Чак там той срещна истинското си семейство, Гуен и Аби, които му станаха като сестри. Те бяха причината той да не напусне „Самърлайт“. Лесно би се измъкнал от училището със своя бързоразвиващ се талант, но не можеше да остави Гуен и Аби сами там. Трябваше да ги пази от лудите и побойниците. За пръв път някой се нуждаеше от него. Сякаш изведнъж се беше сдобил с работа. Погрижи се тримата да останат заедно до завършването си.

След като напуснаха „Самърлайт“, с Гуен и Аби размениха ролите си, те станаха негови защитници. Правеха всичко възможно да го предпазят да не тръгне по пътя на престъпника, въпреки уверенията му, че ще бъде гениален крадец. За да има мир в това негово ново семейство, беше приел що-годе законната си работа. Но в моменти като този, когато стоеше сам в тъмното, в нечия къща, осъзнаваше, че е изменил на истинското си призвание.

Затвори последното чекмедже и отиде при дрешника. Той беше празен, ако не се брояха чифт здрави бели маратонки от вида, който си купуваха немощните стари дами, които трудно се крепяха на краката си.

Намери малкия сейф, скрит зад една плоскост на стената. Все още беше заключен, но на Ник му трябваха по-малко от четирийсет секунди да го отвори. Купчината банкноти вътре му подсказаха всичко, което трябваше да знае за старата дама.

— Била си малко мнителна, бабо… — зашепна той в празната стая. — Не си се доверявала на никого, дори и на собствения си син. Е, ти си го познавала по-добре от всички останали, нали? Все пак си му била майка.

В сейфа имаше още нещо — старомодна чекова книжка.

Той пъхна парите и чековата книжка в малката черна раница, която носеше, и тръгна надолу. Излезе от къщата по същия начин, както беше влязъл — през задния прозорец.

Откри колата си, където я беше оставил, на няколко пресечки разстояние, на паркинга зад един магазин за хранителни стоки. Върна се с безличния си автомобил на летището и го предаде обратно на фирмата за коли под наем. Беше използвал един от няколкото си фалшиви документа, за да го наеме. Обичаше да има доста резервни документи подръка, не само за себе си, но и за Аби и Гуен. Просто за всеки случай.

Хрумна му, че Аби вероятно няма да се нуждае вече от това подсигуряване, след като ставаше член на семейство Копърсмит. Този клан умееше да се грижи за хората си. А нещо в енергията между Гуен и Джъдсън Копърсмит му подсказваше, че вероятно и тя нямаше да се нуждае от грижите му още дълго.

Мисълта, че може да изгуби сестрите си заради двама Копърсмит, заплашваше да пробуди опасните дълбоки води в душата му. От дните им в „Самърлайт Академи“ Аби и Гуен винаги бяха край него. Аби го въведе в бизнеса с книгите. Гуен се грижеше да прогонва чудовищата от кошмарите му обратно в скривалищата им. Лошите сънища не бяха го навестявали от доста време, но той знаеше, че се спотайват някъде там, в бездънната бездна.

Фактът, че Гуен и Джъдсън спяха заедно, не беше тревожен. В това нямаше особен проблем. На този етап може би всичко беше просто неангажиращ секс за една нощ. Или да кажем — за няколко нощи. Както и да е. Това не означаваше, че той щеше да загуби и нея. Случващото се помежду им беше естествен резултат от многото адреналин, вълнението, опасността и взаимното физическо привличане. Достатъчно често се беше озовавал в подобни ситуации, за да знае как се получаваха тези неща.

Но сега усети ледени тръпки. Гуен не си падаше по случайния секс и макар връзката между нея и Джъдсън да беше пламнала мигновено, не изглеждаше вероятно да угасне бързо. Дори старият Копърсмит беше забелязал привличането между тях.

Не искаше да мисли в какво щяха да се превърнат нощите му, ако чудовищата от сънищата му се завърнеха. Не искаше да мисли какъв щеше бъде светът му, ако загубеше и двете си сестри. Вместо това си купи кафе и си намери местенце, където да го изпие на спокойствие, докато преглеждаше чековата книжка, намерена в сейфа на стената. Цифрите винаги бяха интересни, особено когато бяха свързани с пари.

След известно време извади малкия компютър от раницата си и влезе в интернет. Не му отне много време да открие това, което търсеше. Можеше с лекота да намира интересни неща, скрити в киберпространството. Също както имаше талант да отваря заключени сейфове.

Наистина беше роден за престъпник.

27.

Гуен долови тъмната енергия от съня на Джъдсън точно когато самата тя се канеше да навлезе в осъзнато сънуване.

Беше по халат, с нощница и чехли и седеше сгушена на креслото, свила крака под себе си. Тъкмо организираше деликатното състояние на транс, събирайки образите от мястото, където беше убита Луиз, когато потоците от съседната стая й зашепнаха.

Първата й мисъл беше, че непознатите нишки енергия на сънищата са генерирани от собствената й предизвикана халюцинация. Колкото и често да преминаваше в будно сънуване, не можеше да бъде сигурна какво ще изпита този път. Трансът беше непредсказуем.

Но когато чу задавения, настойчив вик на Джъдсън, бързо се пробуди напълно.

Скочи на крака. Макс също не спеше. Той стоеше в леглото и се взираше напрегнато към вратата на съседната стая.

Джъдсън изстена.

Гуен бързо се отправи към него. На слабата светлина от камината зад гърба й видя, че Джъдсън лежи проснат на леглото. Пръстенът му светеше от нагорещена енергия.

Котаракът застана до нея на прага, като измяука тихо и неспокойно.

Гуен задейства таланта си и премина в буден транс, за да прозре какво става в съня на Джъдсън. Не се изненада от експлозията от кехлибарени пламъци, които припукваха в атмосферата, но беше поразена от тъмната кипяща, брутална енергия, която заобикаляше леглото. Интуитивно разбра, че Джъдсън изживява отново онова, което беше предизвикало кошмара му. Неестествено дълбокият му сън засилваше ефектите от негативната енергия.

— Мили боже — прошепна тя. — Откога се мъчиш с този сън, Джъдсън?

Гуен бавно тръгна към леглото. Никога не беше работила с човек, заспал толкова дълбоко. Обикновено клиентите й бяха будни. Терапевтичният процес включваше поставянето на клиента в лек транс и след това извеждането на съня му до ниво точно под будното осъзнаване. Но интуицията й я предупреди, че няма да бъде добра идея да събуди Джъдсън. В сегашното му състояние щеше да мине време, докато той се осъзнае и направи разлика между съня и реалния свят. Всъщност щеше да се събуди точно по средата на много ярък сън. Щяха да му трябват секунди, а може би дори минута, докато осмисли какво става. При подобни обстоятелства дори за кратко време взаимодействието между силния му талант и паранормалната енергия от пръстена можеше да предизвика сериозни поражения.

Въпреки че не смееше да го изведе от съня прекалено рязко, тя трябваше да установи физически контакт, за да му помогне. Не беше сигурна как ще реагира той на едно нейно докосване, макар и съвсем слабо. Джъдсън се беше озовал в дълбокия капан на връхлитащия го кошмар.

— Чуй ме, Макс — прошепна тя на котарака. — Първият урок, който всеки човек с паранормални способности трябва да научи, е как да контролира собствените си сънища.

Макс отново измяука. Все едно й каза: няма ли да направиш нещо? Той размаха опашка няколко пъти, за да покаже нарастващото си нетърпение, и се настани съвсем близо до нозете й, опирайки голямото си космато тяло в крака й.

Спящият Джъдсън отново издаде някакъв неясен гърлен звук. Енергията, която се вихреше около него, ставаше все по-тъмна и опасна, а светлината на пръстена — по-ярка.

Гуен реши, че няма избор. Не можеше да го остави да затъне още повече в този сън.

Концентрира се и задейства таланта си. Макс се притисна по-силно към крака й, сякаш й оказваше подкрепа.

Тя внимателно протегна ръка и докосна с два пръста дланта на Джъдсън, който лежеше с разперени настрани ръце.

Смяташе, че е подготвена за физическия контакт, ала едва не изпищя, когато шокът от допира порази сетивата й.

Гуен пристъпи право към сърцевината на кошмара му.

Изви се кехлибарена светкавица и раздра мрака, който я обгръщаше. Усети гъстата мъгла, която съпътстваше насилието и смъртта. Ужасно отровно изпарение, пропито с виолетови нюанси, закипя около нозете й. Стори й се, че чу котешкото мяукане някъде отдалече.

— Джъдсън — повика го тихо. — Къде си?

— Добре дошла в моя свят — отвърна той. — Не трябваше да идваш тук.

Гуен се обърна, търсейки го в мрака.

И го видя да я гледа откъм сенките, а краката му тънеха в бълбукащо езеро от ултравиолетова енергия. Очите му горяха, също като огъня в кристала на пръстена му.

Ала той не изглеждаше като човек, попаднал в адски капан. В този тъмен подземен свят той дърпаше конците.

— И ти не трябваше да идваш тук. Тези сънища са лоши. Ела с мен.

Разговорите с живи хора насън не бяха по-различни от общуването с духове по време на транс. Диалогът се получаваше от собствената й интуиция и това, което беше доловила в аурата на клиента си.

— Не мога да си тръгна — каза Джъдсън.

— Защо не?

— Загубих нещо тук. Трябва да го намеря.

— Какво си загубил?

— Още не знам, но ще го позная, когато го видя.

— Разбирам. Това е повтарящ се сън за теб, нали?

— О, да. Често идвам тук.