Изречен на висок глас въпрос прекъсна огледа й:
— Вие какво правите тук?
Тя с неохота извърна поглед и видя намусената тийнейджърка Луси да седи на кушетката и да храни бебето с грах от буркан. Момичето явно не беше очаровано да я види.
Нийли си припомни особения тип копнеж, който беше съзряла в погледа й, докато беше наблюдавала караницата им с Мат. Може би на момичето просто не му харесваше, че друга жена се е появила на нейна територия.
— Ще пътувам на автостоп — отвърна Нийли.
Луси я изгледа с неодобрение, след това отмести поглед към седалката на шофьора.
— Какво ти става, Джорик? Не можеш да минеш без секс и си водиш и гаджето?
Прозвуча собственически.
— Не й обръщай внимание. — Мат разгъна пътната карта и я загледа изучаващо. — Луси си мисли, че ако говори мръсни думи, ще ме накара да се разплача.
Нийли се вгледа в Луси и се замисли за групата ослепително изглеждащи тийнейджъри, които наскоро беше приела в Белия дом — миналата седмица. Всички те бяха спечелили национални стипендии за отличен успех и контрастът между тях и Луси беше очебиен. Е, нали искаше да види какъв е животът на обикновените хора — ето какъв беше.
Луси сложи бурканче с детска храна на кушетката. Бебето, което още имаше около устата си зелени остатъци от граха, нададе нетърпелив вой. Тийнейджърката стана, изви се към пейката и се отпусна върху нея.
— Не се изморява да яде, обаче аз се изморих да я храня.
Тя протегна ръка към уокмена си, наложи слушалките на главата си и се прислони в ъгъла.
Мат погледна през рамо към Нийли и й отправи многозначителна усмивка.
— Време е да започнете да си заработвате пътя, Нел.
За миг Нийли като че не разбра към кого се обръщаше.
— Нахрани бебето, за да можем да потеглим — додаде той.
Луси поклащаше глава в такт с музиката от уокмена, но погледът, с който следеше бебето, издаваше, че чува всяка дума. Нийли не можеше да се освободи от усещането като че я подлагат на тест.
Тя се извърна към бебето и изпита познатия ужас. Макар да чувстваше слабост към децата, бебетата все така си оставаха мъчение за нея. Това беше една от най-дълбоко пазените й тайни, което си беше чиста ирония, като се имаше предвид каква дегизировка си беше измислила.
Не се нуждаеше от медиум, за да осъзнае в какво се състоеше проблемът й. Известната снимка от корицата на „Тайм“ нямаше как да покаже, че етиопското дете — жертва на глада, което тя беше държала, беше умряло в ръцете й минути след като фотографът се бе отдалечил от тях. Споменът за това никога не я беше напускал.
Макар да беше позирала с множество здрави и усмихнати бебета, тези контакти всъщност винаги бяха много краткотрайни и спорадични. Работата й изискваше именно с безнадеждно болните бебета да прекарва повече време. Беше заставала очи в очи с толкова много бебета с умствени недъзи, беше прегръщала стотици бебета с HIV, беше успокоявала бебета с непроизносими диагнози и беше отпъждала мухите от невиждащите очи на страдащите от глад. В съзнанието й понятията бебета и страдание бяха свързани в неразривен съюз.
Трябва да се дистанцираш — беше й казал Денис веднъж още преди да се оженят, когато се беше опитала да му обясни проблема. — Ако искаш да си от полза за тези деца, трябва да се абстрахираш от проблемите им.
Но как можеше някой да се абстрахира от това да наблюдава как трагично приключва нечий невинен живот? Спомени за издути коремчета и осакатени крачета и ръчички пълнеше сънищата й. Тези бебета се бяха превърнали едновременно в неин кръст, но и неин кръстоносен поход, затова беше наредила на екипа си да й осигури колкото се може повече възможности, за да може да изразява съчувствието си. Само по този начин можеше да почете паметта на онова етиопско бебе, на което не беше могла да помогне с нищо.
Първите дами по традиция се посвещаваха на някаква кауза. Лейди Бърд31 имаше своите цветя, Бети Форд се бореше против пристрастяването към лекарства, Нанси Рейгън си имаше нейната кампания Just Said No32, а Барбара Буш33 беше искала всеки да може да чете. Макар Корнелия да не беше мислила точно в тази посока, тя се беше превърнала в ангел-хранител на най-страдащите в света. Сега Нийли погледна към това здраво и хленчещо, златокосо малко момиченце с искрящи сини очи и остатъци от грахчета, размазани по цялото личице, и усети страх. Тъмната страна на този неин кръстоносен поход се изразяваше в паниката, която усещаше да я обхваща, щом насреща й застанеше здраво бебе. В това чувство нямаше никаква логика, но от толкова дълго възприемаше себе си като Ангел на бебешката смърт, че с нищо не можеше да си помогне.
Осъзна, че Мат я наблюдава и успя някак уж естествено да свие рамене.
— Аз… аз нямам опит с бебетата. Може би е по-добре вие да го направите.
— Страхувате се да не си изцапате ръцете? Освен ако не сте забравила, че да ми помагате, е отплатата ви за пътуването.
Държеше я натясно и много добре го знаеше. Тя огледа отново потъналата в разруха каравана, навъсената тийнейджърка и нервното бебе. После извърна поглед към огромния и грубо скроен мъж с широките рамене и дяволитата усмивка. Толкова ли много й се искаше да продължи пътешествието си, че да остане с тези хора?
Да, искаше.
С мрачна решимост улови олигавената лъжица, потопи я в бурканчето и я поднесе към бебешката уста. Бебето погълна граха, след това отвори уста за още, вперило очи право в лицето на Нийли. Когато поднесе лъжицата за втори път към устата й, бебето обви с ръчичка пръстите й.
Нийли потръпна, едва потискайки непреодолимото си желание да отхвърли докосването.
— Как се казва? — успя вместо това да попита.
— Ще ви се иска да не сте го чула.
Луси повдигна едната си слушалка.
— Казва се Бът.
— Бът?
Нийли погледна надолу към хубавото личице с размазани грахчета по него, отбелязвайки наум фините черти и здравата кожа. Правата руса коса на детето обгръщаше главичката като пух на глухарче. То й се усмихна, откривайки четири малки зъбчета, после на устничките му се появи балонче от зеленикава слюнка.
— Не аз съм я нарекла така — промърмори Луси — и не ме гледайте така.
Затова Нийли се обърна към Мат.
— И аз не съм я нарекъл така.
Напъха в устата на бебето и последната лъжица грах.
— Как е истинското й име?
— Тук вече се предавам — отвърна Мат и започна да сгъва картата.
— Стори ми се, че сте били приятел на майка им. Защо тогава не знаете името й?
Как така беше тръгнал на път с две деца, които не бяха негови?
Вместо да й отговори, той пъхна ключа в контакта.
— На твое място нямаше да потегля веднага, Джорик — обади се Луси. — На Бът й трябва половин час да смели храната или пак ще повърне.
— Дявол да го вземе, така никога няма да стигнем…
Нийли не беше очаквала, че той ще използва подобен език в присъствието на тийнейджърка, независимо колко скверно самата тя се изразяваше. Всъщност това не я засягаше.
Луси скочи от пейката.
— Пусни климатика. Горещо е.
— А да си чувала някога думата моля?
— А ти да си чувал някога израза горещо като в ада?
Луси беше отишла твърде далеч. Вместо да пусне климатика, той изключи двигателя, слезе от шофьорската седалка и със спокоен жест пъхна ключовете в джоба си.
— Ще се видя с вас, дами, след половин час — каза и се измъкна от уинибагото.
Вътре беше наистина топло и Нийли сбърчи вежди, докато отправяше поглед към тийнейджърката.
— Просто прекрасно — каза.
— Той е задник.
— Задник, който ни остави без климатик.
— Голяма работа.
Когато Нийли беше на годините на Луси, от нея се изискваше да се облича прилично и да води любезни разговори с лидери от цял свят. Никога не й беше идвало наум да се държи неучтиво. Затова сега тази тийнейджърка буквално я очароваше.
Бебето беше започнало да си трие олигавените юмручета в русата си косичка. Нийли се огледа за хартиени кърпи, но не видя нещо подобно.
— Как бих могла да я почистя?
— Не знам. С хавлия или нещо друго.
— Къде има хавлия?
— Тука някъде. В това чекмедже може би.
Нийли откри кърпа за бърсане на съдове, намокри я на мивката и наблюдавана от Луси, започна да бърше косицата на бебето, след което си даде сметка, че щеше да бъде по-добре, ако го беше направила направо с ръце. Докато се трудеше, се опитваше да не забелязва кривите усмивки, предназначени за нея. Най накрай детето беше сравнително добре измито и почистено.
— Извади я от седалката и я пусни да пълзи. — В гласа на Луси личеше досадата. — Трябва да се раздвижи малко.
Килимът не й изглеждаше твърде чист. Притеснения за тиф, дизентерия, хепатит и дузина други болести й минаха през ум и Нийли се огледа върху какво да разположи детето. Откри накрая фабрично изплетено одеяло в един от шкафовете, закрепени в горната част на караваната, и го застла на пода между кушетката и масата. Замъчи се неумело с коланите, придържащи детската седалка, докато ги разкопчее.
"Първата дама" отзывы
Отзывы читателей о книге "Първата дама". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Първата дама" друзьям в соцсетях.