Докато се люшкаха по черния път към къмпинга, той се питаше докога ли щяха да издържат в леглото тези нейни изтънчени маниери. Ако можеха да останат наистина съвсем сами… Онази малка част от мозъка му, която все още функционираше напълно рационално, го предупреждаваше да изчака, но първичните му инстинкти го зовяха да сложи своя отпечатък върху нея колкото се може по скоро.

Да сложи отпечатъка си върху нея? Откъде му идваха наум подобни изрази? Дали би могъл да я хване за косата и да я завлече в гората? Усмихна се, като си представи само как би реагирала тя на подобно поведение, после насочи Мабел към мястото за паркиране и изключи двигателя.

Демончето от циврене беше преминало в хълцане, а Нел се зае с предпазните колани на седалката. Бузите й бяха поруменели заради усилията около животинските звуци, а когато се наведе напред, Мат видя очертанията на гърдите й, отпуснати с цялата си тежест върху памучната фланелка. Спешно се нуждаеше от глътка чист въздух.

Излезе навън, макар да знаеше, че ще се наложи да влезе вътре почти веднага, за да сложи малката да спи. Набързо огледа наоколо и мислено се поздрави, че беше предпочел малък къмпинг вместо един от онези огромни и широко рекламирани къмпинги. Тук можеха да разчитат на известно уединение.

Точно тогава една пухкава жена в потник на цветя, яркосини шорти и карирани гуменки се появи и пое в бавен тръс към него, на гърдите й ритмично се полюшваха окачени на многоцветна каишка очила за четене. Следваше я слаб мъж, докаран в прецизно изгладени морскосини шорти, карирана спортна риза, черни чорапи и кафяви кожени сандали.

— Здрасти! — извика развълнувана жената. — Ние сме семейство Уейн от Форт Уейн. Аз съм Бъртис, а това е мъжът ми Чарли. Много се надявахме, че ще си имаме за съседи такова хубаво младо семейство като вас.

Мат усети как всичките му планове за прелъстяване на Нел в уединение се сгромолясаха.

— Бебето ви май се бунтува — включи се и Чарли. — Нашата внучка ревеше така, но Бъртис винаги успяваше да я укроти, нали така, Бъртис? Изнесете бебето навън и оставете на бабата да се погрижи, а?

В този миг отвътре се появи Нел с Бътън, която се извиваше в ръцете й и ревеше с цяло гърло. Бузките й бяха мокри, а устичката й се кривеше от обида и възмущение.

— Мислех, че малко чист въздух може да… — започна Нел, но спря, щом видя Уейнови.

— Здрасти, скъпа. — Бъртис отново представи двамата, после си сложи очилата и протегна ръце към Бътън. — Нека аз да я взема. Знам как да я успокоя.

Мат не можеше да позволи на някой непознат да вземе Бътън, затова сам я пое от ръцете на Нел, преди още другата жена да успее да я докосне.

— Хайде млъквай, детенце. — Бътън беше поела дъх за нов рев, но от устата й не излезе и звук. — Така е по-добре.

Тя изхълца и нацупи устнички в такъв маниер, сякаш искаше да каже, че заслужава най-малко диамантена гривна или кожено палто, за да бъде умилостивена.

— Вижте, моля ви се! Какво въздействие само! Обаче не е честно! — Бъртис хвърли заговорнически поглед към Нел. — Ние носим цялото бреме, раждаме ги в мъки, а после те обичат повече бащите си.

— Аз не съм я раждала — отвърна Нел. — Аз…

— Мамо! Татко! Много ви благодаря за тази толкова шарена книга. Беше ми истински полезна. — Мат извърна поглед и видя Луси да слиза от караваната, подчертано благото й и въздържано изражение на лицето беше в разрез с лака й като на проститутка. — Здрасти, аз съм Луси Джорик.

Мат примигна. Все още не можеше да повярва, че Санди беше нарекла децата с неговата фамилия.

— Това са баща ми Мат и майка ми Нел и нашето бебе Бътън. Нали е сладка? Щяха да се развеждат, защото татко тръгна с най-добрата ми приятелка, обаче после се сдобриха и за награда си родиха Бътън.

Мат погледна към Нел.

— Ще се издрайфам.

Нел се разсмя и се обърна към Бъртис.

— Луси расте твърде бързо. Не й обръщайте внимание. Мат и аз не сме женени. Аз съм само бавачка.

В погледа на Бъртис ясно се четяха две нещо — че не вярва нито дума на казаното, но и че в същото време е видяла твърде много в живота, за да се превръща в съдник. Затова сега реши да насочи вниманието си към множеството обеци на Луси.

— Надявам се, че не си си пробила и езика, малка госпожичке. Най-голямата ми внучка си сложи обеца на езика, но я глътна, после докторът я накара цяла седмица да ходи по голяма нужда в пластмасова кофа и ровеше с ръкавици в нея да проверява дали не го е изхвърлила.

Мат изпита почти радост, като видя ужас в погледа на Луси, и изпита чувство на уважение към Бъртис.

— Можете да вечеряте с нас, щом се оправите. Приготвила съм шунка, печена с мед, и моя картофен специалитет „Орегон-Айдахо“, трябва да опитате и десерта ми — кекс с плодов коктейл „Доул“. Всички искат да нося от него и за неделната проповед. Луси, ела да помогнеш на Чарли да съберете тези маси една до друга. А ти, моя малка, за теб ще приготвим нещо специално за ядене.

Мат погледна към Нел с надежда, че тя ще намери подходящо извинение да отклонят поканата на Уейнови, но тя изглеждаше прехласната по предложението им.

— Много ви благодаря за поканата — заекна той, — но…

— С радост я приемаме! — възкликна Нел. — Дайте ни само няколко минути, за да се приготвим.

И докато се обърне Мат, Нел вече беше изчезнала в караваната, Луси започна да се отдалечава с Уейнови, а той остана да стърчи с Демончето в ръце — бебето се пресегна през разкопчаната му риза и го дръпна за космите на гърдите.

— Оу!

Доволна, Бътън запляска с ръчички.

Мат последва Нел вътре в караваната и остави бебето да лази по пода.

— По дяволите, Нел, защо ти трябваше да казваш, че ще вечеряме с тях?

— Защото така искам. Но ние какво ще занесем? Трябва да занесем нещо, нали така?

— Откъде да знам?

Тя започна да се щура из караваната, а очите й блестяха от вълнение. Той моментално забрави за огорчението си, за да се наслади на опънатото й стройно тяло както беше застанала на пръсти, за да погледне в един от горните шкафове.

Предчувствията му за вечерта не бяха добри. За времето, през което бяха заедно, той беше разбрал, че тя има вкус към обикновените неща — бързата закуска, хубавата гледка, дори бензиностанциите. Същия следобед беше изчакала дълга опашка в един супермаркет, оформила се заради момичето на регистратурата, оказало се твърде заето с предълъг разговор по телефона, за да обърне внимание на чакащите. Вместо да се нервира, Нел се беше държала така, сякаш да я игнорират беше някаква привилегия. Вечерята с Уейнови щеше да бъде в стила на точно тези нейни предпочитания.

Тя се извърна към него, на аристократичното й чело се бяха оформили бръчици.

— Знаеш ли как се пекат бисквити?

— Майтапиш се!

— Или питка? Тя каза, че има шунка. Ще е подходящо да има питка.

— Имаме неотворен пакет чипс, няколко консерви пуканки и пакет бебешка каша. Не мисля, че се налага да правим питка.

— Трябва да имаме и друго.

— Нищо от това обаче не става за наяждане.

— Га!

Бътън напъха в устата си една гризина с вкус на кашкавал, която беше намерила на пода. За щастие Нел не я видя.

— Царевични пръчици! — И тя енергично издърпа кутията от чекмеджето като че беше току-що открито съкровище. — Знаех, че има и друго. Те са такива добри хора.

— Аха, можеш да забъркаш царевичните пръчици с бебешката каша и да ги посипеш с чипса.

— Можеше поне да ми помогнеш…

— Предстои ми вечеря с най-зле облечените във Форт Уейн, щат Индиана, хора. Предполагам, това най-вече влияе зле на поведението ми.

Тя му се усмихна и за миг той като че не бе способен да прави нищо друго, освен да не откъсва поглед от нея. В началото и тя като че не искаше да откъсне очи от него, но изглежда малко по-късно неговият втренчен поглед дотолкова я притесни, че тя като че се съсредоточи върху изучаване на дясното му ухо. Перверзната част от мъжкото му его беше доволна, че я накара да се чувства притеснена. Това показваше, че Нел осъзнава какви флуиди текат помежду им.

Време беше да поднови исканията си.

Щом Нийли усети ръката на Мат върху рамото си, пулсът й започна да се учестява. До един момент случващото се между тях й беше носило само усещане за лекота и забава, но изведнъж нещо коренно се беше променило.

Усети дъха му по бузата си, а милувката с възглавничките на пръстите му беше като допир на кадифе. Той разтвори голямата си ръка, докосвайки гърба й, и докато я приближаваше към себе си, тя усети, че се възбужда. А така се предполагаше, че би трябвало да се чувства един мъж близо до една жена.

Трябваше да се държи както трябва! Нямаше да понесе, ако той отново й кажеше, че се целува като момиченце. Като по-млада беше знаела как да се целува. Със сигурност и сега можеше да го направи.

Самоконтролът беше част от възпитанието, което се получаваше в семейство Личфийлд, и щом устата му покри нейната, тя съсредоточи цялото си внимание върху това, което й предстоеше да направи. Едно беше сигурно. Страстните жени не се целуваха с плътно затворени устни.

Разтвори своите и наклони още малко главата си. Трябваше да се отпусне! Какво обаче да прави с езика си? Със сигурност щеше да го пусне в ход, но до каква степен? И кога?