— Не е наред. — Той простреля Луси с поглед. — Повече да не съм те чул да говориш на Нел по този начин. Ако ще се държиш като гамен, ще го правиш някъде другаде сама и ще си носиш последствията. Сега влизай вътре.

— Майната ти! — кресна Луси и се затича през тревата към Мабел.

Мат сви ръката си в юмрук.

— Иска ми се да я ошамаря.

— Луси може да побърка всеки, но аз мисля…

— Няма нищо за мислене. Наистина ми се иска да я ошамаря.

Бътън извърна широко ококорените си очи към неговите, долната й устна се кривеше в подготовка за силен рев. Той я намести да седне на ръката му с глава, опряна в рамото му, и започна да я потупва по гръбчето. Наместо гняв в изражението му се четеше тревога.

— Така постъпвах със сестрите си, когато бях дете.

— Наистина?

Почувства се раздвоена между желанието да слуша Мат и да тръгне след Луси. Ако можеше да бъде по-търпелив с нея, вместо да я отпраща така грубо.

— И те ме ядосваха — също като Луси. Когато повече не можех да ги издържам, ставах и хубавичко ги нашляпвах. Дори на няколко пъти им оставих белези по ръцете. Изобщо не бях добър възпитател. Затова сега не искам да ми се мяркат деца край очите.

Той премести Бътън в другата си ръка.

— Бил си ги, така ли? — Забеляза, че Бътън се опитва да си пъхне пръстчето в отвора на ухото му. — На колко години си бил тогава?

— Десет. Единайсет. Достатъчно голям, за да натрупам опит в доста неща, само това мога да кажа.

Съвсем не достатъчно голям. Нийли все пак не знаеше нищо за взаимоотношенията между сестри и братя.

— Продължаваше ли да ги биеш и като порасна?

Веждите му се извиха нагоре.

— Не, разбира се. Вместо това започнах да играя хокей и изливах цялата си ярост на леда. А летата ходех да се боксирам. Мисля си, че спортните ми занимания буквално спасиха живота на сестрите ми.

— Значи не си продължил да ги биеш.

— Не, но помня, че все така ми се искаше да ги нашляпам. Точно като сега Луси. Тя е такова говедце.

— Тя изживява труден момент от живота си. А да ти се иска да я набиеш, не е същото като наистина да я удариш. Не мисля, че трябва излишно да се притесняваш дали не се превръщаш отново в побойник.

Той я изгледа така, сякаш беше готов да спори, но този миг я интересуваше повече какво става в душата на Луси.

— По-добре да отида и да си поговоря с нея.

— Недей. Ще те преметне. Аз ще отида.

— Чакай малко! Трябва да знаеш защо тя…

— Спести си обясненията. За подобно поведение няма никакво извинение, ама никакво.

Подаде й Бътън и закрачи към караваната.

Нийли го проследи с поглед, а в същото време бебето се заизвива в ръцете й и нададе рев. Нийли се загледа мрачно в неизядената храна на масата. Е, това беше — край на пикника.



Луси лежеше с лице, забито във възглавницата и юмрук, свит до сърцето. Как го мразеше само! Мразеше ги и двамата. Искаше й се да я беше блъснала кола и да е изпаднала в кома. Тогава щяха да видят те — щяха да съжаляват, че са се отнасяли зле с нея.

С всяка изминала минута стискаше все по-силно юмрук и клепачи, едва удържайки бликналите си сълзи. Такова говедо беше, че не можеше да се понася. Нищо чудно, че я мразеха. Нел просто се беше опитала да се държи добре с нея. Защо трябваше винаги всичко да проваля? Защо!

Вратата на караваната се отметна и удари в стената и вътре нахлу Мат. Сега щеше да й даде да се разбере, помисли си Луси. Не й се искаше да я види, че лежи и хленчи на леглото, затова светкавично стана и приседна на ръба му.

Чудеше се дали няма да я удари. Санди никога не я беше удряла, дори когато беше пияна, но Трент го беше направил. Веднъж.

Мат се приближи с тежка крачка към леглото в задната част. Тя изправи гръб и се приготви да го погледне в лицето.

— Съжалявам! — извика тя, преди той да й се развика. — Нали това искаш да чуеш?

Той само я погледна и изражението на лицето му едва не я накара да ревне отново. Беше много ядосан, но също и възмутен, като че тя наистина дълбоко го беше разочаровала.

Сякаш й беше баща.

Тя прехапа устни и успя да потисне плача, после си помисли за всички онези години, през които си беше мечтала за него. Пишеше името му в тетрадките си и го шепнеше вечер, преди да заспи. Матиас Джорик. Нейният татко.

Беше пораснала с истината, че той не й е истинският баща. Санди никога не я беше лъгала за него. Истинският й баща бил студент в „Карнеги Мелън“ и Санди се била запознала с него една вечер в някакъв бар и после никога не го видяла повече. Санди дори не му бе запомнила името. Винаги й беше казвала, че дълбоко в сърцето си смята Мат за неин истински баща.

Беше чула безброй истории за Мат, докато растеше. Как той и Санди се били запознали. Колко сладък и умен бил. Колко добре се отнасял с нея, макар да нямал пари, защото бил само на двайсет и една и току-що бил завършил колеж.

Луси винаги си беше фантазирала как той казва на майка й, че не се притеснява кой е бащата на бебето. Няма нищо, Санди. Бебето няма вина, че ти си забременяла от друг, а аз го обичам като мое дете.

Как не!

— Доникъде няма да стигнеш, ако продължаваш да говориш на Нел с този тон.

— Тя започна.

Това беше такава опашата лъжа, че дори Луси се зачуди как можа да я изрече.

— Какво направи тя?

Не й прозвуча като че й беше повярвал. А по-скоро искаше да й каже, че е нахална и вече е стигнала дъното, но сякаш й подаваше лопата да пропадне още по-надолу.

Отново се замисли как беше успяла да развали всичко, ама всичко този ден. А уж трябваше да помогне да се съберат, пък само им беше създала повече проблеми. Само Нел да не беше казала, че няма да се женят с Мат и че няма как да осиновят Бътън. А после беше казала, че не могат и Луси да осиновят — точно това я беше накарало направо да полудее, макар никога да не беше мислила, че биха могли да осиновят и нея.

Но Нел съставляваше половината на проблема, напомни си Луси. Джорик беше другата половина и може би той гледаше на взаимоотношенията си с Нел по друг начин. Единственият начин да го разбере, беше да потисне гордостта си. Обаче колко трудно беше това! Сякаш трябваше да преглътне цяла купа натрошено стъкло.

— Нел нищо не е казала. Аз бях. Държах се отвратително.

Сега, като беше изрекла тези думи, усети, че не се чувства чак толкова зле и дори беше доволна, че се беше насилила да ги каже.

— По дяволите, права си…

— Нел каза, че ти не трябва да ругаеш в мое присъствие.

— Тогава няма да й казваме, нали? Както няма да й кажем и че си мисля дали да не те държа заключена тук, докато не свърши всичко и не те отведа при баба ти.

Луси зачопли оръфания край на дупката в дънките си.

— Не ме интересува какво мислиш да правиш.

— Ти провали пикника на Нел. Съзнаваш го, нали така? Видя как се старае над сандвичите, сякаш са най-важното нещо на света. Дори ви е купила кексчета като панди! Това показва колко много е значел този пикник за нея. И сега ти провали всичко! Всичко!

Всичко, което й казваше, беше истина и това я накара да се почувства още по-отвратително. Точно сега обаче трябваше да мисли за Бътън, а не за това какво чувства и какво не.

— Казах, че съжалявам. Ти я харесваш много, нали?

— Нел?

Той за кого си мислеше, че говорят? Реши да потисне сарказма си и продължи:

— И тя много те харесва. Каза, че си огън.

— Така ли каза?

— Аха. И че си умен и много-много чувствителен.

Няколко лъжи повече не можеха да навредят, след като така или иначе беше оплескала всичко.

— Казала е, че съм чувствителен?

— Това значи много за една жена. Мисля, че е защото Бътън ти се нрави.

Не искаше да прозвучи като въпрос, но така или иначе точно така излезе.

Явно беше прекалила, защото той я изгледа подозрително.

— Какво общо има Бътън тук?

— Нищо — веднага отвърна тя. — Просто я използвах като пример. И исках да ти кажа, че… ако искаш да останеш сам с Нел, аз и Бътън, нали разбираш, можем да изчезнем. Само ми кажи.

Беше се научила бързо да изчезва покрай Санди и Трент.

— Благодаря. — Сега неговият глас беше изпълнен със сарказъм. Той скръсти ръце и я погледна така, че й се прииска да потъне вдън земя. — Първо трябва да се извиниш. И гледай да прозвучи напълно искрено, като че ти е заседнала буца от притеснение на гърлото, разбра ли?

Макар да имаше чувството, че вратът й се е схванал и всеки момент ще се пречупи, си наложи да кимне.

— Ще изядеш всичко, каквото ти сервира, дори да е боклук.

Тя отново кимна.

— И още нещо… след като се нахраним, ще я погледнеш право в очите и ще я помолиш да си поиграете с глупавото фризби.

— Добре.

Луси започваше да се чувства много по-добре, защото той нямаше да се старае така, ако Нел не му харесваше толкова много. Може би Бътън в крайна сметка щеше да си намери дом.