Дъжд плющеше върху уинибагото, докато поглъщаха километър след километър по равнинния Илинойс към границата с Айова. Нийли рееше поглед из нивите с пшеница и соя, изглеждащи някак сиво и самотно под натежалото от облаци следобедно небе, и се усмихваше на себе си. Беше много смело от страна на Мат да я защити от оня страшен гърмеж от повреден ауспух и като се изключи лекото ожулване на глезена, тя се усещаше буквално като новородена.

Една кола мина покрай тях в обратна посока и обля предното стъкло с вода. Мат потърси нова радиостанция за нова информация около изчезването й. Макар да се обръщаше рядко към нея, си личеше, че официалната нотка се е изпарила. Освен това не беше направил нищо, за да я издаде. Сутринта си мислеше, че с приключението й е свършено, а сега… не знаеше какво да мисли.

— Защо не ме оставиш аз да покарам малко? — попита тя.

— Защото няма какво друго да правя.

— Освен да се мръщиш.

— Освен да се мръщя!

— Разбирам, че за тебе беше горчиво разочарование, че в онази кола имаше само буйни тийнейджъри, а не банда терористи, които искат да ме отвлекат, но съм сигурна, че ще ти мине. — Тя се ухили. — Благодаря ти, Мат. Наистина оценявам жеста ти.

— Да, да!

В този момент откъм задната част се появи Луси. Откакто бяха напуснали колониала, тя като че място не можеше да си намери и периодично се занимаваше ту с Бътън, ту само със себе си, излегната върху леглото отзад.

— Ама че шибана работа — възропта тя. — Не спряхме да говорим за Корнелия Кейс, а сега се оказа, че е изчезнала.

Беше си облякла една от роклите, които й беше купила Нийли, и сложила наполовина по-малко от обичайния си грим. Изглеждаше много добре, но когато Нийли й го каза, тя само сви рамене.

Сега вдигна моржчето от пода и го подаде обратно на Бътън, която се мусеше, че Мат не й обръща внимание.

— Няма ли да е страхотно, ако от оня конкурс за двойници решат, че ти наистина си Корнелия Кейс и пуснат цяла банда агенти след нас?

Мат сви рамене.

— Наистина страхотно — изтръгна от себе си Нийли.

— Какъв е този шум пък сега? — Мат надигна глава и погледна назад. — Сякаш идва отзад.

— Не чувам нищо — каза Луси.

Моржчето полетя напред и улучи Мат в рамото. Нийли се извърна и видя, че Бътън е престанала да се муси. Сега изглеждаше доволна.

Нийли я загледа с подозрение.

— Сигурно е било случайно.

— Прекалено си доверчива.

И той метна сърдит поглед към бебето.

— Га!

Бътън му отвърна със също така сърдит поглед и двамата до такава стенен заприличаха един на друг, че беше трудно да се повярва в липсата на кръвна връзка помежду им.

— Колко ни остава? — попита Луси.

— Наближаваме Мисисипи. Ще я прекосим при Бърлингтън, после потегляме на север покрай реката към Уилоу гроув. Около час.

— Нека аз да карам. Мога.

— Забрави!

Тя пъхна палец в уста и започна да гризе нокътя му. Нийли я загледа загрижено.

— Какво има, Лус? Цял следобед ми се струваш нервна.

— Не съм!

Нийли реши, че сега е времето да разбере защо:

— Не си ни разказвала за баба си. Каква е тя?

Луси забрави, че беше дошла за портокалов сок, и седна на пейката.

— Ами баба. Нали знаеш как е?

— Не, не зная. Има различни баби. Двете разбирате ли се?

На лицето на Луси се появи познатото войнстващо изражение.

— Страхотно се разбираме! Тя е най-добрата баба на света. Има купища пари и е много добра преподавателка, и много ни обича, мен и Бътън.

Ако ги обичаше много, защо не беше долетяла още щом беше узнала за смъртта на дъщеря си? И защо Луси толкова се стараеше да ожени Мат и Нийли, за да могат да осиновят нея и Бътън, ако така добре се разбираха?

— Прекалено идеален образ, за да отговаря на действителността.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Мат и аз съвсем скоро ще я видим, така че е по-добре да си поговорим по-откровено за нея.

— Изобщо не ти влиза в работата каква е тя точно!

— Луси! — Мат изрече името й спокойно, но в гласа му личеше предупредителна нотка.

— Напускам ви — заяви тя, след което моментално се втурна към задната част на уинибагото и затръшна вратата след себе си.

— Имам лошо предчувствие за тази баба — каза Нийли.

— Тя е преподавателка в колеж. Не може да е толкова лоша.

— Какво ще правиш, ако не оправдае надеждите ни.

— Ще ги оправдае. Не се безпокой за това.

Тя се запита кой кого всъщност се опитваше да убеди.

След което откъм задната част се разнесе вой.

— Това не е от двигателя! — Мат изруга, рязко натисна спирачка и изви към страничното платно. — Луси! Излез оттам!

Вратата към задната част бавно се отвори. Самата тя стоеше на вратата с наведена глава и отпуснати рамене. Бавно закрачи към тях.

— Какво да правя сега?

На лицето на Мат се беше появило каменно изражение.

— Ти ми кажи!

Тъжен лай огласи уинибагото.

Мат се втурна към задната част.

— Кучи син!

— Открил е Скуид! — каза Луси.

— Скуид? — повтори недоумяващо Нийли.

— Така го нарече момчето от колониала. Аз бих го нарекла по друг начин, но не ми се иска да го обърквам.

Откъм задната част се разнесе нова ругатня, после се появи и Мат, последват от мръсно и недохранено псе, което приличаше на кръстоска между порода птичар и улична превъзходна. Беше с пъстро кафеникаво кожухче, дълги клекнали уши и ги гледаше тъжно.

— Не съм го откраднала! — Луси мина като стрела край Мат и коленичи пред кучето. — Момчето от колониала каза, че смятало да го застреля! Някой го оставил вчера там и никой не искал да го прибере.

— Просто не мога да си представя защо. — Мат сведе поглед към окаяното животинче. — Ако го бяха застреляли, щеше да бъде подарък за човечеството.

— Знаех, че ще кажеш нещо извратено! — Тя привлече кучето към слабичките си гърди. — Кучето е мое! И на Бътън.

— Ти така си мислиш.

Докато Мат и Луси ръмжаха един срещу друг, кучето се освободи от прегръдката на момичето и покатери треперещото си тяло върху кушетката близо до шофьорската седалка. Нийли тъкмо искаше да се погрижи Бътън да стои далеч от него, когато то се изпъна и облиза с дългия си език лицето на бебето, от брадичката до челцето.

— О, господи! Облиза лицето на Бътън! — извика Нийли и се втурна напред, за да изблъска кучето настрани.

— Престани! — изписка Луси. — Ти нараняваш чувствата му.

Бътън плесна с ръчички и се опита да улови кучето за ухото.

Мат изстена.

— Махни я от него! — каза Нийли.

Опита се да застане между кучето и бебето, но усети как Мат плъзва ръка около кръста й и я отмества настрани.

— Ей сега точно ми трябва шишенце цианкалий.

— Пусни ме! Нека да отида при бебето! Ами ако кучето е бясно?

Макар да се опитваше да се измъкне от желязната прегръдка на Мат, една частичка от нея й повеляваше да остане и да се наслади на близостта им.

— Успокой се! Спри се! Не е бясно.

Мат я тласна към предната част на уинибагото, после изведнъж отдръпна ръце и тя едва не падна. Знаеше защо го беше направил — беше си дал сметка, че тя не е Нел Кели, а Корнелия Кейс и той се беше държал грубо с нея. Нийли се обърна към Луси:

— Свали кучето от кушетката.

— Искам да го задържа!

— Заведи го отзад! — Мат се тръсна ядосано на шофьорската седалка и отново потегли по магистралата. — Първо бях сам. Точно както исках. После се обзаведох с две деца. После…

Разминаха се с автобус на „Грейхаунд“ и нова струя вода обля предното стъкло. Мат изръмжа, после посегна към копчето на радиото.

— … отвсякъде валят информации за хора, които твърдят, че са видели първата дама Корнелия Кейс…

Нийли се протегна и го изключи.



Цялата стая беше запълнена с всевъзможни джунджурии. Всякакви стъклени съдове и съдчета, фигурки на животни с панделки около врата и керамични плочки с цитати от Библията. На това му трябваше едно хубаво земетресенийце, помисли си Тони.

— Наистина ли не искате кафе?

Жената, заради която Тони и Джейсън бяха прекосили два щата, изгледа угрижено Джейсън. Беше със син трикотажен костюм с панталон, покатерена върху бели обувки на тесни токчета и с брошка във формата на чадърче с фалшив диамант.

Джейсън поклати глава, обзет от желание както винаги бързо да стигне до същността, и посочи с жест към тапицирания със син велур диван под прозореца — намираха се в малък апартамент на втория етаж.

— Имате ли нещо против да седнем и да ви зададем няколко въпроса?

— О… да… искам да кажа, не.

И тя започна да чупи пръсти. Тъкмо се беше върнала от църква, когато тези двамата бяха пристигнали, а самото присъствие на хора на ФБР и на Тайните служби накуп я беше извадило от равновесие. Жената беше около четиридесетте. Лицето й беше пълничко и с форма на кръгла луна, косата й беше огромна, а кожата й светеше като фин порцелан.