Луси й подаде нервничещото бебе. Нийли очакваше и тя да излезе навън, но я видя как отиде до мивката, за да приготви шишето за детето. След като го направи, отново взе бебето на ръце.

— Аз ще й го дам. Теб не те харесва. Ще я накараш да повърне всичко.

И след това ще умре… Грозната и нелогична догадка прогори съзнанието на Нийли.

— Аз ще… ще изляза да се поразходя малко.

Луси вече хранеше бебето и не й отговори.

Нощният въздух й подейства като кадифена милувка още щом излезе навън. Огледа се наоколо и забеляза, че паркът всъщност е разположен на малко сечище точно в подножието на поредица малки хълмчета, едва провиждащи се на лунна светлина. Чу приглушен звук от радио в съседство, усети миризма на изгорели дървени въглища. Мъждукащи лампи, окачени тук-таме по голите върлини, хвърляха слаба светлина върху насипаната с пясък пътека. Запъти се натам, но изведнъж спря. Нещо не беше наред и това я накара да се почувства смутена и объркана.

После осъзна на какво се дължеше това чувство. Не чуваше леки стъпки след себе си, нито тихи гласове, нашепващи в устройствата за двупосочна връзка временното й местонахождение. За пръв път от години тя беше абсолютно сама. Заля я усещането за пълно задоволство.

Едва беше изминала стотина метра и един познат глас сложи край на уединението й.

— Вече бягате от мястото, където чудесно си прекарвахте?

Извърна се и видя тъмната фигура до масата за пикник сред дърветата. Беше седнал обратно на пейката, опрял гръб на масата, изпружил дългите си крака и с кутия бира в ръка.

Макар да беше осъзнала, че се чувства привлечена от него, беше си дала сметка и за това, че не знае нищо за него, освен че не харесва деца и че работи в стоманодобивно предприятие. Имаше толкова въпроси да му задава, но досега нямаше как да го направи в присъствието на Луси.

— Би ли могло да ми се случи да ме арестуват, защото съм с вас?

Той се изправи и тръгна редом с нея.

Заради височината и мускулестото си тяло би могъл спокойно да се кандидатира за Тайните служби, но тя не се чувстваше сигурна с него така, както беше свикнала с агентите. Напротив, имаше чувството, че е под постоянна заплаха.

— Кое ви накара да ми зададете такъв въпрос?

— Настоявате да се придвижваме бързо от едно място до друго, а избягвате магистралите с пунктове за събиране на такси.

— Не обичам пунктовете за събиране на такси.

— Обичате ги. Вие сте тип човек, който обича точно магистралите. Признайте, Мат, какво точно ви свързва с тези деца?

— Не ги отвличам, ако това е повод за притеснението ви.

Беше напълно сигурна, че казва истината. Луси постоянно се оплакваше от дупките по пътя и недобре охладената кока-кола — едва ли би се държала по този начин, ако беше отвлечена.

— Какво тогава сте решили да правите с тях?

Той отпи глътка, загледа се в далечината и вдигна рамене.

— Преди много години бях женен за майка им. Санди ме е записала като баща и на двете в удостоверенията им за раждане, а никоя от тях не е мое дете.

— Значи вие сте бащата на тези момичета.

— Казах ви — само по документ. Дори не знаех за Бът допреди няколко дни.

— Престанете да я наричате така.

— Всички, които пищят като нея, заслужават такова идиотско име.

— Може и да пищи, но изглежда като ангелче.

Думите й изобщо не го впечатлиха.

Някъде изкряска сова.

— Пак не разбирам. Не ги искате, но сте с тях. Не е трудно да докажете, че не сте техен баща.

— Вие опитайте да накарате Луси да си направи кръвен тест. — Продължаваше да върви с ръка, пъхната в джоба. — Права сте обаче. Веднага щом пристигнем при баба й, ще се заема с тестовете.

— Все още не сте ми обяснили защо избягвахте пунктовете за събиране на такси.

— Майката на Санди няма да се върне от чужбина до края на тази седмица, а от Детската служба щяха да ги приберат веднага. За бебето може и да е добро решение, но я си представете Луси в някое приемно семейство, дори и за кратко. Щяха да я въдворят в лагер за малолетни още преди да сме стигнали до Айова.

— Разбирам, че се държи отвратително, но въпреки това ми харесва. Сигурна съм, че би оцеляла във всяка ситуация.

— Може би, но… не знам… стори ми се по-безопасно да ги заведа при баба им.

След като й разказа за Джоан Пресман, за писмото, което им беше изпратила, за бюрокрацията, която щеше да стане част от новия им живот, Нийли си даде сметка, че у Мат има нещо повече зад тази външност на безцеремонен и арогантен мачо.

— Затова решихте да заобиколите закона и местните власти.

— Не от симпатия към тези две малки досадници — рече сухо той. — Въпреки това, което ми стори Санди, с нея изживяхме и хубави моменти и си помислих, че съм й задължен. Не мисля обаче, че местните власти много ще ми се зарадват, задето съм решил да изведа децата от щата, докато нещата около тях не се изяснят.

— Значи всъщност сте отвлекли момичетата.

— Нека кажем, че не съм имал търпението да изчакам някой от компетентните органи да реши какво да прави с тях. Поначало исках да пътуваме със самолет, но Луси твърдо не се съгласи.

— Оказва се, че под грубия ви външен вид се крие добро сърце.

— Щом така го приемате.

Трябваше да признае, че той не изглеждаше твърде добросърдечен. Повече приличаше на човек, изпаднал в сериозно затруднение, което в никакъв случай не го караше да се чувства удобно. След като обаче желанието му да избягва магистралите съвпадаше с нейното желание да пътува през малки градчета, за да ги разглежда, тя нямаше намерение да му противоречи по този въпрос.

Погледът му пробяга по лицето й, задържайки се за момент върху устните й, след това придвижвайки се към очите.

— Сега е ваш ред да отговаряте на въпросите ми.

Като че не й достигна дъх.

— Аз ли? Аз съм като отворена книга.

Господ изглежда беше решил да си почине, защото в този момент не я порази гръм.

— Защо тогава се мъчите да говорите с южняшки акцент?

— Как така решихте, че се мъча?

— Защото поне в половината от случаите забравяте да го правите.

— О… Може би защото живях в Калифорния.

— Нел, стига вече! По всичко личи, че сте отлично образована, а в онзи проклет ресторант не видях никой друг така добре да обработва пилешки кълки с вилица и нож.

— Не обичам да си цапам пръстите.

— Запазете си обясненията за някой по-голям глупак от мен.

Бързо й хрумна нещо:

— Всяка жена може да се окаже забъркана в неподходяща връзка.

— Колко неподходяща?

— Толкова, че не искам да си спомням за нея.

— Имате ли усещането, че може да ви е проследил?

— Сега не — изрече тя предпазливо. — Но това не означава, че не го е направил.

— Нямате ли приятели, които да ви помогнат? Роднини?

— Точно сега не.

— Нямате ли работа?

— Наложи се да напусна.

— Ходихте ли в полицията?

Тя с всяка изминала минута затъваше по-надълбоко в лъжата.

— Заповедта да не преследваш някого невинаги има необходимия ефект.

— Как му е името? На бащата на бебето ви?

— Защо искате да го знаете?

— Искам да съм подготвен, ако някой е решил да ни проследи.

Едно име изскочи на повърхността — може би защото неотдавна беше гледала „Титаник“ на видео:

— Лео. — Тя преглътна. — Лео… Джак.

— Странно име.

— Сигурно е псевдоним. Лео беше от този тип хора.

— Ако е толкова неприятен, защо сте се забъркала с него?

— Имам проблеми с равноправието в една връзка.

Той се извърна и задържа поглед върху нея.

Беше решила, че това е подходящо обяснение, но след като то явно не го удовлетвори, тя продължи да го доукрасява:

— Той е много приятен на вид. Със светлокестенява коса, големи очи, хубаво тяло. Не плува много добре. Малко по-млад от мен, но… — За бога, какво правеше? — Много късно разбрах, че е психопат — довърши тя припряно.

— Какво мисли за бебето?

Опита се да си представи реакцията на Леонардо ди Каприо, ако му кажеше, че е бременна от него. Помисли си, че няма да е много очарован.

— Той не знае за него.

— Значи от известно време сте престанали да се виждате.

Този път тя не беше забравила, че е с бременна подплънка на корема.

— Не, не е така. Само когато му взех колата, не беше при мен. Но… не искам повече да говоря за това. Болно ми е.

Той я изгледа изпитателно, което я накара да се запита колко ли от информацията, която му беше дала за себе си, приема за чиста монета. Беше човек с много пъргав ум.

— Трудно ми е да си представя, че сте се забъркала с психопат.

— Това е, защото не ме познавате.

— Знам достатъчно за вас. Дори си позволих да си мисля, че сте със синя кръв. И от епископалната църква, предполагам.