— Няма да я изхвърлим, мило момиче — изрече конферансието с школуван глас на човек, привикнал да работи с микрофон. — На кого смятате, че приличате номер единайсет?

— Que?

— Тя прилича на Корнелия Кейс! — извика Луси. — На първата дама!

— А вие, дами и господа, какво смятате?

Тръпки побиха Нийли, щом хората реагираха с аплодисменти.

— Ето какво хубаво състезание се получи, дами и господа. Сега, за кого ще гласувате? Време е да изберем нашите финалисти.

За участие се бяха записали най-различни хора — сред участниците имаше мъже, жени, едно дете, един старец и тийнейджърка. Никой обаче не й напомняше за някоя известна личност, която тя познаваше.

Конферансието ги помоли да подравнят редицата — Нийли усети краката си като залепнали в цимент — и застана зад тях.

— Подкрепете своите фаворити с аплодисменти и не забравяйте, че това състезание е организирано от страхотния и неуморим екип на радио WGRB-FM 1490!

И той започна да посочва с ръка всеки от участниците. Шумът от аплодисментите всеки път караше сърцето на Нийли да потреперва. Жената с пластмасовата подложка измерваше силата им с малък шумомер, приседнала в самия край на платформата. Щом конферансието посочи с ръка Нийли, тя наведе глава и се постара да изглежда като човек, който говори единствено испански. Разнесоха се много по-мощни ръкопляскания.

Гласуването привърши и жената подаде бележка с резултатите на водещия. Той се загледа в тях.

— Вече са известни тримата финалисти. Ето кои са те! — И той посочи огромна жена с изрусена коса.

— Госпожица Джоан Ривърс54! — Тълпата заръкопляска. Конферансието се придвижи до мъж с огромен корем и бяла брада. — Дядо Коледа! — Разнесоха се по-силни ръкопляскания. И най-неочаквано водещият спря до Нийли. — И първата дама Корнелия Кейс!

Оглушителни ръкопляскания.

Последва пространна промоция на програмата на страхотния и неуморен екип на радиото. През цялото това време Нийли не откъсна поглед от върха на обувките си.

— И сега е време за финалния кръг. Отново с ваша помощ, дами и господа, ще изберем победителя в конкурса за най-сполучлив двойник на известна личност, организиран от WGRB!

С крайчеца на погледа си Нийли видя Мат и Бътън, които явно се радваха от развитието на събитията.

— А сега да чуем аплодисментите ви за Джоан Ривърс или госпожа Джанин Паркс!

Разнесоха се бурни аплодисменти за Джанин, чиито джапанки обаче разваляха донякъде впечатлението от приликата й с Ривърс.

— А какво ще кажете за Дядо Коледа? И Клифърд Рейс!

Аплодисментите бяха още по-бурни.

— И сега последната ни участничка за днес. Бранди Бът или първата дама Корнелия Кейс!

Нийли се опита да не мига, макар да се стресна при нечие изсвирване.

Жената с пластмасовата подложка провери показанието на шумомера, след което привика конферансието да се приближи до нея и зашепна в ухото му. Той се върна в центъра на подиума.

— Дами и господа, имаме победител! — Последва драматична пауза за повишаване градуса на напрежението. — Шампионът на конкурса за най-сполучлив двойник на известна личност, организиран от страхотния и неуморен екип на WGRB… и собственик на новичък деветнайсетинчов телевизор „Зенит“ е… господин Клифърд Рейс!

За най-голямо учудване на Нийли водещият сграбчи ръката на дебелака до нея и започна да я разтърсва.

Беше изгубила! Обгърна смаяно с поглед тълпата. Мат й отправи усмивка от типа можеше да се предположи, а Бътън запляска с ръчички, имитирайки хората наоколо.

Един фотограф се подготвяше да ги снима — за Нийли усещането беше като че я поляха със студен душ. Сведе ниско глава и лекичко започна да се придвижва към ръба на подиума.

— Само за минутка, Бранди. Вие сте първа след Дядо Коледа и за вас също има награда.

Тя се престори, че не е разбрала какво й казват, и побягна от сцената. Хората й направиха път, когато тя се запромъква към Мат.

— Няма ли да си вземеш наградата? — попита я той, щом като го наближи.

— Искам просто да се махна оттук — прошепна тя гневно.

Веждите му се извиха подигравателно.

— Ей, пък аз си мислех, че можеш да говориш само на испански.

— Сега нямам нужда от комплименти. Ще се видим при колата. На теб се пада честта да намериш Луси — аз не искам да я виждам никога вече! А сега ми дай Бътън — аз ще се погрижа за нея.

Ако фотографът отново поискаше да я снима, щеше да се прикрие зад бебето.

— С удоволствие.

Още щом бебето премина от неговите ръце в нейните, то изкриви личице в ням протест. Нийли вече беше привлякла достатъчно вниманието към себе си, затова бебешкият рев беше последното нещо, от което сега имаше нужда.

— Не плачи, сладурче. Моля те, не плачи.

Бътън още повече нацупи устнички.

— Га-ти!

Нийли се извърна и се приготви да поеме към изхода.

— Как прави прасенцето… а? Грух… грух… грух!

В този момент към нея се приближи Луси, с кутия „Блек енд Декър“ в ръка и с намръщено изражение на лицето.

— Какво да правя сега с тази идиотска дрелка, а? Нел прилича много повече на Корнелия Кейс, отколкото оня стар козел на Дядо Коледа. Ти защо гласува за него?

Нийли сепната се спря и се извърна към тях.

— Ти си гласувал за него?

Той сви рамене.

— Трябва да признаеш, че той наистина изглежда като Дядо Коледа. И брадата му е истинска.

Нийли го загледа втренчено.

— Не мога да повярвам. Преди два дни човек не можеше да те спре да говориш колко много съм приличала на… знаеш на кого, а сега дори не си гласувал за мен?

— Гласувах по съвест.

Тя се учуди, че все още имаше сили да се разсмее.



За голямо облекчение на Мат, когато стигнаха гаража, разбраха, че Мабел е готова за път.

— Ами моя пикник? — направи опит за протест Нийли, когато се насочиха към магистралата.

— Обещай й, че ще си направим пикник, Джорик, иначе ще ни го натяква през цялото време.

— Така те искам, госпожице Искам на базар — сопна се Нийли.

— Момичета, момичета… — беше реакцията на Мат, сподирена от дълбока въздишка.

— Не мога да повярвам, че спечели само дрелка — отново насочи вниманието към случилото се Луси. — Трябваше да си сложиш друга фланелка, както ти казах, за да не изглеждаш толкова дебела.

— Не изглеждам дебела.

— И аз така смятам, Луси — обади се Мат. — Тя изобщо не изглежда дебела.

— И защо ти трябваше да им говориш на испански? — Луси пусна кутията с дрелката на масата. — Къде можем да продадем това нещо и да му вземем парите?

— В заложна къща — предположи Нийли.

— Точно така. Хайде да отидем в някоя заложна къща. Може оттам да си купим телевизор — на старо.

— Няма да ходим в никаква заложна къща! — скръцна със зъби Мат.

— Прекаленото гледане на телевизия може да нанесе непоправима вреда — беше коментарът на Нийли.

— Телевизорът не е за мен. А за Бътън. Не се ли сещате защо?

— Не. Защо на Бътън ще й трябва телевизор?

— За да гледа сериала „Телетъбис“, като всички останали деца на нейната възраст. На вас не ви пука, нали, че не ходи на детска градина?

— Спри се — изръмжа Мат. — Не искам повече да чувам и дума за заложни къщи или теле-незнамкаквиси или за нещо друго. Ясен ли съм?

— Напълно. — Никой и не гъкна.

Мат предпочете да прекоси Западна Вирджиния в посока към Охайо не по междущатската магистрала, а движейки се по „Път №50“ — шосе, което също така свързваше двата щата. Така Нийли разбра, че мисълта дали полицията не издирва двете момичета, продължаваше да го притеснява.

С наближаването на обедния час на небето започнаха да се трупат все повече облаци, а после и заваля, принуждавайки Нийли да се откаже от плановете си за пикник. Вместо това ядоха хамбургери в движение, пътувайки сред подгизналите живописни хълмове на Югоизточен Охайо — родина на осем президенти, макар един от тях, Уорън Хардинг55, да беше натворил такива безмозъчни неща, че й беше чудно как някой щат изобщо би си признал, че му е роден.

Бътън през цялото това време беше сравнително спокойна, вперила очи в любимия си Мат, но Луси непрестанно подновяваше исканията си да спрат при всеки покрит базар, по-голям магазин или място за почивка, явили се на хоризонта. Мат нито веднъж не й обърна внимание, което я накара да бъде още по-настоятелна. Нийли започваше да подозира, че на Луси изобщо не й се искаше да стигнат до Айова и това я разтревожи.

Тя принуди Мат да спре пред един търговски център и купи оттам няколко игри, както и няколко книги и списания, с които се надяваше да поразсее тийнейджърката.

— Хобит56? — Луси хвърли книгата само секунда след като Нийли й я подаде. — Това е детска книжка.

— Съжалявам, скъпа — отвърна й Нийли с подчертано фалшива симпатия, — обаче „Одисея“-та беше изчерпана.

След като Луси изобщо нямаше представа за какво й говори Нийли, единственото, което можеше да направи, беше да я изгледа кръвнишки. Но само минута по-късно отиде отзад и се пльосна върху двойното легло с презряната книга в ръка — през целия следобед Нийли не чу и дума от нея. След като Бътън кротко си спеше на детското столче, а Луси четеше отзад, Нийли можеше вече спокойно да се отпусне и да се наслади на пейзажа.