Като се има предвид катастрофалното начало, по-нататък пикникът се разви много добре. Луси поднесе извиненията си със спокоен тон и Нийли веднага ги прие. После тя и Мат си изядоха всичко, което Нийли им поднесе, дори салатата с тортелини, макар тя да забеляза, че Луси задържа своята непипната, докато беше възможно, а после, докато дъвчеше, тежко въздъхна. Бътън също хареса яденето си, особено банана, като дори си го размаза по главата.

Едва бяха приключили с яденето, когато Мат каза:

— Къде е фризбито? Хайде да видим колко си добра, Нел.

— Вие двамата започнете, докато преоблека Бътън. После и аз идвам.

Луси и Мат се разположиха на поляната точно зад масата за пикник. Докато преобличаше Бътън ги наблюдаваше, а след това се поколеба да се присъедини към тях и предпочете да отиде с Бътън на люлките. Нека Мат и Луси останат сами заедно.

Не беше изненадана от атлетизма на Мат. Той хвърляше фризбито зад гърба си, улавяше го изящно, изобщо се наслаждаваше на възможността да се пораздвижи. Луси поднесе истинската изненада. След известната неловкост в самото начало като че на повърхността изскочи една нова тийнейджърка — по-жизнена. Луси беше атлетична по природа, бърза и ловка. Мат редуваше похвалите с възможността за пореден път да й даде урок.

— Никога няма да го хванеш. Аз съм светлинни години по-добър от теб. Ей, не беше лошо за многознайка като теб… Уааа, браво, това беше удар със завъртане. Я да те видя сега, шампионке, какво ще направиш с това…

Както ги наблюдаваше, като че нещо я прободе и й причини болка. Кафявите очи на Луси блестяха, детският й смях се разнасяше наоколо при всеки повей на лекия вятър. Изглеждаше така свежа и щастлива, като момичето, каквото всъщност трябваше да бъде, а не онова, в което беше принудена да се превърне. Когато на Мат се налагаше да тича чак до детската площадка, за да спаси силно хвърляне, очите й го следваха и излъчваха такава непоносима мъка, която можеше да таи само най-самотното сърце на света.

Нийли се замисли за собствените си трудни взаимоотношения с баща й. Тъй като той беше много способен манипулатор, беше навикнала да се вижда като негова жертва. Сега се запита каква роля самата тя беше изиграла, за да се превърне в жертва. Беше въодушевена да играе ролята на първа дама и в същото време толкова загрижена да се хареса на своя татко. Може би ако не беше загубила в такава ранна възраст майка си, щеше да й бъде по-лесно. Макар между нея и втората й майка да се бяха установили много добри взаимоотношения, те никога не бяха станали близки помежду си, което именно беше причината баща й да стане още по-важен за нея. Често беше възроптавала срещу манипулациите му, но никога не му се беше противопоставяла, не и докато не беше напуснала Белия дом преди четири дни. Дали не се беше страхувала, че ако не зачете мнението му, той щеше да престане да я обича? Мислено си обеща, че от този ден нататък Джеймс Личфийлд ще трябва да я приеме такава, каквато е, или щеше да остане в периферията на живота й.

— Нел, ела — извика я Мат. — Сложи Демончето на тревата и ела да видим дали можеш да се мериш с младоците.

С усещането сякаш планина се е смъкнала от плещите й, Нийли се присъедини към тях. Макар уменията й да бяха твърде далеч от техните, и двамата се отнасяха толерантно към нея и така й дадоха възможност да се наслади на играта.

Когато реши, че трябва да приключват, Мат прегърна Луси и я погали по бузата с обърнати с кокалчетата навън пръсти на ръката.

— Време е да си хващаме пътя, шампионке. Много добре се справи с всичко.

Луси засия сякаш й беше дал безценна награда.

Бътън бързо се унесе в сън, а Луси се излегна отзад с книга в ръка. Нийли започна да прибира остатъците от храната по шкафовете. Чувстваше се неловко с Мат без присъствието на децата в ролята на бариера помежду им. Като си спомнеше всички онези думи, които й беше казал и които я бяха накарали да пламне, за интимните ласки, които му беше позволила, нямаше сили да го погледне. Не се харесваше за това. Една трийсетгодишна жена не биваше да изпитва такава несигурност по отношение на секса.

Даде си сметка до каква степан й беше станало навик да държи хората на дистанция, но това важеше за всички първи дами и беше акт на самозащита, след като живееха в епохата на таблоидната журналистика и саморазголващата се мемоаристика. През последните две-три години дори приятелствата й от детските години бяха разнищени от медиите.

Може би това, което най-много й харесваше у Нел Кели, беше, че на Нел не й се налагаше да се притеснява за нечие място в историята. Тя можеше да бъде себе си. Нел, каза си, нямаше да се притеснява и да говори с Мат след онова тяхно пропадане в плен на страстта предната вечер.

Тя се придвижи напред и седна на мястото на пасажера.

— Искаш ли аз да покарам малко?

— За нищо на света. Ще вземеш да решиш, че Бътън не би могла да постъпи в детска градина, ако не е видяла адвокатската кантора на Линкълн в Спрингфийлд или пък стария речен кораб в Пиория.

— В Пиория има стар речен кораб?

Кантората на Линкълн вече беше виждала.

— Не, потъна.

— Лъжеш. Нека да го видим, Мат. Хайде да отидем. Това е такъв чудесен символ на Средна Америка. Ще бъде като че отиваме на поклонение.

— Айова е не по-малък чудесен символ на Средна Америка и това ще бъде единственото ни поклонение от тук нататък. — Той я изгледа отвисоко, после бавно плъзна сив поглед от кръста до пръстите на краката й. — Освен това в Пиория няма къде да се любим.

Нел Кели, тази безсрамница, протегна крака към него, за да му ги покаже.

— Значи така.

— Така.

Краката й му харесваха. Тя се усмихна — на себе си.

— На Луси й хареса играта на фризби с теб.

— Аха. Много е атлетична.

— Чудя се какво ли ще стане с нея. Попитах я днес за баба й, но не пожела да ми каже нищо.

— Аз съм я виждал веднъж и мога да те уверя, че няма да е типичната баба с побеляла коса. Родила е Санди много млада и сега смятам, че едва е влязла в петдесетте.

— Това е добре за момичетата. Необходим им е по-млад човек да се грижи за тях. Надявам се, че ще може да се оправи с Луси, без да прекърши духа й.

— Никой няма да успее да прекърши духа на това дете. В нея има огромна сила.

Тя се поколеба, но реши да му каже:

— Когато говори с нея, тя не се ли държа малко странно?

— Какво имаш предвид?

— Не ти ли… каза нещо за нас двамата?

— Аха. Каза как си смятала, че съм огън и чувствителен.

— Никога не съм употребявала подобен израз.

— И много умен също. Винаги съм си мислел, че умееш добре да преценяваш хората. Предложи ми, ако смятам да предприема нещо спрямо теб, само да й кажа и тя ще изчезне с Бътън. — Направи пауза. — А аз смятам да предприема.

Устните й се поразтеглиха в нещо като усмивка, но не съвсем.

— По всичко изглежда, Луси е решила да ни стане нещо като сватовница. Мисли, че ако успее, после ние ще осиновим нея и Бътън. Ето затова избухна така срещу мен. Казах й, че това няма да стане.

Изражението на лицето му помръкна.

— А аз точно това исках да избегна. Кълна се, че ако Санди беше жива, щях да я убия за това, което ми причини.

— Изглежда и че тя не иска много скоро да стигнем в Айова. Всичко това започва много да ме безпокои. Какво ще правиш, ако не ни провърви с баба им?

На Нийли не й хареса начинът, по който Мат присви очи.

— Момичетата са нейна отговорност, само нейна, на Джоан Пресман. Тя трябва да се погрижи за тях.

Тя погледна назад към Бътън, която спеше на мястото си, стиснала моржчето, после към Луси, простряна на леглото с глава, забита в книгата. Тези момичета заслужаваха да имат семейство и можеше само да се моли и надява, че това ще им се случи.



Мат се беше надявал, че ще се окажат близко до границата с Айова още преди нощта, но пикникът ги беше забавил. После Нел беше видяла табела с надпис за общински панаир и неочаквано за себе си той се беше озовал на гърба на конче от въртележка с бебето на ръце. Сега това бебе го обхващаше обичайната нервност преди вечерното спане, а се намираха в може би най-безлюдната отсечка на магистралата, минаваща през Централен Илинойс. Най-близкият къмпинг се намираше на четиридесет мили, а плачът на Бътън ставаше все по-силен — затова, като видя килната табела с надпис продава се, отби веднага натам.

Запуснат път ги отведе до още по-запусната фермерска къща. Паркира уинибагото в алеята между къщата и все още останалия скелет на плевника.

— Надявам се, че поне някой сериен убиец живее тук.

Зад игривия тон на Луси се криеше страх, но Мат не възнамеряваше да я чукне по носа, само лекичко.

— Да не те е страх, шампионке.

— Не ме е страх! Нел ми изглежда малко нервна.

Нел всъщност изглеждаше очарована. Всяко ново приключение беше в състояние да я очарова.

— Смятате ли, че някой ще има нещо против, ако останем да преспим тук?

Мат отвори вратата на караваната и се огледа наоколо — от буренясалия път до изоставената къща.

— По всичко изглежда, че никой не живее тук. Няма място за страх и притеснения.