Тони й се усмихна и каза:

— Бих искала чаша вода, госпожо Шийлдс, ако няма да ви затрудня. Когато се налага да карам дълго без почивка, обикновено ми прилошава и трябва да пия вода, за да ми успокои стомаха.

— О, не ме притеснявате.

И госпожа Шийлдс се втурна към кухнята.

Джейсън хвърли поглед, пълен с досада, към Тони.

— Откога започна да ти прилошава в колата?

— Прилошава ми, когато ми отърва. Виж, приятел, ти с твоя поглед като оксижен така я уплаши, че тя се видя в чудо.

— Нищо не съм й направил.

— Свидетели, които се плашат, или забравят важни подробности, или си ги измислят, за да угодят на разпитващия.

Лицето на Джейсън доби кисело изражение както се беше втренчил в една керамична фигурка на клоун.

— Искам по-скоро да свършваме.

Не беше единственият, който го искаше. Специални екипи обикаляха страната, отзовавайки се на всяка подадена по телефона информация от граждани, абсолютно сигурни, че са видели Корнелия Кейс — как слизала от лимузина на местното летище или как се излежавала на плажа в Малибу. Обаче обаждането на Барбара Шийлдс — служителка в един колониал във Винсънс, Индиана, веднага беше привлякло вниманието на Тони и Джейсън.

Шийлдс беше докладвала, че е видяла жена, приличаща на Корнелия Кейс, да пазарува в колониала „Крогър“ — работното й място. Жената била съпроводена от тъмнокос мъж, момиче в тийнейджърска възраст и бебе с розова шапка. Описанието се покриваше с описанието на жената, участвала в конкурса за двойници, дори и по отношение на цвета на косата й — светлокестеняв.

Тони и Джейсън предварително бяха обсъдили обаждането на Шийлдс. Струваше им се невероятно, че жената, пътуваща из страната с още трима души, двама от които — деца, може да е Корнелия Кейс. И все пак искаха да си поговорят лично с жената и шефът им Кен Брадок даде разрешение за акцията.

Барбара Шийлдс се появи откъм кухнята с водна чаша от синьо стъкло. Тони беше почти деветдесет процента сигурна, че от разпита нищо няма да излезе, но се насили да й се усмихне.

— Имате ли нещо против да седнем?

— Против ли? Не, не. Моля, седнете. — Тя отри длани в сините си панталони и после приседна върху облегалката на дивана. — Чувствам се малко притеснена. Никога досега не съм виждала правителствени агенти.

— Много добре ви разбирам. — Тони се настани до Джейсън, който вече беше разтворил бележника си. Тя обаче предпочете да не изважда своя от чантата си. — Защо не ни разкажете какво сте видяла?

Жената отново избърса длани в хълбоците си.

— Ами беше петък, преди два дни. Беше ми първият работен ден след операцията. — Тя посочи китката си. — Получих разтежение на китката от постоянното сканиране на продукти на касата. Вследствие на многократно повтарящо се натоварване, така ми казаха. Всички говорят само за работещите с компютри, но не и за касиерите, които страдат от същото. Сигурно не сме толкова важни като тях.

Изражението й подсказваше, че със сигурност й се е налагало често да отсъства от работа поради болките в ръката.

— Както и да е, тази жена се нареди на опашката за моята каса заедно с един много красив мъж и двете деца и бях така изненадана, че два пъти минах през скенера бебешката храна.

— От какво бяхте така изненадана? — попита Тони.

— Защото толкова приличаше на първата дама.

— Много хора приличат на първата дама.

— Не като тази жена. Винаги съм се възхищавала на госпожа Кейс, още когато мъжът й се готвеше да става президент, и оттогава започнах да събирам всякакви снимки и статии за нея по вестниците. Пазя всички изрезки и познавам лицето й така добре като моето.

Тони й кимна окуражително и се замисли как фактът, че тази жена беше почитателка на Корнелия Кейс, би се отразил на верността на показанията й.

— Отрязала си е косата. Сега е къса и светлокестенява, но лицето й е същото. Не знам дали сте виждали някога увеличени нейни снимки… Аз мога да ви покажа, ето… почакайте…

Тя се спусна към библиотеката и измъкна оттам няколко дебели класьора. Прелиства известно време страниците им, докато не откри нейна снимка — на лицето й — на корицата на миналогодишен „Тайм“.

— Вижте. Точно тук. Точно над веждата й. Има мъничък белег. Кълна ви се, разглеждала съм хиляди пъти тази снимка, преди да го забележа. Жената на опашката имаше същия белег на същото място.

Тони се загледа в посоченото място, но белегът й заприлича повече на механична повреда върху негатива.

— И гласът й беше същият — продължи Барбара Шийлдс.

— Познавате и гласа на госпожа Кейс?

Тя кимна.

— Щом разбера, че ще говори по телевизията, опитвам се да бъда винаги на линия. Тази жена звучеше също като нея.

— Какво ви каза?

— Не говореше на мен. Говореше на мъжа какво да купят за сандвичите.

— На английски ли му говореше?

Тя се изненада от въпроса.

— Сто процента съм сигурна.

— Усетихте ли някакъв чужд акцент? — попита я Джейсън.

— Не. Говореше точно като госпожа Кейс.

Джейсън и Тони се спогледаха. После той се наведе напред.

— Разкажете ни повече за разговора им, колкото повече можете да си спомните.

— Тя попита мъжа как би предпочел сандвичите си и той й отвърна, че ги обича с горчица. После тийнейджърката й каза, че иска да купи брошурата, която бяхме сложили във витрината до книгите по астрология. Десет тайни как да подобрите сексуалния си живот. Жената й отказа и тийнейджърката започна да спори с нея. На мъжа това не му хареса и той каза нещо от рода, че момичето трябва да слуша Нел или че ще си има неприятности. После бебето…

— Нел? — Тони стисна чашата с вода. — Така ли нарече той жената?

Барбара Шийлдс потвърди с кимване.

— Веднага си помислих колко близки по звучене са Нел и Нийли. Нали така наричат госпожа Кейс приятелите й?

Близко по звучене име. Белег, който можеше да се окаже и замацан негатив. Нямаше достатъчно доказателства, за да превърнат съмнението в по-сериозно подозрение, но пък бяха напълно достатъчни, за да поддържат интереса им към тази жена.

Продължиха да задават въпроси и Шийлдс им даде много подробни описания на мъжа и тийнейджърката, но едва малко преди да си тръгнат, си припомни и им съобщи най-важната подробност:

— О, почти щях да забравя. Возеха се в жълто уинибаго. Видях ги как тръгват през прозореца. Не разбирам много от каравани, но ми се стори, че не е много ново.

— Жълто уинибаго ли?

— Много мръсно, като че дълго бяха пътували с него.

— Сигурно не сте запомнила номера му?

— Напротив, дори си го записах.

И Барбара Шийлдс отвори дамската си чанта.



Уилоу Гроув, Айова, беше разположен на стръмния бряг на един от притоците на река Айова. Беше град с много църкви — навсякъде се виждаха камбанарии и множество антикварни магазинчета, град, в който облицовани с червени тухли къщи се редуваха с къщи, облицовани с дървени греди и боядисани в бяло, а върху тесните улички хвърляха сянка големи кленови дървета. Близо до центъра се разпростираше и малък частен колеж, разположен в няколко блокчета, а точно срещу кметството, увенчано с меден купол, се издигаше стара странноприемница. Дъждът беше спрял и медта по купола проблясваше на оскъдните лъчи на слънцето в късния следобед, успели да пробият гъстата пелена от буреносни облаци.

Нийли се убеждаваше, че няма по-подходящо място да бъдат отгледани две деца, със сигурност и Мат си казваше същото.

— Чудесно място за момичетата.

Той беше спрял пред един магазин в самото начало на града, за да купи кучешка храна и да попита как да стигне до улицата, на която живееше бабата на момичетата. Оказа се, че започва почти от центъра на града и катери стръмнината над реката. Докато преминаваха по улиците, тук-таме между къщите проблясваше късче водна повърхност.

— Номер едно-единайсет — обяви Мат. — Ето я.

Спря уинибагото точно пред двуетажната къща, облицована с червени тухлички, декорирани с бяла боя около прозорците. Всички къщи на улицата си приличаха по това, че бяха снабдени с веранди пред входните врати и самостоятелни гаражи. А тази беше четвъртита и имаше солиден вид — една от онези къщи, в които бяха израсли цели поколения американци от Средния Запад.

Изглеждаше и малко по-запусната в сравнение с останалите къщи, защото липсваха нацъфтели цветя по протежение на градинската алея или в саксии на верандата пред входната врата. Тревата имаше нужда от окосяване, а бялата декорация не личеше да е била така поддържана като при съседите. Но в никакъв случай не можеше да се нарече изоставена или пък съборетина. Изглеждаше така, сякаш обитателите й си имаха други по-важни грижи, отколкото да се занимават с външния й вид.

— Можем да останем още малко в тази мизерна каравана, докато бабата се пооправи от шока, че ще трябва да се грижи за внучките и реши точно какво да прави — каза Мат.

Усещаше, че е нервен. И тя беше нервна. Е, поне беше престанал да й се зъби.

Бътън беше притихнала още с влизането им в града, като че усещаше каква грандиозна промяна й предстои в живота, а Луси стоеше като залепена за Скуид в задната част на караваната. Докато освобождаваше коланите на детската седалка, Нийли забеляза петната от храна по гащеризончето на бебето, дупката в чорапчето и че чорлавата й косица имаше нужда от сресване.