Бебето отново започна да проявява признаци на безпокойство.

— Ето отбивката за покрития мост. — Нийли изви наляво по тесния селски път и реши, че ще е по-добре да смени темата. — Знаеш ли защо са били строени такива мостове, Луси?

— Не и не ме интересува.

— Някои хора твърдят, че причината е да се предпазят конете от възможността да се изплашат от водата, но по-вероятно е, защото така по-добре са щели да бъдат запазени от атмосферните влияния. Никой не знае със сигурност.

— Ти си била ходеща енциклопедия — подхвърли Мат.

— Нали ви казах, че имам фотографска памет?

Протестите на бебето ставаха все по-силни.

— Какво пишеше на табелата, която току-що подминахме?

— Не обърнах внимание.

— Иисус е спасител — беше предположението на Луси.

Мат го пропусна покрай ушите си.

— Ами на големия знак точно до офиса на къмпинга? Точно до входната врата?

— Не ме заинтересува и не си направих труда да го прочета.

Тийнейджърката отново се намеси:

— Не палете огън.

Нийли й хвърли бърз поглед.

— Нямаш ли по-добро занимание?

— Не.

Луси подаде на сестричката си празна хартиена чаша, но Бътън я хвърли на пода, надавайки силен вик.

Отново завиха и пред очите им се появи мостът, построен над тясна река, точно в подножието на невисок хълм. Строителният материал, от който го бяха направили — тухли, беше потъмнял от времето, докато цветът на тенекиения покрив беше излинял, макар да си личеше, че някога е бил боядисан в червено. Знак предупреждаваше, че не се допускат превозни средства с височина над три метра. Макар че се намираше в Западна Вирджиния, а не в окръг Мадисън, щат Айова, беше също толкова живописен като тамошните мостове и Нийли почти очаквайте Клинт Истууд и Мерил Стрийп45 да се появят откъм вътрешността. Това беше Америка в най-добрия й вид и Нийли въздъхна:

— Нали е прекрасен? А сега да се поразтъпчем — додаде тя и паркира Мабел на банкета. — Луси, можеш да вземеш и сестра си.

— Както знаеш, тя не е отровна. И двамата поне веднъж можете да я поносите.

Нийли се направи, че не я е чула.

— Няма да оставаме дълго — обяви Мат. — Две минути и после потегляме за магистралата.

— Две минути, две минути…

Нищо нямаше да могат да видят за две минути.

Навън всичко беше обляно в слънчева светлина, а топлият влажен въздух носеше уханието на прах, трева и селски път. Нивото на реката беше много ниско — сигурно от много време не беше валяло, а околните звуци и шумове бяха направо възхитителни: ромоленето на водата около камъните, песента на птиците, хорът на щурците и жуженето на пчелите. Двата края на моста лежаха върху полегати затревени насипи, отрупани с диви цветя и стигащи до водата. Луси сложи детето да седне на тревата.

— Га! — извика от радост Бътън и запляска с ръчички.

— Твой ред е да я гледаш — каза Луси и пое към вътрешността на моста, преди Нийли да си е отворила устата за протест.

— Га!

Бебето направи неуспешен опит да хване една летяща край него пчела.

— Внимавай, Бътън! Тези хвърчащи същества не са безопасни.

— Аз пък мислех, че името й е Мериголд.

С чаша за кафе в ръка Мат се появи откъм уинибагото.

— Луси каза, че майка й я е наричала Бътън. В задната част има одеяло, моля, донесете го.

Детето едва ли щеше да стои през цялото време на него, но поне нямаше да се изцапа чак толкова.

Нийли не беше пропуснала да забележи, че Луси я е изкъпала сутринта. Русата й пухкава коса блестеше на слънцето, а дрешките, с които беше облечена, бяха чисти, макар и износени. Запита се дали някой от спечелилите специалната национална стипендия за заслуги отличници, които й бяха гостували в Белия дом, щеше така добре да се грижи за досадното си сестриче или братче.

Мат се появи с одеялото. Нийли го взе и го постла на тревата по полегатия насип. Положи бебето върху него, но Бътън моментално изпълзя извън очертанията му — гащеризончето я пазеше от стърчащата трева. Спря, привлечена от една пеперуда, трепкаща с крилца над цветята. Наклони се към нея, после се отпусна на задничето си и нададе вик, виждайки я, че отлита.

Нийли приседна върху одеялото и се изненада, когато и Мат приседна до нея. Задиша дълбоко, наслаждавайки се на всяка глътка въздух в този свой откраднат свободен летен ден.

— Знаете ли, обикновено не се напивам.

Тя притвори очи и вдигна лицето си към слънцето.

— Аха.

— Казвам ви истината. Не съм много по пиенето.

— Добре, и не смятам, че момичетата трябва да виждат подобни гледки.

Отвори очи и видя, че той я наблюдава. Нещо в погледа му я накара да се почувства сякаш я бомбардираха с дъжд от фойерверки. Мина доста време, преди Мат да отмести погледа си.

— Със сигурност са виждали доста повече такива гледки, докато Санди е била жива.

Нийли си даде сметка, че не й се искаше сега да слуша нищо за бившата жена на Мат и се изправи.

— Ще гледате бебето, нали? Искам да се поразходя по моста.

— Ей! Вие сте бавачката тук, не аз.

— Взимам си почивка.

И тя просто го изостави и пое към вътрешността на покрития мост. Мат я проследи с поглед, докато се скри. Щеше да й даде добър урок, ако я свалеше от караваната на следващата стоянка за тежкотоварни камиони и я оставеше да се оправя сама. Знаеше обаче, че няма да го направи. Тя може и да не беше най-подходящата бавачка за децата, но бе най-добрата за момента. Беше също и загадка.

Беше доста трудно да съчетае в едно това нейно аристократично презвитерианско излъчване с излишеството от доброта и почти детския й ентусиазъм. Поне беше сигурен, че тази смесица му е много забавна. Или поне му беше забавна предния ден. Сутрешният махмурлук обаче беше убил желанието му да се забавлява.

Някакво движение привлече вниманието му. Нещо в розово. Вдигна глава, за да види навреме как Бебето Демон пълзи надолу по насипа право към реката. Кафето му се разсипа, когато хвърли чашата и се изправи на крака.

Бебето неумолимо се свличаше надолу с все по-нарастваща скорост. Мат се затича към него и усети как подметките на обувките му се хлъзгат по тревата.

Детето изведнъж размаха ръчички и се озова в края на насипа. Първо гуменките му докоснаха водата и само след миг ги последва и самото то.

Реката не беше дълбока, но все пак опасно дълбока за едно бебе и той с ужас видя как русата му главица се скри. Той се спъна, възстанови равновесието си и последва детето във водата.

Тя му стигна точно до под коленете. Беше мътна. Твърде мътна, за да види нещо. Изведнъж забеляза нещо розово да проблясва по течението и го сграбчи.

Бътън се издигна над водата с широко отворени очи и махащи крачета и ръчички. Беше я уловил за презрамките на гащеризона й.

Тя примигна, пое си дълбоко въздух, след това се закашля. Той я намести в сгъвката на ръката си, докато тя опитваше да възстанови дишането си. От своя страна той се опитваше да успокои пулса си, в същото време усещайки как тласъкът на водата все повече го засмуква в калта. Едва успя да откъсне обувките си от нея и се запъти навън от реката.

Бътън най-накрая спря да кашля. За няколко секунди остана безмълвна, а после я усети как изпълва гърдичките си с въздух. Знаеше прекрасно какво ще последва и опита предварително да я укроти.

— Не плачи!

Нел и Луси все още бяха във вътрешността на моста и ако чуеха плача и разберяха, че едва не е оставил Бебето Демон да потъне, кой знае какво щеше да се случи. Той погледна надолу към бебето. Водата се стичаше от косата в очите му. Устата — отворена, челото — смръщено, Бътън беше готова да се разплаче и първият акорд от това, което щеше да се превърне в цяла симфония, почти се готвеше да се материализира.

— Спри се! — Той я подхвана под мишниците и я вдигна нагоре, докато не се погледнаха очи в очи — искаше тя да разбере, че й говори сериозно. — Просто глътна малко вода. Няма нищо страшно. Дори не беше започнала да потъваш.

Горещото желание за плач, побрано между двете смръщени веждички, като че започна да отстъпва място на успокоението. Очите й се разшириха и сдържаният въздух излезе навън като въздишка.

— Няма нищо страшно — продължи той с по-спокоен тон. Нали така?

Тя се втренчи в него.

Розовото й гащеризонче никога повече нямаше да бъде същото, освен това беше си загубила и едната гуменка. Мат бързо свали и другата и я запрати към дърветата.

Препиращи се женски гласове се раздадоха откъм моста. Сега вече щеше да загази. Бързо се опита да измисли нещо:

— Пак отиваме във водата.

— Га?

Той изу обувките си, намести Бътън в сгъвката на ръката си и влезе във водата.

Тя скри лице в ризата му.

— Без паника.

Тя вдигна глава и го удостои с четиризъба усмивка.

— Това повече ти отива, малко дяволче.

Но когато опита да я потопи във водата, тя се напрегна и заби ноктенца в ръката му.