— Таймаут? — повтори Луси и я изгледа недоумяващо.

Нийли беше научила за тези своеобразни таймаути, когато беше ходила на детска градина, и сега посочи задната част на караваната.

— Петнайсет минути. И затвори вратата. Така ще можеш на спокойствие да си помислиш как да разговаряш с възрастните.

— Ти какво ме юркаш?

— Прибавям още петнайсет минути за неблагопристоен език. Смяташ ли да продължаваш?

Луси погледна към Мат, сякаш се надяваше, че той ще я спаси от последната прищявка на Нийли, но той само посочи с глава към задната част.

— Сама си го изпроси.

— Ама че сте мошеници! Аз още не съм закусила!

Тя нарочно замарширува с все сила към отреденото й място, после затръшна с все сила вратата.

Мат сложи Бътън да седне.

— Съжалявам. Не трябваше ги да се занимаваш с това.

— И защо не? Занимавам се с това от сряда насам.

— Да, но…

— Престани да се отнасяш с мен като с гостенка — произнесе тя през зъби. — Отивам да приготвя храната на Бътън. Ако искаш да ми кажеш нещо интелигентно, кажи го. Ако не, дръж си устата затворена.

И докато крачеше гордо към мивката, тя реши, че след всичко случило се Нел Кели все пак беше жива.



Мат едва се сдържаше от гняв. Него бяха направили на глупак, но тя се държеше така, сякаш и вината беше негова.

Фактът, че емоциите му така и не даваха път на журналистическата му безпристрастност, го накара да се почувства още по-зле. Най-голямата история в неговата кариера му се изплъзваше пред очите, а единственото, което му се искаше да направи, беше да сграбчи субекта на разказа си и да я разтърсва дотогава, докато всичките й аристократични зъбки не затракат.

Самоконтролът му сдаде фронта няколко часа по-късно, докато плащаше на касата продуктите, които беше купил от колониала в провинциален южен Илинойс, в момента, когато си беше дал сметка, че Нел — госпожа Кейс — е изчезнала. Като че го поляха със студен душ. За пръв път си даде сметка, че една първа дама би трябвало да има залепени за гърба си агенти от Тайните служби, а тя имаше само него в момента.

Грабна торбата с продуктите и се изстреля навън. Не беше се върнала в караваната. Беше паркирал точно до входа на колониала и щеше да я види. Огледа се наоколо и регистрира наличието на няколко прашни коли, бензиностанция и една добронамерена на вид немска овчарка. Къде, по дяволите, беше отишла?

Споменът за всички ужасяващи предположения на онези откачалки на тема конспирация, които беше чул по радиото, го връхлетя. Той изтича до другия край на сградата и видя буренясало поле и грамада от натрупани стари гуми, но никъде не откри избягалата първа дама. Втурна се към другия край и я откри да стои до един телефон, монтиран до уреда за проверка на гумите.

— Дявол да го вземе!

Тя вдигна глава и го видя в мига, когато пусна торбата с продуктите на земята и се запъти към нея. Избъбри нещо в слушалката и затвори.

— Повече не ми погаждай такива номера!

Съзнаваше, че й крещи, но не успя да се въздържи.

— Надявам се, че не си купил яйца. Какво толкова съм направила?

— Изчезна! Помислих, че си… по дяволите, Нел, когато не си в караваната, искам да не се отделяш от мен, чу ли?

— Няма ли малко да ни бъде неудобно така?

Първа дама или не, налагаше да си кажат някои неща право в очите. Той понижи глас до съскащ шепот:

— Можеш да го смяташ за кой знае колко забавно — да си играеш на избягала принцеса, да флиртуваш с масите — но това изобщо не е игра. Имаш ли представа какво би могло да се случи, ако някаква екстремистка група се добере до теб?

— Имам по-добра идея от твоята — отвърна му тя също със съскащ шепот. — А ти си единственият човек, който знае къде съм. Съгласна съм така да си остане, макар че понякога поведението ти преминава някои граници, но…

— Как смееш сега да си правиш такива шеги!

Тя му се усмихна и прошепна:

— Точно това поведение имах предвид.

Кръвта му кипна.

— Много ти е забавно, нали?

— Не ми е забавно. Просто се чувствам по-добре с предишното ти обичайно арогантно поведение. — Усмивката й се стопи. — И не флиртувам с масите.

— А как по друг начин би го нарекла?

— Свобода! — Очите й заблестяха. — Това е основно право на всеки американски гражданин или гражданка, освен ако не се е случило да стане първа дама. Чуй ме какво ще ти кажа сега, Мат Джорик… — Това, че удари с юмрук в гърдите му, за миг го зашемети. — През миналата година погребах съпруг и после бях принудена да приема роля, която съвсем не желаех. Живея в светлината на прожекторите откакто се помня и винаги постъпвам правилно, като слагам интересите на останалите на първо място пред моите собствени. Ако сега се държа като егоистка, може да е много лошо… Но съм го заслужила и възнамерявам да се насладя на всяка минута свобода.

— Това ли е всичко?

— Разбира се, мой човек!

Той беше този, който трябваше да крещи, а сега стоеше срещу нея и се чудеше как беше успял да изгуби позицията на атакуваща страна.

— На кого звъня? — изстреля към нея.

— На Барбара Буш.

— Измисли нещо друго…

Изведнъж го осени прозрението, че беше напълно възможно да се е обаждала на Барбара Буш.

Изражението на лицето й се смени от неприязън до усмивка.

— И знаеш ли какво ми каза, преди да прекъснем?

Той поклати глава.

— Каза ми: Дерзай, момичето ми!

— А… така ли каза?

— И Хилари Клинтън ми каза нещо в този смисъл, когато й се обадих вчера от бензиностанцията.

— Обадила си се на Хилари…

— Ти може и да не разбираш защо го правя, обаче те със сигурност разбират.

— Обаждаш им се нарочно?

— Аз не съм безотговорен човек — независимо какво си мислиш за мен. Обаждах се на различни хора почти всеки ден, така че в Белия дом да знаят, че съм жива. Сега ако смяташ, че разполагаш с повече и по-добра информация за това как работят Тайните служби, по-добре да ми я кажеш още сега.

Имаше цял списък от въпроси, които се бе приготвил да й зададе, като първият беше как е успяла да се измъкне от Белия дом, но трябваше да изчака подходящ момент, когато биха могли да си поговорят откровено за всичко.

— Не казвам, че си безотговорна. Просто казах, че не бих искал да ходиш никъде без мен. Предлагам ти сделка. Или я приемаш, или си тръгваш веднага.

— Може би е по-добре да си тръгна. Не забравяй, че имам пари и мога да си тръгна, когато поискам.

Той скръцна със зъби.

— Няма да ходиш никъде на майната си сама!

Тя отново се усмихна, което почти го изкара от равновесие. Той пресекливо си пое дъх и за пореден път се запита как може тази енергична дама в шорти с цвят каки и жълта фланелка да е изтънчената и сдържана първа дама.

Опита да си върне инициативата.

— Кой ти изпрати парите?

Отначало тя не искаше да признае, но после сви рамене и съобщи:

— Тери Акерман.

Акерман беше шеф-съветник и най-старият приятел на Денис Кейс. Нямаше време да си изяснява какви точно бяха отношенията помежду им сега, така че остави този въпрос на изчакване и зададе следващия:

— Откъде знаеш, че не е казал на Белия дом къде си?

— Защото аз го помолих да не им казва.

— И му вярваш?

— Както вярвам на всеки друг.

Той усети, че тя искаше думите й да прозвучат лекомислено, но в тях имаше тъга. Можеше да се бори с нея, когато се държеше надуто и безотговорно, но му беше трудно да й се противопоставя, когато е тъжна. Чувството на безсилие и обида изби на повърхността.

— Дори не знам как да те наричам…

— Най-добре ще е да продължиш да ме наричаш Нел. Или искаш да се обръщаш към мен с госпожо Кейс и така да ме издадеш на всички онези екстремисти, залегнали в това поле?

— Тук изобщо няма място за шеги.

— Задръж си притесненията. А за себе си ще се грижа аз самата.

Щом тя се наведе, за да вземе торбата с продуктите, Мат усети изскърцване на спирачки и припукване на радио, наподобяващо експлозия.

Той дори не се замисли, а просто се хвърли към нея.

И двамата полетяха извън паркинга, към буренясалото поле. Той чу лекичко уф, тъй като мощният тласък, с който я беше увлякъл, буквално беше изкарал въздуха от дробовете й.

— Не мърдай!

Искаше пистолет. Трябваше му пистолет.

Настъпи тишина, последвана от нейното задъхано дишане в опит да си поеме въздух.

— Мат?

Сърцето му биеше така силно — беше сигурен, че тя го чува.

После усети, че по гърба му полазват тръпки. Експлозията, която беше чул… сега, като си възвърна способността да мисли, си даде сметка, че не приличаше толкова на гърмеж от пистолет.

А на гърмеж заради пробито гърне на ауспух.

14.