Джейн Кренц - Пророчески сънища

Странната музика на вятърните камбанки разбуни сетивата на Гуен и изпрати ледени иглички по тила й. Тя стоеше до отворената врата на джипа и гледаше малката къща на Луиз Фулър.

Вятърът се усилваше като предвестник на задаващата се буря. Острият бриз разклащаше десетките скулптури от кристал и метал, които висяха от тавана на верандата. Призрачните ноти отекваха в целия спектър. Гуен погледна Джъдсън, който току-що беше слязъл от колата. Знаеше, че той долавя същите вибрации.

На задната седалка на джипа Макс седеше свит в клетката за пренасяне и размахваше опашка, за да покаже, че не е щастлив от пътешествието.

— Разбрах какво ми обясняваше за вятърните камбанки — замислено кимна Джъдсън. Той се вгледа в старата, обрулена от времето викторианска къща. — Странни са.

— Казах ти, Евалин все повтаряше, че Луиз има паранормална чувствителност за настройване на кристали и стъкло.

Тя понечи да затвори вратата на джипа, но Макс измяука разтревожено и сниши уши. Гуен го погледна през процепа между двете предни седалки.

— Ти си виновен, че трябваше да дойдеш с нас и да стоиш в клетката — напомни му тя. — Да не беше плашил камериерката!

Макс оголи зъби и леко наежи козина.

— Добре, всичко е наред, спокойно — каза Гуен по-меко. — Няма да те изоставим. Ще се върнем след няколко минути.

Камбанките се блъскаха и дрънчаха заради засилващия се вятър. Този път котаракът измяука тъжно. Задраска с нокти по вратата на клетката.

— Като че е най-добре да го вземем с нас — притесни се Гуен. — Нещо ми изглежда разтревожен.

— Не му е приятно да е в клетката — каза Джъдсън. — Не го виня.

Гуен отвори задната врата и вдигна тежката клетка с две ръце.

— Май е надебелял — изпъшка тя.

Джъдсън заобиколи джипа и дойде до нея.

— Дай, ще ти помогна.

Той хвана дръжката. Макс не изглеждаше по-щастлив, но спря да мяука.

Тръгнаха към вратата.

— Да те предупредя: ако Луиз изобщо ни покани да влезем, което не е сигурно, камбанките вътре са още по-странни от тези, които висят на верандата — каза Гуен. — Те направо гарантират, че никой посетител на Луиз няма да се задържи в къщата дълго.

— Луиз беше ли сред участниците в проучването на Евалин?

— Не. Евалин я покани, но тя отказа. Интересува се само от камбанките си. Бъди подготвен да откаже и да говори с нас. — Гуен замълча. — Преди две години тя ме обвини, че съм вещица, също като нея.

Джъдсън присви очи.

— Предполагам, че не го е изрекла като комплимент?

— Честно казано, не съм сигурна какво искаше да каже. Това е проблемът с Луиз. Тя живее в свой собствен свят и интерпретира реалността през призмата на собствената си кристална топка, образно казано. Не мисля, че искаше да ме обиди. По някакъв неин си начин опитваше да ме предупреди.

— А спомена ли ти защо трябва да внимаваш?

Гуен сви рамене, в опит да се предпази от вятъра и смущаващата музика на камбанките.

— Подхвърли нещо за някакъв демон. Помолих я да ми обясни, но тя отказа.

— Явно ни предстои тежък разговор.

— Няма да е лесен, това е сигурно.

Двамата се изкачиха по стъпалата на верандата. Джъдсън спря и огледа една от музикалните скулптури отблизо. Беше голяма, състоеше се от няколко тънки кристала с различни размери и форми. Всеки беше обвит с нишка от сребрист метал.

— Това е невероятно — възхити се той. — Поне част от звука идва от паранормалния спектър. Долавям го с всичките си сетива.

— Според теорията на Евалин, дължините на вълната на музиката преминават и през нормални, и през паранормални зони — обясни Гуен. — Затова ни влияе толкова силно на емоциите. Повечето хора, включително и тези без очевидни паранормални способности, откликват на музиката на парапсихично ниво.

— Знаеш ли, мисля, че една от тези скулптури би била чудесен сватбен подарък за Сам и Аби.

— Ако искаш да им подариш едно от произведенията на Луиз, ще трябва да го купиш от местния магазин. Луиз си изкарва прехраната, като създава и продава вятърни камбанки, които нарича „туристически“. Нейните лични камбанки са различни. Те не се продават. Тя твърди, че това са нейните стражи.

Джъдсън я погледна намръщен.

— Тези, които пазят от демони ли?

— Мисля, че точно това има предвид. Тя много се бои от демони. Затова къщата й е заобиколена от вятърни камбанки.

Джъдсън протегна ръка да докосне един от кристалите.

— Чудно с каква сплав обвива тези кристали.

— На твое място не бих ги пипала — каза бързо Гуен.

Но предупреждението й закъсня. Джъдсън вече беше стиснал една от металните нишки между пръстите си.

Макс изсъска.

— По дяволите! — Джъдсън пусна камбанката, сякаш беше нагорещена до червено, и примигна. — Разбрах какво имаш предвид. Сякаш докоснах оголена жица с ток. — Той огледа скулптурата внимателно. — Но шокът порази паранормалните ми сетива.

— Единствения път, когато опитах да направя същото, и аз се почувствах така.

Той погледна дългата редица от камбанки, които се удряха и подрънкваха от вятъра.

— Всички ли имат такъв ефект върху сетивата?

— Не знам — отвърна Гуен. — След първия опит не съм правила повече експерименти. Но предполагам, че камбанките тук, отвън, са заредени с доста енергия. Бих те посъветвала вътре да си много, много внимателен, защото съм сигурна, че вътрешните са още по-горещи.

— Чудя се как го прави.

— Веднъж я попитах. — Гуен почука по вратата. — Обясни, че настройва честотите на кристалите и още куп неща, които не разбрах.

— Сам се интересува много от техниките за настройване на паранормални кристали. Чудя се дали Луиз…

Тя се обърна и погледна удивеното лице на Джъдсън.

— Какво?

Гуен забеляза, че той гледа пръстена си. Кехлибареният кристал грееше леко.

— Пръстенът ми — обясни той с мрачно изражение. — Мисля, че реагира на камбанките.

— Или долавя твоя парапсихичен отклик на музиката.

— Може и това да е.

Макс пристъпваше в клетката и мяукаше тихо.

Гуен се обърна и отново почука, този път по-силно. Никой не отвори.

Джъдсън остави клетката на пода на верандата.

— Дръпни се от вратата, Гуен — заповяда й той.

Тя не възрази. Сега и тя долавяше тъмните потоци, които се вихреха под екзотичната енергия на камбанките. Първоначално музиката беше прикрила енергията, която се просмукваше откъм вратата, енергия, генерирана от насилие.

— По дяволите! — Ръката на Гуен замръзна във въздуха. Тя бързо се дръпна назад. — Не отново. Не може това да се случва пак.

Джъдсън вече беше пред прага. В ръката му сякаш с магия се беше появило оръжието.

Той отвори мрежата и натисна бравата. Тя поддаде с лекота. Гуен знаеше, че това не е на добре. Луиз винаги се заключваше.

Когато Джъдсън отвори вратата, течението разклати камбанките в антрето. Призрачната музика прозвуча като вой на обречени души.

Внезапно се чу тракане някъде навътре в къщата. После отекна тупкане от бягащи крака.

— Това не е Луиз — прошепна бързо Гуен. — Тя има тежък артрит. Не може да се придвижва бързо.

— Стой тук — каза Джъдсън.

Той се втурна по коридора.

Макс измяука и започна да атакува клетката си със зъби и нокти. Съскаше и драскаше все по-бясно.

— Спри, Макс. Моля те.

Вратата на клетката се отвори. Котаракът се изстреля навън. Прелетя през верандата и се втурна в къщата.

Преди Гуен да реагира, чу един познат глас да пищи от ужас някъде вътре в къщата.

— Пусни ме, пусни ме — закрещя Никол Хъдсън. — Моля те, кълна се, че няма да кажа на никого.

— Спокойно. — Гласът на Джъдсън отекна в коридора. — Никой няма да те нарани.

За изненада на Гуен, Никол се подчини. Поне спря да пищи истерично и премина към тихи, накъсани и изплашени хлипания.