— Знам. Къде точно в Западна Вирджиния?

— Това е най-красивият щат. Има планини, реки, красиви гористи местности, виещи се пътища.

Помисли си дали да не изпее „West Virginia, mountain mama“44, но реши, че така може да предизвика непредвидими реакции у този мъж с тежък махмурлук.



— Засега оставихме зад себе си пунктовете за събиране на такси, така че няма нужда да търсим странични пътища. Можем да изберем и някоя магистрала с четири платна. — Гласът му беше така пресипнал, като че беше настинал.

— Наблизо има точно такава — отвърна му тя. — Това е важното. А сега можете пак да заспите. Само причинявате проблеми, когато сте буден.

Луси се усмихна. Седеше на пейката и се гримираше. Беше сложила на миглите си толкова много маскара, че беше учудващо дали щеше да успее да ги повдигне. Остатъците от закуската й, закупена от „Макдоналдс“, се валяха край нея до вестника, който Нийли беше купила, преди да потеглят. Докато изчакваха пред прозорчето да им донесат поръчаните яйца „Макмъфинс“, Нийли го беше прегледала и открила това, което търсеше — кратко съобщение на трета страница, че Корнелия Кейс е била повалена на легло от грип и принудена да отмени ангажиментите си за цялата следваща седмица.

Сутринта беше закрепила детската седалка на мястото й и бебето върху нея, облечено с бонбоненорозово гащеризонче и сини гуменки, протрити на пръстите, с ужасно нещастен израз на личицето. Нийли подозираше, че съвсем скоро щеше да се наложи пак да спират, но не смяташе да доверява подобна информация на Мат.

— Направила съм кафе. Малко силно е, но вкусът ви със сигурност е притъпен, така че няма да усетите разликата. Освен това взех малко пари от портмонето ви за закуската. Записвам си всичко, което ви дължа, за да ви се изплатя.

Беше изяла цели две яйца „Макмъфинс“ съвсем сама и беше пила портокалов сок. Беше чудесно, че си беше възвърнала апетита, още по-чудесно беше, че можеше и спокойно да преглъща.

Мат изсумтя, изправи се и се насочи към кафемашината, но в последния момент промени решението си и изчезна в банята.

— Мислиш ли, че ще повърне?

— Съмнявам се. Поразява ме как така стомахът му издържа на всичко.

Луси очерта устните си с кафяво червило.

— Когато Санди ни е избирала фамилно име, не разбирам защо не се е сетила за Мел Гибсън или някой друг като него.

Нийли се разсмя.

— Знаеш ли, Луси, макар да се държиш като най-неприятната тийнейджърка на света, всъщност си много забавна.

— А на мен изобщо не ми е забавно. На теб ще ти хареса ли фамилията ти да е Джорик и да си я получила от него?

Независимо от остротата на думите й, Нийли усети и някакъв копнеж.

— Така ли? Джорик ти е фамилното име?

— Аха. А ти какво мислеше, че ми е името?

— Като на майка ти, предполагам.

— Фамилията й беше Джорик. Беше я запазила след развода им. И не спря да го харесва.

Нийли чу шума от водата на душа. Изчака минута, след това рязко зави наляво, после надясно и отново наляво. Удар, след това и приглушена ругатня се чуха откъм банята.

Луси се разсмя. Колко хубаво!

Нийли се усмихна, след това отново се върна на темата, по която току-що бяха започнали да разговарят.

— Значи и Мериголд е Джорик?

— Престани да й казваш така!

— Тогава ми дай някакво друго име. А не да ми отговаряш, че вече го зная.

— По дяволите! — Последва дълга, нарочна въздишка. — Можеш да й казваш Бътън тогава. Така й казваше и Санди. Знам, че и то е глупаво, но не аз съм я нарекла така.

— Бътън?

Значи оттук идваше Бът.

Луси пусна патрона с червилото на масата.

— Казвай й както искаш.

— Харесва ми Бътън. Сладко е.

Започнаха да изкачват хълм и Нийли обгърна с жаден поглед гледката. Беше се наслаждавала на толкова много панорамни гледки през живота си — връх Маккинли в кристално ясен ден, Гранд каньон при залез. Беше виждала Париж от стъпалата на Сакре Кьор, разглеждала парка Серенгети от предната седалка на рейндж роувър и беше наблюдавала училище за китове в Северния Атлантически океан от палубата на кораб на Военноморския флот на САЩ. Но нито един от тях не беше изглеждал до такава степен величествено като тези зелени хълмове на Западна Вирджиния. Щатът може и да беше беден, но със сигурност много красив.

Шумът от душа престана. Измина минута, без да се случи нищо.

— Сигурно се бръсне — обади се Луси с едва доловима нотка дяволита надежда в гласа.

Нийли се усмихна, но не помръдна кормилото. Вместо това каза:

— Не съм му толкова ядосана.

— Снощи се е напил, нали?

— Сигурно.

— Мразя пияниците.

— И аз не съм им фен.

— Мислят си, че са забавни и секси, като са пияни, обаче са само жалки.

Нийли имаше чувството, че няма предвид Мат. Искаше да я попита за майка й, но знаеше, че Луси щеше да й се нахвърли, ако го направи.

Звукът на електрическа самобръсначка проникна през тънката стена и бебето започна да проявява безпокойство. Не беше безопасно да го изваждат от седалката, но Нийли не можеше да си представи как щяха да удържат такова подвижно дете приковано за едно място. Поне Луси не издържа, защото скочи и се запъти към сестра си. В огледалото за обратно виждане Нийли я видя да се готви да развърже коланите.

— Остави я на мястото й. Не е в безопасност, докато пътуваме.

— Тогава скоро трябва да спреш, за да може да си поиграе поне малко.

Нийли можеше да си представи как това ще се отрази на Мат. Вратата на банята рязко се отвори.

— Гадост! — възкликна Луси.

Нийли погледна в огледалото и едва не излезе от пътя, като видя, че Мат е излязъл само по една увита около кръста хавлия в бебешко синьо. Можеше да бъде охарактеризиран по всеки друг начин, но не и като гадост. Както беше мокра, косата му стоеше изправена — тя подозираше, че щом изсъхне, тенденцията да се къдри щеше да се прояви — а електрическата самобръсначка временно беше опитомила пиратската му четина. Нийли обгърна с поглед цялата тази загоряла мъжественост. Беше толкова огромен сред малкото пространство на караваната, че би могъл да изглежда смешен. Но не беше.

— Трябва да си взема дрехите — избоботи той. — Ако не ви харесвам, не гледайте.

— Мел Гибсън има по-хубаво тяло от теб — коментира Луси.

— И това трябва да ме притесни, така ли?

В никакъв случай по-хубаво, улови изведнъж Нийли какви мисли й минават през главата, а освен това Мат беше и по-висок. Не внимаваше в пътя и едва успя да извие, за да избегне една дупка.

Той залитна и се улови за касата на вратата.

— Внимавай къде караш!

— Съжалявам.

— Изобщо не гледаш пътя!

— Хубавата гледка много ме разсейва.

В целия й сто деветдесет и девет сантиметров ръст.

— По-добре се съсредоточи върху карането.

Щом Мат се насочи към задната част на караваната, Бътън протегна ръчички към него и нададе вик. Той потрепна. Посланието й можеше да бъде безпогрешно разчетено: Вземи ме! Той обаче затвори плъзгащата се врата зад себе си. Детето нададе разочарован вик. Луси успя да отвлече вниманието й към моржчето играчка.

Нийли взе решение да се наслади активно на пейзажа, преди Мат да предяви претенциите си да свърнат към по-широк път. Така и стори — още щом се появи облечен, наля си чаша кафе и й каза да спре, за да я смени на кормилото.

Тя обгърна с поглед протритите му джинси и сивата фланелка.

— Първо искам да покажа на Луси покрития мост.

— Какви са тия приказки?

— В тази част на Западна Вирджиния могат да се видят най-красивите покрити мостове. Така пише в брошурата, която взех от къмпинга. Голяма част от данъците са отишли за поддръжката на тези мостове и аз смятам, че ще е от полза за обучението й, ако види поне един от тях.

— Не ми пука за образованието на Луси.

— Точно подобен тип отношение изложи системата от обществено образование на риск.

Изгледа я така, че й се прииска да не си беше отваряла изобщо устата. После Мат поклати глава.

— Защо просто не се отместиш от кормилото?

— Не бъдете толкова кисел. Луси трябва да разширява хоризонтите си.

— Тя ще прекара живота си като престъпница. Какво може да промени един покрит мост? — промърмори той и се отпусна на пасажерското място.

— Ти изобщо не си забавен, Джорик — обади се дръзко Луси. — А Тя ми обеща да ми покаже моста.

— Не е много далеч — помоли Нийли. — Защо не се облегнете и не се насладите на пътуването? Или поне да се насладите, доколкото е възможно за човек с такъв тежък махмурлук.

— Не спирай, казвай, каквото имаш да казваш — измърмори той.

— Добре. Луси и аз не харесваме хората, които се напиват.

— Не харесвате? Не харесвате ли?

— Тя има предвид, че си голяма гад и че те мразим — уточни Луси.

— Отмести се — сопна се той.