— Не може да има връзка между твоята смърт и тяхната — възрази Гуен.

— Сигурна ли си?

— Все пак минаха цели две години…

— Но ти още сънуваш случилото се, особено по това време на годината, нали? И винаги си знаела, че някои части от пъзела липсват.

Гуен отдръпна пердето и погледна навън. Сърцето й се сви, когато видя как Харолд Оксли измъква едрото си тяло иззад волана на едната патрулна кола. Тъмните очила скриваха очите му, но Гуен все пак забеляза, че двете изминали години са оставили своя отпечатък върху лицето му. Дори лекото усилие, да слезе от колата, беше достатъчно, за да накара широкото му подпухнало лице да пламне по нездрав начин в алено. Униформата беше опъната до пръсване на корема му. Той се движеше схванато, като човек с болки в ставите. Гуен се взря в пистолета на хълбока му и се замисли: нищо не подсказваше, че той ще е по-склонен да приеме вероятността за паранормална намеса в смъртта, отколкото преди две години.

Тя пусна пердето и се обърна. Закова се на място при вида на снимката на пода. Изглеждаше така, сякаш Евалин я беше изтръгнала от корковото табло в предсмъртните си мигове и я беше стискала в ръце, преди да се строполи мъртва.

— Важна е, скъпа — каза духът. — Защо иначе ще се намира точно до ръката ми?

Гуен вдигна снимката, направена преди две години, малко след като убийствата бяха започнали. Погледна седемте души, уловени в групов кадър. Тя беше трета отдясно наляво. Следваха Мери Хендерсън, Бен Шуорц, Зандър Тейлър… Всички се усмихваха към обектива.

— Ти държеше тази фотография на таблото. Защо сега е на пода?

— Интересен въпрос — отговори духът.

Някой тежко заудря с юмрук по входната врата. Гуен пусна снимката в чантата си и прекоси коридора, следвана от Макс.

— Здравейте, главен инспектор Оксли — поздрави учтиво тя, застанала на прага.

Харолд Оксли рязко свали слънчевите си очила и я погледна с изражение, което недвусмислено показваше, че също като нея не се радва на срещата им.

— Синди каза, че обаждането на 911 дошло от Гуендолин Фрейзиър. — Инспекторът говореше навъсено и с мрачно примирение. — Надявах се да е съвпадение.

— Евалин ми беше приятелка — обясни Гуен. Стараеше се да говори спокойно, овладявайки вълнението си. — Поддържахме връзка.

— Преди две години се срещнах с теб заради трима мъртъвци. После ти напусна града и оттогава не е имало необясними смъртни случаи. А ето че сега пак си тук и отново си имам работа с труп. Какво да си мисля?

— Преди две години официалното заключение беше, че и тримата са починали от естествена смърт. — Тя се напрягаше да не избухне, но знаеше, че гласът й звучи ледено. Дотук с демонстрацията на невинност.

— Не и Тейлър. — Харолд присви подозрително очи. — Той падна във водопада и се удави.

— Определихте смъртта му като самоубийство.

— Да. Ще искам днес да запишем показанията ти.

— Разбира се.

Един млад полицай и двама медици, които носеха набор за спешна помощ и носилка, се приближиха до вратата зад Оксли.

Инспекторът надникна към коридора.

— Къде е тя?

— В кабинета. — Гуен отстъпи настрани и отвори вратата по-широко. — Вдясно.

Оксли, по-младият полицай, и медиците минаха бързо покрай нея и изчезнаха вътре.

Гуен остана на прага, загледана в тихия летен дъждец, който ромолеше над дърветата около къщата. Заслуша се в шумовете и приглушените гласове в далечния край на коридора.

Макс притисна тежкото си тяло към крака й. Тя се наведе и го погали по козината.

— Знам, че ще ти липсва — каза му тя. — И на мен ще ми липсва.

След това се сети за снимката, която беше намерила на пода. Отвори чантата си и я извади. Отново огледа всички фотографирани лица. Не можеше да разгадае загадката. Трима от тях, в които се взираше, бяха умрели преди две години, а сега и Евалин, която ги беше заснела, също беше мъртва.

Гуен отново се взря в дупчицата от кабарчето, с което фотографията е била закрепена за таблото. Забеляза, че беше леко разкъсана. Евалин не я беше свалила внимателно. Беше я изтръгнала от таблото.

Гуен обърна снимката и видя две думи, надраскани върху обратната й страна.

Огледало, огледало.

3.

— Какво кара Гуен да мисли, че Болинджър е била убита с паранормални средства? — попита Джъдсън Копърсмит.

Той седеше на верандата на малката къща. Беше наклонил дървения си стол само върху задните крака и бе подпрял маратонките си върху парапета. Притискаше телефона към ухото си, за да чуе какво говори брат му, въпреки шума от разбиващите се в скалите вълни.

Задаваше се буря и малкото градче Еклипс Бей щеше да попадне точно в центъра й. Джъдсън я очакваше с нетърпение. С малко повече късмет бушуващата стихия щеше да отвлече мислите му поне за известно време. Нуждаеше се от нещо, което да отклони вниманието му. Напоследък дните и нощите му се струваха безкрайни.

Нюансите на сивото, които го заобикаляха — от оловното небе до обветрените дъски на къщата, — подсилваха мрачното му настроение, завладяло го след измъкването от подводните пещери. Нощем не можеше да мигне, а ако се случеше да заспи, веднага след това се будеше от кошмари. И положението се влошаваше.

— Гуен има талант — обясни Сам търпеливо. — Също като нас. Забрави ли я?

О, да, помня я, и още как — помисли си Джъдсън. Беше я видял само веднъж преди месец, когато отиде до Сиатъл, за да се запознае с годеницата на Сам — Аби Радуел. А след тази среща нямаше вероятност да забрави Гуен Фрейзиър.

Четиримата бяха отишли на вечеря в един ресторант в модния квартал на града, наречен Саут Лейк Юниън. Още щом погледна зелено-златистите загадъчни очи на Гуен, той веднага се размечта за дълга страстна нощ в леглото с нея. Дори реши, че привличането е взаимно. Не можеше да сбърка енергията, която пробягваше помежду им онази вечер. Беше категоричен в решението си и изобщо не се усъмни, че точно Гуен е тази, която може да отвлече натрапчивите му мисли и да успокои съня му.

Но виденията за бурен секс се изпариха в мига, когато Гуен го погледна и заяви простичко: „Мога да оправям лоши сънища“.

В този момент той осъзна, че е изтълкувал напълно погрешно погледа в мистериозните й очи. Тя не го възприемаше като бъдещ любовник. Виждаше го като потенциален клиент — уязвим и нуждаещ се от професионалния й опит.

А той имаше едно ново правило.

Никога не излизай с жена с паранормални способности.

— Гуен вижда аурите на хората, нали? — изрече той по телефона. — Мъртъвците нямат аури, така че не разбирам как може да долови нещо на място, където е извършено престъпление.

— Аби твърди, че талантът на Гуен е много по-сложен, отколкото тя признава — обясни Сам. — Не забравяй, че двете се познават от гимназията, откакто са били преместени в училището за проблемни тийнейджъри.

— Преместени ли?

— След като парапсихичните им таланти започнали да се проявяват, и Аби, и Гуен били изпратени насила в „Самърлайт Академи“. Това е едно училище с пансион, специализирано в работа с проблемни тийнейджъри — поясни Сам. — В случая с Аби семейството й решило, че тя има психични проблеми. Гуен се озовала там, след като леля й, която я отгледала, починала. Дълга и много тъжна история. Аби ми е разказвала, че на прозорците имало решетки.

Джъдсън тежко въздъхна.

— Сигурно не им е било леко…

— След като се запознах с Аби и Гуен, осъзнах, че ние с теб и Ема не си даваме сметка какви късметлии сме били да растем с родители, които приемат паранормалните ни способности…

Срещата с Аби беше променила живота на брат му, помисли си Джъдсън. Сам се беше влюбил до уши, след като тя беше опитала да го наеме да разследва един случай, свързан с убийство, отмъщение и една рядка книга с парапсихичен шифър.

Двамата бързо обявиха намерението си да се оженят. Уилоу Копърсмит изпадна в лека паника. Предявявайки претенциите си на майка на младоженеца, тя помоли Сам и Аби да изчакат, за да може да планира по-официална сватба.

Накрая постигнаха компромис. Сватбата беше насрочена за края на август, след по-малко от три седмици. Джъдсън беше сигурен, че отстъпката е била направена от Аби, а не от Сам. Аби страстно беше мечтала да има истинско семейство. Сега, когато й предстоеше да стане част от фамилията Копърсмит, тя искаше да започне новия си живот без конфликти с бъдещата си свекърва.

Празненството щеше да се проведе на семейния остров Легаси Айлънд, в малкото градче Копър Бийч. Обикновено замрялото островно селище в архипелага Сан Хуан сега кипеше от вълнение покрай приготовленията. Уилоу и сватбеният агент, когото наеха, бяха впрегнали забележителния си организационен талант, за да подготвят това мащабно събитие за толкова кратко време.

Джъдсън подозираше, че на света нямаше повече от дузина мъже, които биха се радвали на суматохата, свързана с организирането на голяма сватба. Сам не беше сред тях, но той беше младоженецът, така че трябваше да понесе безкрайната върволица от фотографи, цветари и снабдители.

Джъдсън отчасти го съжаляваше, но знаеше, че брат му ще се справи със ситуацията. Във всеки случай беше наясно, че в сегашното си настроение той самият не е добра компания. Освен това беше най-разумно да избягва Уилоу, докато се чувстваше така. Не можеше да излъже майчината й интуиция. Ако тя научеше за повтарящия се кошмар и безсънните нощи, щеше да се побърка от тревога. А това беше последното, от което Сам и Аби се нуждаеха.