— Вземи това — каза Нийли и й подаде торбата с храна.

— Толкова си груба.

— Знам. Харесва ми.

Мат се усмихна, после, докато изваждаше безалкохолните напитки от хладилника, си удари лакътя в гардероба. Караваната беше твърде тясна за голям човек като него, но досега нито веднъж не беше възроптал против това. Нийли си помисли до каква степен е свикнал, че повечето неща в този свят се оказваха твърде малки за него.

Тази мисъл я накара да преглътне на сухо, а после припряно да вземе Бътън на ръце и да излезе навън — да отдалечи съзнанието си от мисълта за секс и да се концентрира върху пикника и храната, която беше приготвила. Дали на всички щяха да им харесат сандвичи с пуешко месо? Беше добавила и швейцарски кашкавал, макар че Луси сигурно би предпочела американски. Салатата с тортелини може и да им се стореше екзотична, а салатата само от нарязани моркови — твърде гола. Малките шоколадови кексчета, разкрасени като муцунки на мечета панда, изглеждаха толкова красиви на витрината на магазина, но сега и Мат, и Луси ги загледаха особено, щом ги извади от торбата. Е, надяваше се, че поне Бътън щеше да хареса изненадите, които й беше подготвила.

Иронията, че се беше притеснила как да организира един най-обикновен пикник на фона на цялата сложна подготовка и дълго планиране на всички онези мероприятия, организирани по линия на Белия дом, не й убегна. А това тук беше съвсем лично мероприятие.

— Къде да сложим всичко това? — попита я Мат, щом като се показаха на обедното слънце, огряло неголемия парк.

Тя показа масата за пикник, разположена на сянка близо до детската площадка, после се усмихна при мисълта, че й предстоеше да сложи на масата обикновени пластмасови чинии, а не китайския сервиз с изрисуваните диви цветя на някогашната първа дама госпожа Бърд Джонсън. Луси се загледа в далечния ъгъл на паркинга, където три момчета на нейната възраст се пързаляха насам-натам върху скейтбордовете си.

— Иди да погледаш, докато приготвя храната.

— Защо трябва да гледам някакви идиоти?

— Защото, ако имаш късмет, поне един от тях ще си счупи крака и ще можеш да се посмееш.

Луси се усмихна.

— Ама и ти си била голяма идиотка, Нел.

— Знам.

Нел се поддаде на импулса си и я прегърна. Тялото на Луси като че се стегна за отпор и Нийли моментално се отдръпна. Луси я погали по рамото и се оттегли настрани, не в посока към момчетата, но не и много далеч от тях.

Мат остави бебето на тревата, после си отвори безалкохолна бира.

— За какво си говорихте вие двете цяла сутрин?

Нийли сбърчи вежди, като видя Бътън да лази по тревата, но знаеше, че само ако започнеше да говори за мръсотия, насекоми, кучета, той просто щеше да се откаже да разговаря с нея.

— Предимно дали Луси трябва да си сложи обеца на пъпа или не.

— Само през трупа ми.

Направо звучеше като истински баща. Тя започна да нарежда храната.

— Аз й казах, че би могла.

— И защо й каза така?

— Смятам, че е по-добре на пъпа, отколкото на носа или веждите. Освен това, каквото и да бях предложила, тя щеше автоматично да откаже. После започнахме да обсъждаме дали и аз да не си пробия ушите.

— Твоите уши вече са пробити.

Той докосна миниатюрната дупчица на лявото й ухо, задържайки ръката си там по-дълго от необходимото.

Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Според Луси само една дупка не важи и трябва да пробия по още една на всяко ухо.

— Смяташ да носиш четири обеци наведнъж?

— Засега само размишлявам.

На лицето му се изписа странно изражение, каквото досега не беше виждала. Много приличаше на облекчение.

— В крайна сметка може да се окаже, че не си с чак толкова синя кръв.

Тя сложи в чиния и морковите, а той се намести край масата и веднага усети как Бътън се опитва да се намести в него. Погледна към пясъчника на детската площадка и въздъхна:

— Ела, Демонче.

— Недей, Мат. Още е малка и ще се налапа с пясък.

— Само след една-две хапки и ще спре.

Той улови бебето, подхвърли го нависоко и го поведе към пясъчника, където вече си играеха две малки момченца.

— Ще се изцапа — подвикна му Нийли. — И ще изгори на слънцето.

— Тук е сянка, а както се цапа, така ще се научи и да се мие. Искаш ли да отидем на пясъчника, Демонче?

— Га!

— И аз така мисля. — Той я пусна насред пясъка, после погледна към останалите две дечица. — Дано Господ се смили над нас.

Без да изпуска от поглед бебето, той се върна обратно до масата, за да си вземе кутията с безалкохолната бира.

— Кексчета пандички? А няма ли и кексчета като триъгълни шапчици — много ще им вървят? Ей, Демонче, пусни я веднага!

Бебето се готвеше да отнеме със сила лопатката на едно от момченцата.

— Иди да я наглеждаш, докато аз приготвя храната.

Погледна я така, сякаш му беше казала да си забие игли в очите.

— И не я наричай Демон в присъствието на други деца — добави тя. — Ще започнат да я дразнят.

Той успя да наподоби нещо като усмивка и се втурна да надзирава пясъчника.

Момчетата със скейтбордовете бяха изчезнали и Луси се запъти с бавна крачка към Нийли. Седна на пейката и започна да почуква с пръст по масата. Нийли разбираше, че нещо се върти в ума й, но ако я попиташе, Луси щеше да й се сопне да мълчи, затова просто изчакваше.

Тийнейджърката се загледа в посока към пясъчника, където присъствието на Мат изглежда притесняваше децата — освен Бътън, разбира се.

— Предполагам, че Джорик си е все същият идиот, какъвто си беше и отначало.

— Е, той е… твърдоглав и властен. И гръмогласен, не мога да разбера как не му омръзна да се оплаква заради Бътън. — Тя се усмихна. — Много добре разбирам какво всъщност имаш предвид.

Луси зачопли дървото с нокът.

— Той е огън. Така поне мисля, че ще си кажат за него възрастни жени като теб.

— Точно така. Но не съм възрастна.

— Мисля, че той те харесва.

Нийли изрече отговора си бавно:

— Просто се разбираме.

— Не, искам да кажа, че той наистина те харесва. Нали ме разбираш какво искам да ти кажа?

Нийли разбираше, но нямаше намерение да обяснява на момичето, че харесването беше единствено чисто физическо привличане.

— Ние просто станахме приятели. Това е всичко.

Само докато стигнат Айова. После щяха да станат любовници. Ако от Белия дом не я намереха преди това.

Изражението на Луси стана войнствено.

— Можеше да попаднеш и на много по-лош, знаеш ли? Той кара мерцедес спортен модел. Кабриолет.

— Така ли?

— Аха. Голяма работа. Тъмносин. Хващам се на бас, че има купища пари.

— Не мисля, че работниците в стоманодобивните предприятия имат купища пари.

Но как беше успял да се сдобие с мерцедеса тогава, зачуди се тя.

— Е, както и да е. Искам да ти кажа, че ако поискаш, можеш да го имаш.

— Да го имам?

— Е, нали разбираш… да ходите заедно. — Гласът на Луси премина в шепот. — Да го накараш да се ожени за теб, нещо такова.

Нийли зяпна срещу нея.

— Е, ако… малко се понагласиш. Ако се гримираш. Ако си облечеш малко по-хубави дрехи. Сигурно ще ти бъде добър съпруг и всичко останало. Искам да кажа, няма да те бие като оня, за който си била женена.

Нийли усети нещо в нея да се размеква заради откровеността на Луси и седна, за да може да я гледа право в очите.

— Един брак е много повече от това просто да си намериш съпруг, който да не те бие. Добрите бракове се основават на приятелство и общи интереси. Искаш да се ожениш за някого, който ти е приятел, не само любовник. Някой, който…

Болката я стисна за гърлото с неподозирана сила. Нали беше постъпила точно така, а бракът й се оказа пълна подигравка.

Луси я гледаше сърдито.

— Двамата имате общи интереси. Обичате да разговаряте, държите на добрите маниери и все неща от тоя род. И двамата обичате Бътън. — Тя отчупи дървена тресчица от масата. — Може и… хм… — пое си дълбоко дъх — да решите да я осиновите… или нещо такова.

Нийли най-накрая разбра смисъла на този разговор и сърцето й като че се преобърна. В момента не я интересуваше дали Луси ще иска да я прегръщат или не. Тя протегна ръце през масата и улови ръката на момичето.

— О, Лус… Мат и аз няма да живеем заедно, както си го намислила. И няма да можем да ви осигурим дом — на Бътън и на теб.

Луси подскочи от масата така, като че Нийли я беше зашлевила.

— Притрябвало ми е да живея с някой от вас двамата. Такива сте загубеняци!

— Луси! — Мат се втурна, понесъл Бътън под мишница, и застана помежду им. Изражението му беше ядно и той посочи с ръка Мабел. — Влез вътре.

— Не, Мат… всичко е наред.

Нийли се изправи, опитвайки се да укроти гнева му.

Бътън започна да циври.