Тя е висока за жена, но точно подходяща на ръст за мен, мислеше си Джъдсън. Беше привлекателна, но не като момичетата от кориците на списанията. И имаше страхотно силно въздействие върху него.

Носеше тъмната си коса на спретнат кок на тила, което подчертаваше кралския й нос, високото чело и дълбоките, пронизителни очи на вещица.

А това веднага извикваше очевидния въпрос: къде беше мъжът в живота й? Според Сам и Аби в света на Гуен нямаше такъв, ала твърдението им изглеждаше малко вероятно. Кого трябва да убия, за да станеш моя, Гуендолин Фрейзиър?

Старите дъски на пода изскърцаха под нозете му, когато прекоси стаята. Странноприемницата беше от края на деветнайсети век. Според черно-белите снимки на стените сградата беше изникнала като частно имение. Богатият търговец на дървесина, който я построил, я използвал като лятна къща, където да посреща гости и бизнес партньори.

Джъдсън спря до прозореца, за да проучи гледката. Реката се виждаше през гъстата гора. От мястото, където се намираше, водопадите не се забелязваха. Замисли се за това, което беше успял да научи за събитията преди две години. Първите два смъртни случая настъпили през по-малко от три седмици. Гуен открила и двата трупа. Няколко дни по-късно Зандър Тейлър паднал във водопадите, очевидно самоубийство. Гуен и този път се обадила на 911.

Всичко беше много неясно. Открояваше се единствено фактът, че мистериозните смъртни случаи, отнели живота на трима от участниците в изследователския проект на Болинджър, бяха секнали след смъртта на Тейлър. Според Сам оцелелите участници в проучването бяха все още живи. Поне до тази сутрин.

А сега водещата проекта беше мъртва. И отново Гуен Фрейзиър беше открила тялото.

Джъдсън продължи да се взира в гъстите гори отсреща. В планините на Орегон все още имаше много диви места. Всяка година хора тръгваха на походи в тази част на Тихоокеанския северозапад и изчезваха завинаги. Суровият терен осигуряваше безброй скривалища за всякакви хищници, включително и за опасни хора. Един престъпник би могъл да извърши убийство и после да изчезне в горите за толкова дълго, колкото поискаше.

Обърна се с гръб към прозореца и бавно свали пуловера си. Отвори кожената чанта, извади чиста риза в малко по-различен нюанс на сивото, взе несесера си с тоалетни принадлежности и влезе в голямата, декорирана във викториански стил баня, за да се освежи. Не беше свикнал да работи за частни лица, но предполагаше, че е желателно да бъде спретнат. Поне беше сигурен, че това бе от значение за клиент като Гуен. Долу в чайната тя беше заявила недвусмислено, че я глождят съмнения за таланта му и неговата ангажираност към случая. Най-добре беше да се заеме за работа, преди тя да го е уволнила.

Напомни си, че трябва да се грижи за репутацията на „Копърсмит Кънсалтинг“. Не можеше да си позволи да загуби още един клиент.

Отне му половин секунда да разпознае мъжа в огледалото. Очите му не изглеждаха така мрачни и бездушни като през изминалите седмици. Беше сигурен за едно — Гуен Фрейзиър щеше да му осигури работата, от която се нуждаеше, за да забрави терзанията си.

Втъкна ризата в панталона си и излезе от огромната баня.

Приглушено мяукане го накара да спре. Обърна се към свързващата врата. Тя беше заключена от неговата страна, но Джъдсън забеляза сенките на четири лапи до процепа под вратата.

Той отключи и натисна дръжката, но откри, че вратата все още е залостена от страната на Гуен.

— Съжалявам, коте — рече той. — Засега не може да мърдаш оттам.

Чу ново приглушено мяукане. Този път котаракът звучеше раздразнен.

— Оплачи се на шефката — каза Джъдсън.

Той отново прекоси стаята и спря, за да завърже връзките на дясната си обувка, като подпря крак на табуретката до леглото. Дръпна крачола си и се увери, че пистолетът в кожения кобур е на мястото си на глезена му.

Доволен, че е подходящо облечен за работа — вероятно дори малко по-издокаран от необходимото, той излезе в коридора и слезе във фоайето. Смущаващ шепот от енергия премина през сетивата му, когато осъзна, че Гуен не го чака край рецепцията.

Мъжът зад бюрото вдигна глава от това, върху което работеше, и го погледна с присвити очи през очилата си с черни рамки. Беше около трийсетгодишен, набит, със светлокафява коса, която беше започнала да оредява. Номерът с прехвърлените през темето кичури не вършеше работа. На табелката с името му пишеше „Райли Дънкан“.

— Ако търсите госпожица Фрейзиър, тя излезе навън да говори с един човек — обясни Райли.

Джъдсън му благодари с кимване, погледна през прозореца и видя Гуен на паркинга. Не беше сама. Висок мъж с дълга до раменете руса коса беше с нея. Нещо в начина, по който изглеждаха двамата, застанали един до друг, подсказваше, че се познават от преди. По скръстените ръце на Гуен и вирнатата й брадичка Джъдсън отгатна, че Гуен не е доволна от развоя на разговора.

Той излезе навън. Беше късен следобед и градът още беше облян от слънчевата светлина на дългите летни дни. Но тук, в планините, здрачът се спускаше по-рано дори по това време на годината. Сенките вече се прокрадваха към Уилби.

Кръвта на Джъдсън кипна от напрежение, докато крачеше към Гуен и събеседника й. Може би това беше мъжът, когото щеше да се наложи да убие, за да получи нея.

Тя гледаше към входа на странноприемницата. Още беше облечена с панталона и пуловера, които носеше преди, но сега беше нахлузила и леко черно яке. Веднага го забеляза. Облекчение, последвано от настойчиво предупреждение проблеснаха в очите й. Усмивката й беше прекалено широка и радостна. Точно такава, каквато една жена отправя към мъжа, с когото има интимна връзка. „Какво не е наред в тази картинка?“ — зачуди се Джъдсън.

— А, ето те и теб… — заговори бързо тя. — Тъкмо обяснявах на Уесли, че двамата имаме планове за тази вечер. Това е Уесли Ланкастър. Уесли, това е Джъдсън Копърсмит. — Той не се нуждаеше от паранормални способности, за да разбере, че се е издигнал от ролята на финансов съветник до тази на любовник. Нямаше проблем. Можеше да се справи с това. Застана съвсем близо до Гуен, така че рамото му да допира нейното.

— Приятно ми е… — протегна ръка Джъдсън. Като взимаше пример от Гуен, внимаваше тонът му да е любезен, поне докато не разбереше какво, по дяволите, ставаше.

Уесли приключи запознанството с рязко, кратко кимване на главата. Беше очевидно, че той не беше никак щастлив да разбере, че Гуен не беше сама.

Отблизо ставаше ясно, че в гените на Уесли се бяха намесили неколцина викинги. Той беше висок, с тесен ханш и добре оформени мускули, като на човек, който прекарва доста време във фитнеса. Силна челюст, високи скули, светли очи и елегантно оформена руса коса допълваха образа му. Трябваха му само една секира, щит и шлем, за да придобие напълно завършен вид, помисли си Джъдсън.

Вместо бойното снаряжение Уесли носеше шити по поръчка черни панталони, тъмносиня копринена риза, разкопчана до средата на гърдите, небрежно измачкано ленено сако и чифт италиански мокасини. Но Джъдсън беше сигурен, че никой уважаващ себе си викингски воин не би позволил и на смъртното си легло да изглежда така, сякаш иска да направи впечатление в някое холивудско студио.

— Уесли е ловецът на духове от „Срещи с отвъдното“. Това е телевизионното шоу, което разследва сигнали за стари случаи с духове и други паранормални явления — каза Гуен.

Това обясняваше доста, помисли си Джъдсън.

— Така ли? — попита той и се насили да спре дотук. Нямаше смисъл да отива по-далече, изказвайки мнението си, че според него всички ловци на духове са шарлатани и че никога не е чувал за шоуто.

— Гуен ми обясни, че двамата сте в града, за да организирате погребението на Евалин и да уредите нещата покрай смъртта й — рече Уесли.

— Точно така. — Джъдсън отговори престорено нехайно, опитвайки да долови вибрациите между Уесли и Гуен. Очевидно двамата бяха имали нещо общо в миналото, но настоящето изглеждаше доста неясно. — Какво те води в Уилби?

Уесли въздъхна продължително и придоби нещастно изражение.

— Дойдох да видя Евалин. От няколко дни опитвах да се свържа с нея. Тя спря да отговаря на имейлите ми и на съобщенията, които оставях на гласовата й поща. Реших да взема полет до Портланд и после да наема кола, за да стигна до Уилби и да открия какво става тук. Голям шок беше, когато научих, че Евалин е починала снощи.

— Защо си се разтревожил толкова, като не си успял да се свържеш с нея? — попита Джъдсън. — Близки приятели ли бяхте?

— По-точно партньори в бизнеса — поясни Уесли мрачно.

Гуен отпусна скръстените си ръце и ги пъхна дълбоко в джобовете на якето си.

— Евалин от време на време работеше на хонорар за Уесли. Тя беше главният му изследовател. Проверяваше историите за духове и паранормални случаи. Беше нейна задача да намира места, подходящи за епизодите на „Срещи с отвъдното“. След като Уесли направеше избора си, аз пишех сценариите.

Джъдсън я погледна изненадано.

— Ти ли си писала сценариите?

— Да. — Тя го изгледа навъсено, предизвиквайки го мълчаливо да направи някакъв коментар.

— На поредица, която разследва случаи с духове? — попита той предпазливо.

— Точно така — потвърди Гуен с леден тон.

Уесли се намръщи.

— Проблем ли имаш с това, Копърсмит?

— Не — отвърна Джъдсън. — Знаех, че Гуен се занимава с парапсихични консултации, но не бях наясно, че е и писател. Това е всичко.