Все повече му ставаше ясно, че се беше натъкнал на нещо особено, и продължи в нападателен журналистически стил.

— Страхувате се, че ако позвъните на полицаите, те ще разберат, че сте откраднала колата от приятеля си?

Тя присви очи.

— Защо смятате, че имам приятел?

Той сведе очи към издутия й корем.

— Предполагам, че не някоя приятелка е отговорна за състоянието ви.

Тя изгледа корема си като че беше забравила за съществуването му.

— О!

— Не носите халка и карате открадната кола. Всичко съвпада.

Не беше сигурен защо всъщност се беше заел така да я притеснява. Навик, предположи, роден от професионалното му любопитство към хора, които се опитваха да прикриват истината. Или се беше заял с нея просто защото не му се връщаше в уинибагото.

— Никога не съм казвала, че съм откраднала колата. Вие си го измислихте.

— Защо тогава не искате да се обадите в полицията?

Тя го изгледа така, сякаш беше египетската царица, а той беше от робите, които търкаляха камъни, за да й построят пирамида. Нещо в нейното поведение продължаваше да дразни любопитството му и той продължаваше да я държи на мушката си.

— Бихте могли да се върнете при него — предположи той.

— Не се отказвате да любопитствате.

Обърна внимание на характерната комбинация от интелигентност и високомерие в маниерите й. Тази дама притежаваше явно култивирано в течение на дълги години умение да държи хората на дистанция. Защо не беше постъпила така и с приятеля си?

На кого му приличаше? Отговорът витаеше някъде наоколо, но така и не кацаше на рамото му. Чудеше се колко ли годишна беше? Малко под или малко над трийсетте? Всичко около маниерите й и изобщо осанката й издаваше класата, но положението, в което беше изпаднала, беше твърде несигурно и не безопасно дори за човек от висшето общество.

— Не мога да се върна назад — най-накрая рече тя.

— И защо?

За миг се поколеба.

— Защото той ме бие.

Дали си въобразяваше или наистина беше усетил известно задоволство в думите й? Какво се криеше зад всичко това?

— Имате ли някакви пари?

— Малко.

— Колко малко?

Гордостта не я беше напуснала и той се възхити на самообладанието й.

— Благодаря ви за загрижеността, но това наистина не ви засяга.

Тя се извърна, за да се отдалечи, обаче неговото любопитство в никакъв случай не остана задоволено. Да се осланя на инстинктите си — точно това му беше спечелило професионалната репутация, затова сега улови дръжката на ужасната й чанта и я дръпна, за да спре.

— Хей!

Без да обръща внимание на съпротивата й, той свали чантата от рамото й, бръкна и извади портмонето й. Погледна вътре и не видя нито кредитни карти, нито шофьорска книжка, само двадесет долара и няколко цента.

— Няма да стигнете далеч с това.

— Нямате право!

Тя изтръгна портмонето и чантата си и побърза да се отдалечи.

И сам си имаше достатъчно проблеми, така че можеше да я остави да си решава нейните, но интуицията не му даваше мира.

— Какво ще правите сега? — извика след нея.

Тя не му отговори.

Хрумна му направо луда идея. Посвети й точно пет секунди за обмисляне, преди да я приеме окончателно.

— Искате ли да пътувате на стоп?

Тя спря и се извърна към него.

— С вас ли?

— С мен и проклетите деца. — Приближи се към нея. — Пътуваме на запад, към къщата на баба им. В Айова. Можем да ви оставим някъде, ако смятате да пътувате в същата посока.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Каните ме да тръгна с вас?

— Защо не? Но няма да ви излезе безплатно.

В изражението й се прояви безпокойство и той много добре знаеше какво си беше помислила. Но бременните жени не бяха сред предпочитаните му обекти за прелъстяване.

— Искам да обърнете внимание на Луси, за да престане да се заяжда с мен, и да се грижите за бебето. Това е всичко.

Очакваше да види облекчението й, но в момента, когато спомена за бебето, тя сякаш изтръпна.

— Не знам нищо за бебетата.

— Не е ли време вече да научите?

Като че й отне, макар и секунда време, за да си припомни, че е бременна. Мат започваше да си мисли, че тя не е особено доволна от бременността си. Наблюдава я как обмисля секунда-две предложението му, след което очите й изведнъж се озариха от нещо, което можеше да се нарече и възбуда.

— Да. Добре. Ще ми бъде приятно.

Реакцията й го изненада. В тази жена имаше нещо повече, отколкото можеше да се разбере на пръв поглед. Напомни си, че не знае нищо за нея, и се запита дали прекалено дългото размотаване край децата на Санди не го беше накарало да оглупее. Да шофира обаче дори и още миля в присъствието на намусената Луси и ревящото бебе щеше да му дойде прекалено. Освен това, ако нищо не се получеше, можеше да й предложи известно количество пари и да я остави на следващата стоянка за тежкотоварни камиони. Извърна се към уинибагото.

— Искам да ви предупредя за нещо.

— Какво е то?

— И двете имат слаби стомаси.

— Това какво означава?

— Ще разберете. — Той отвори вратата пред нея. — Как се казвате?

— Н-нел. Нел Кели.

Колебанието й го накара да се запита дали му казва истината. Приятелят й сигурно беше голям неудачник.

— Аз съм Мат Джорик.

В отговор беше удостоен с царствено кимване и това му подейства като озарение. Корнелия Кейс. Ето на кого му приличаше.

Само известни личности му се въртяха из главата. Първо беше оприличил Луси на Уинона Райдър, а сега тази жена му се беше привидяла като бременна версия на Корнелия Кейс. Дори гласовете им си приличаха, но не можеше да си представи аристократичната първа дама да се е преобразила изведнъж в тази бременна неудачница, изоставена на волята на съдбата на този паркинг в дълбоката провинция на щат Пенсилвания.

— Някога казвали ли са ви, че приличате на Корнелия Кейс?

Тя примигна.

— Постоянно.

— Дори звучите по един и същи начин, само че вие говорите с акцент, но не бих могъл да кажа какъв точно. Откъде всъщност идвате?

— От Северна и Южна Каролина. Алабама. Била съм известно време и в Мичиган. Калифорния. Родителите ми често се местеха. Това много повлия на говора ми.

— Предполагам, да.

Слънчевата светлина пропълзя по косата й и той съзря кафяво петънце близо до слепоочието й, като че наскоро си беше боядисвала косата и не беше успяла да отмие излишната боя. Машинално регистрира в съзнанието си и тази подробност. Нел Кели може и да беше изпаднала до дъното и все пак й беше останало достатъчно суета, за да намери време и да си боядиса косата. Точно този род наблюдателност му беше помагала да слепи парче по парче историите си и да ги превърне в журналистически находки.

Ухаеше приятно и докато се отместваше, за да й направи път за караваната, той си даде сметка и за нещо друго. Ако не беше бременна, вече щеше да му се е замаяла главата от желание да я има. Беше минало известно време от приключването на предишната му интимна връзка — припомни си летящия към него брой на списание „Брайд“ — и сексуалният му живот го нямаше никакъв. И все пак не чак толкова, че да се впечатлява така от една много стройна, но и много бременна жена. И все пак, имаше нещо в нея…

— След вас, принцесо — каза той и сведе глава.

— Принцеса?

Нийли рязко изви глава нагоре и се натъкна на усмивка тип изпечен сваляч, което моментално я накара да се запита къде ли си беше изгубила ума. Не само току-що беше приела предложението на един непознат мъж да пътува с него на стоп, ами той беше толкова по-висок и по-силен от нея. А сега и тази усмивчица… Макар да не беше откровено похотлива, все пак беше до такава стенен предизвикателна, че за момент се почувства силно обезкуражена.

— Смятам, че ви отива — беше отговорът му.

Не можа да реши как да отвърне на това, така че просто се промъкна покрай него — не много лесно за изпълнение — и прекрачи вътре. Решението й беше напълно импулсивно, но не съвсем глупаво, заключи тя, след като поогледа обстановката. Макар в крайна сметка този човек да й беше внушил усещането за опасност, все пак според нея нямаше да се стигне до ситуация, при която тя да се окажеше в ролята на чисто гола жена, намерена в безпомощно състояние. Беше й предложил да остане с нея и да говори с полицията, нали така? И най-важното, чудесното й приключение нямаше да свърши така скоропостижно.

Надяваше се, че приказките й го бяха поуспокоили, въпреки това си напомни да бъде по-внимателна в обясненията, за да не я улови в лъжа. Напомни си също, че вече е Нел Кели — първото име, което й беше хрумнало, когато я попита.

Бебето беше сложено да седне върху кушетка с износена синьо-зелена карирана тапицерия. Срещу кушетката, отдясно на Нийли имаше пейка. Върху масата бяха оставени отворен пакет с картофен чипс, остатъци от понички „Дънкин Донатс“, четка за коса и уокмен. Отляво на нея се намираше малък хладилник, до него имаше врата с лющеща се облицовка — сигурно водеше или към килер, или към банята. Имаше също и миниатюрна кухничка с печка с три котлона, микровълнова печка, а също и мивка, отрупана с пластмасови чаши и кутия от „Дънкин Донатс“. В задната част на тази къща на колела полуоткрехната врата откриваше гледка към двойно легло, отрупано с дрехи и хавлии. Отпред имаше две сгъваеми седалки — една за шофьор и една за пасажер.