Джейн Кренц - Пророчески сънища

Гуен едва се сдържа да не изстене, когато видя Уесли Ланкастър да крачи пред входа на странноприемницата. Русата му грива се развяваше от лекия бриз. Той поглеждаше нетърпеливо скъпия черен часовник на китката си. Когато вдигна очи, забеляза джипът на Джъдсън да се появява на паркинга. Облекчение и нетърпение се изписаха на красивото му лице.

— Знаех, че няма да се откаже лесно — поклати глава Гуен. — Но се надявах да изчака малко, преди да започне да ми досажда отново.

Джъдсън спря джипа на едно от празните места на паркинга.

— Ще говориш ли с него?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че ще го направя. Новата ми детективска агенция няма да заработи толкова бързо. Известно време ще се нуждая от доходите от сценариите на „Срещи с отвъдното“. — Гуен разкопча предпазния си колан, отвори вратата и стана от седалката. — Само дето в момента съм малко заета. Ако имам късмет, ще го убедя да прояви търпение.

— Не се надявай.

Джъдсън не гледаше към нея. Вниманието му беше насочено към входа на странноприемницата. Тя проследи погледа му и видя, че Уесли крачи към джипа.

— Крайно време беше да се появиш, Гуен — размаха ръце Уесли. — Трябва да говоря с теб. Важно е. Измислих страхотна концепция за „Срещи с отвъдното“. Ще изведе поредицата на съвсем ново ниво.

— Добре, изчакай ме минута.

Тя отвори задната врата и се пресегна с две ръце да вдигне клетката с Макс. Той изсъска и сниши ушите си.

— Сам си си виновен, че не можеш да оставаш тук и да се наслаждаваш на румсървис, докато ни няма — напомни му тя. — Така ти се пада, като плашиш камериерката.

Джъдсън заобиколи джипа отпред, придавайки си вид, че не забелязва присъствието на Уесли.

— Аз ще взема Макс — предложи той.

— Благодаря. — Гуен му подаде тежката клетка. — Ще говоря с Уесли във фоайето.

— Ще заведа Макс горе — каза Джъдсън. — Не излизай навън.

— Няма — обеща тя.

Джъдсън най-после удостои Уесли с едва видимо кимване.

— Ланкастър — каза Джъдсън с равен тон.

Уесли се намръщи нетърпеливо.

— Виждам, че още се навърташ тук, Копърсмит.

Джъдсън не му обърна внимание. Вместо това целуна бързо и собственически Гуен, с което много я изненада. Не изчака някакъв отговор, а я погледна с присвити очи:

— Не се бави. Много работа ни чака този следобед.

Той се отправи към входа, носейки небрежно клетката с една ръка, сякаш беше лека като перце. Гуен го изгледа едновременно подразнена и развеселена.

Уесли наблюдаваше Джъдсън с навъсена физиономия.

— Някой ден трябва да ми обясниш какво намираш у този Копърсмит. — Той млъкна мрачно. — Освен семейното богатство, разбира се.

— Знаеш ли какво, да обиждаш мен и мъжа, с когото съм в момента, сигурно не е най-добрият начин да започнеш този разговор.

Уесли се намръщи.

— Знам. Извинявай, просто наистина се нуждая от помощта ти и имам чувството, че този Копърсмит прави всичко възможно да ми попречи.

— Двамата с теб имаме делови отношения — каза Гуен. — Джъдсън разбира това. Чайната е празна по това време на деня. Да отидем там. Сигурна съм, че от персонала няма да възразят, ако седнем на една маса да поговорим насаме.

Той се съгласи и тя го поведе през фоайето. Двамата влязоха в безлюдната чайна. Гуен седна на една маса до прозореца. Уесли се настани срещу нея.

— Къде беше? — попита той. — Чаках те почти час и половина да се появиш.

— Нямах представа, че си се върнал в Уилби. Защо не ми се обади да се уговорим?

— Опитах, но телефонът ти беше изключен.

Чак сега Гуен си припомни, че беше изключила телефона си, преди да отидат в магазина на Никол.

— Съжалявам, моя е грешката — извини се тя. — Бяхме много заети. — Бръкна в чантата си, извади телефона и го включи. Погледна списъка с пропуснатите обаждания. — Звънил си шест пъти?

— Честно казано, започнах да се тревожа.

Тя пъхна телефона обратно в чантата си.

— За какво?

— Ако случайно си забравила, в това малко градче наскоро бяха намерени мъртви две жени. А тази сутрин ти си изчезнала.

— Не съм изчезнала.

— Никой в странноприемницата не знаеше къде си. Казаха само, че със сигурност са те видели последно в компанията на Джъдсън Копърсмит.

Гуен си пое дълбоко дъх и тежко въздъхна.

— Съжалявам. Не ми е хрумнало, че някой може да се тревожи.

— Не мисля, че някой, освен мен, се впечатли — язвително рече Уесли. — Но трябва да призная, че смъртта на Евалин ме извади от равновесие. А сега местната вещица загива в пожар в къщата си. Може и да съм направил прекалено много епизоди на „Срещи с отвъдното“, но от това градче започват да ме побиват тръпки. Когато не можах да се свържа с теб по телефона сутринта, явно малко прекалих с реакцията си.

— Луиз — каза Гуен тихо, но категорично.

— Какво?

— Мъртвата жена се казва Луиз Фулър. И запомни, че тя не беше вещица. Беше една изтормозена душа, която имаше сериозни проблеми с психичното си здраве.

Уесли почервеня.

— Извинявай. Явно днес все успявам да те засегна. Повярвай ми, това е последното, което желая.

— Тогава ми кажи защо си ме търсил шест пъти по телефона и защо си чакал час и половина да се появя.

Вълнението преобрази красивото лице на Уесли.

Той се наведе напред, опря ръце на масата и започна да говори тихо и въодушевено:

— Това е идеалният начин да съживим поредицата. Не знам защо не се сетих веднага. Сигурно заради шока от новината, че Евалин е мъртва. Отначало мислех само как да открия файловете с проучванията й.

— О, за бога, трябваше да се сетя. Ти си претърсил офиса на Евалин, след като трупът й е бил отнесен, нали?

— Виж, Гуен, не беше точно така… Не съм взел нищо.

— Как можа да го направиш? Това е нахлуване в личното й пространство. Да не говорим, че е абсолютно незаконно. Нарича се влизане с взлом. Пращат хората в затвора за такива неща.

Очите на Уесли потъмняха от възмущение.

— Обвиняваш ме, че съм влязъл с взлом в къщата на Евалин ли?

— Не те обвинявам. Просто изтъквам факта.

— И на основата на какво твърдиш това?

— Подсказва ми го моята интуиция.

— Не можеш просто така да обвиняваш хората в незаконни действия, като слушаш интуицията си.

— Ти си бил. Не си прави труда да отричаш.

— Добре де. Отбих се в дома й в онзи ден, но кълна се, не съм взел абсолютно нищо. И не съм влязъл с взлом. Задната врата беше отключена. Просто прегледах папките й. Аз бях неин работодател. Имам право да получа това, върху което е работела точно преди да почине.

— Сега тази къща е моя. Не смей да я доближиш без позволението ми.

— Успокой се. Извинявам се. — Уесли се отпусна съкрушено на стола си. — И без това няма причина да се връщам там. И за да съм абсолютно ясен, повтарям: не съм взел нищо.

— А защо остави такава бъркотия след себе си?

— Защото бързах. Страхувах се, че някой може да дойде, да ме открие в къщата и да реши, че съм от крадците, които обират домовете след смъртта на собственика им. Не исках да ме заловят, това е. Но не съм откраднал нищо.

— Вярвам ти — каза тя. — Не че има някаква разлика от етична гледна точка.

Уесли я изгледа продължително. Забарабани с пръсти по масата.

— Наистина мислиш, че тя е била убита, нали?

— Да.

— Като другите преди две години?

— Да. Знаех си. Перфектно. — Уесли приглади русата си коса. Очите му отново грейнаха развълнувано. — Ако си права, това може да е голяма история.

— Съмнявам се. Ако съм права, всички жертви са били убити с паранормални средства и това е невъзможно за доказване.

— Но ти се опитваш да направиш точно това, нали? Да докажеш, че Болинджър е била ликвидирана с паранормални средства. Затова се мотаеш из Уилби. А не за да се погрижиш за наследството на Евалин. Опитваш се да откриеш точно какво се е случило с нея и с онази вещица.

— Луиз Фулър.

— Добре де, Луиз Фулър — повтори той послушно.

Гуен бавно въздъхна.

— Вярно е, че искам да разреша някои загадки…

— А каква е ролята на Копърсмит във всичко това?

— Той ми е приятел.

— Двамата спите заедно, това ми е ясно — изтърси безцеремонно Уесли. — По дяволите, целият град знае. Но това не е цялата история. Познавам те от две години. През това време не си имала сериозна връзка.