Сюзън Филипс - Първата дама

Тя отново си пое дълбоко въздух, сякаш не й достигаше, на изхода. Кодовото наименование на Белия дом, измислено от Тайните служби, беше „Корона“, но би трябвало да е „Крепост“. Повечето от минаващите край оградата туристи не знаеха, че по цялото й протежение бяха разположени микрофони, така че намиращата се вътре охрана да може да вижда и чува всичко, което ставаше и се говореше по целия охраняван периметър. Екип на СОСУ — полицейски отряди19 с картечници, се разполагаше на покрива всеки път, когато президентът влизаше или излизаше от сградата. Откритите площи бяха съоръжени с видеокамери, детектори за движение, сензори за напрежение и оборудване с инфрачервени лъчи.

Само ако съществуваше по-лесен начин да постигне свободата си! Беше помислила и дали да не организира пресконференция и на нея просто да обяви оттеглянето си от обществения живот — тогава пресата щеше да се впусне в още по-стръвно преследване на всяка нейна стъпка и тя нямаше да се окаже в по-добро положение, отколкото беше сега.

Това беше единственият начин.

Излезе на „Пенсилвания авеню“. Ръката й видимо потреперваше, докато прибираше туристическия справочник редом до плик, съдържащ хиляди долари в наличност. С поглед право пред себе си, тя пое покрай парка „Лафайет“ към метрото.

Видя един полицай да пресича улицата и да се насочва право към нея — между гърдите й изби струйка пот и потече надолу. Ами ако я разпознаеше? Сърцето й едва не спря, когато й кимна, а после я отмина. Той изобщо нямаше представа, че току-що беше поздравил първата дама на Съединените щати.

Дишането й започна да се успокоява. Всички членове на първото семейство носеха устройства за проследяване. Нейното, тъничко колкото кредитна карта, беше под възглавницата в спалнята на апартамента, който обитаваше на четвъртия етаж на Белия дом. Ако имаше късмет, това щеше да й осигури два часа преднина, преди да открият изчезването й. Макар Нийли да беше уведомила Морийн Уотс като шефка на екипа й, че не се чувства добре и има нужда да полежи няколко часа, знаеше, че Морийн нямаше да се поколебае да я събуди, ако сметнеше някакъв проблем за достатъчно спешен за разрешаване. И тогава щеше да открие, че Нийли беше оставила писмо, както и проследяващото си устройство и щеше да настъпи ад.

Насилваше се да не бърза, след като влезе в метрото. Насочи се към една от машините за билети, за чието съществуване дори и не подозираше, преди да чуе разговор между две от секретарките си. Беше решила да пътува, като направи една смяна на линиите и след като изчисли колко ще й струва, пусна необходимата сума, натисна съответните бутони и си получи билета.

Премина през въртящата се преграда и излезе на перона. След което, с нос, забит в туристическия справочник, и лудо биещо сърце, се зае да чака мотрисата, с която щеше да сложи начало на пътешествието си към Мериленд. Слезе в Роквил с намерението да вземе такси и с него да се отправи към една от автомобилните къщи за коли втора употреба, разположени на „Път №355“. Надяваше се, че ще открие някой, който да продаде автомобил на една стара дама, без да поглежда шофьорската й книжка.

След три часа тя вече седеше зад волана на доста безлично на вид четиригодишно синьо чеви модел „Корсика“ на път за Фредерик, Мериленд, по „Път 1-270“. Беше й струвало повече, отколкото заслужаваше, но точно това не я интересуваше, тъй като едва ли някой би могъл да свърже подобна кола с името на Корнелия Кейс.

Тя опита да разхлаби изтръпналите си пръсти, но не успя. В Белия дом вече щеше да бъде обявена тревога и беше време да се обади. Докато наближаваше поредната железопътна бариера, си даде сметка, че не може да си спомни кога за последен път е шофирала по магистрала. В Нантъкет и Кемп Дейвид й се беше случвало да върти волана, но рядко другаде.

Отляво съзря малко магазинче, изви към него и спря. Излезе от колата и се отправи към телефона, монтиран отвън. Беше свикнала с експедитивността на телефонните оператори в Белия дом и затова й се беше наложило внимателно да прочете инструкциите за системата от телефонни връзки и прехвърляния, за да се ориентира. Беше решила, че трябва да набере един от най-частните телефонни номера — в Овалния кабинет, точно този, който знаеше, че няма да бъде проследен.

Самият президент вдигна след втория сигнал.

— Моля?

— Нийли е.

— За бога, къде си? Добре ли си?

Напрежението в гласа му й подсказа, че беше взела правилно решение да не отлага това си обаждане. Писмото й, разбира се, е било открито, но нямаше как в Белия дом да са сигурни, че не е било писано под принуда, а тя не искаше да им причинява излишни тревоги.

— Добре съм. Никога не съм се чувствала по-добре. Писмото е истинско, господин президент. Никой не ме е принуждавал с пистолет в слепоочието.

— Джон е обезумял. Как можа да му причиниш подобно нещо?

Беше очаквала подобно развитие на нещата. Всеки член на президентското семейство притежаваше свой собствен код в случай, че е заплашен по един или друг начин. Ако тя споменеше името Джон Норт, президентът щеше да разбере, че събитията се развиват против волята й.

— Това няма нищо общо с него — отвърна тя.

— С кого? — Даваше й втори шанс.

— Никой не ме заплашва — уточни тя.

Най-накрая изглежда беше разбрал, че случилото се е по нейна воля, и яростта му буквално заля телефонната линия:

— Писмото ти е пълно с глупости. Баща ти е обезумял.

— Кажи му, че за известно време ще се посветя на себе си. Ще се свързвам с вас редовно, за да сте сигурни, че всичко е наред.

— Не можеш да постъпиш така! Не можеш просто да изчезнеш. Чуй ме, Корнелия! Ти имаш отговорности и трябва да си под наблюдението на Тайните служби. Ти си Първата дама.

Излишно беше да спори с него. От месеци говореше и на него, и на баща си, че се нуждае от почивка и че трябва да напусне Белия дом, но никой не я чуваше.

— Трябва да държиш пресата настрана, поне за известно време, като кажеш на Морийн да обяви, че съм се разболяла от грип. Ще ти се обадя отново след няколко дни.

— Почакай! Опасно е! Трябва да имаш край теб тайни агенти. Ти не можеш…

— Сбогом, господин президент.

И тя затвори телефона на най-влиятелния човек в свободния свят.

Докато вървеше към колата, едва се удържаше да не започне да тича. Роклята й от полиестер като че не се отлепваше от кожата й, а краката в найлоновите чорапогащи като че не бяха нейни. Дишай, каза си тя. Просто дишай. Твърде много й предстоеше да свърши, за да унива така.

Докато излизаше на магистралата, я засърбя главата. Искаше й се да махне перуката, но не трябваше да го прави, преди да се е снабдила с нова дегизировка.

Не й отне много време да идентифицира сградата на базара „Уол март“, чийто адрес беше открила предната седмица в Жълтите страници в Интернет. Бягството й беше възможно само с вещи, които да се събират в дамска чанта, но сега вече беше време да направи по-обемисти покупки.

Лицето й, дори и от детските й години, беше дотолкова познато, че никога не й се беше отдавало да влезе в магазин, без хората да започнат да наблюдават всяко нейно движение. Сега обаче се чувстваше твърде напрегната, за да се отдаде на новото усещане да пазарува в пълна анонимност. Приключи бързо, нареди се на опашката за касата и после веднага се отправи към колата. Прибра покупките си на сигурно място в багажника и изведе колата обратно на магистралата.

По здрач планираше вече да е стигнала Пенсилвания, а по някое време на следващия ден щеше окончателно да изостави магистралата. След което щеше да поеме по пътищата на страната, за която знаеше и много, и твърде малко. Щеше да пътува, докато привършеше парите или докато я хванеха — което се случеше първо.

Действителните измерения на постъпката й едва сега завладяха съзнанието й. Никой не вървеше по петите й, никаква програма не се налагаше да изпълнява. За пръв път в живота си беше свободна.