная само, че е много разстроен. Не трябваше да го лъжеш.

— И какво трябваше да направя? Щяха да ни изпратят в приемни семейства!

Всъщност това и ги очакваше. Нийли беше абсолютно убедена, че Мат няма да остави момичетата в ръцете на Нико Глас, независимо че доста се беше постарал, докато му втълпи в главата, че е единственият им роднина.

Разбира се, Нико изобщо не се хвана на въдицата. Когато им съобщи, че има намерение да заминава да се катери по скалите в Колорадо, Мат му беше казал да забрави за каквото и да било заминаване. Нико обаче просто беше продължил да хвърля една след друга дрехите си в пътната торба.

Нийли отново погледна към Бътън, чието джемпърче с цвят на праскова вече се беше измърсило от пълзенето по верандата, а после и към Луси, която все така изглеждаше много нещастна. Какво щеше да стане сега с тези две момичета? Мат беше умен мъж, който беше направил всичко възможно да им помогне, но твърдо беше дал да се разбере, че в живота му няма да има място за деца. Това означаваше, че им остава или да ги изпратят в приемни семейства, или някой да ги осинови. Много семейства с радост биха осиновили Бътън, но никой никога нямаше да осинови Луси. Тя щеше да бъде разделена от малката си сестричка, за която така старателно се бе грижила.

Луси беше приключила с гризането на нокътя и на втория си палец и сега беше налапала един от показалците си.

— Сигурно ще ме убие.

Нийли се прокашля в опит да се освободи от усещането, че на гърлото й е застанала буца.

— Трябваше веднага да му кажеш за баба си. И не трябваше изобщо да се занимаваш с подправяне на писма.

— Да бе, да! Тогава Бътън щеше да пропусне шанса си. Щяха да ми я вземат още същия ден.

Нийли си помисли, че тази тийнейджърка беше съумяла да прояви много по-голям кураж, отколкото някои хора съумяват за цял живот. Заговори й с възможно най-внимателния си тон: