Последва дълго мълчание. Само Макс не спираше да мърка.

— Как се справяш с проблемите с връзките ти? — попита Джъдсън.

— Предимно като ги избягвам.

— Проблемите ли?

— Не, връзките. Така е по-лесно. — Гуен се протегна и се настани по-удобно в креслото. — Е, след като установихме, че никой от двама ни не е подходящ за дългосрочна връзка, може би е добре да се върнем на темата за разследването. Ти каза, че не вярваш убиецът на Евалин да е разигравал някаква ужасна игра. За какво ни подсеща това?

— Че е била убита поради съвсем прагматична причина. — Джъдсън се изправи и отиде до прозореца. Погледна навън в нощта. — Познавала си я по-добре от всеки друг. Имаш ли представа откъде можем да започнем с търсенето на тайните й?

— Може би — въздъхна Гуен.

Тя стана от стола и прекоси стаята, за да извади снимката от чантата си. Донесе я и показа на Джъдсън това, което Евалин беше написала отзад.

— Огледало, огледало — прочете той.

— Смятам, че вероятно зная къде е скрила поне една много важна тайна — каза Гуен.

12.

Старата хижа беше обгърната от гъста мъгла. Джъдсън изгаси двигателя на джипа и огледа мястото. Дървената, силно обрулена от времето постройка беше на два етажа. Видът й подсказваше, че е строена в началото на века. Всички прозорци бяха покрити с метални капаци.

— Защо го е направила? — попита той.

— Евалин беше убедена, че естествената дневна светлина и светлината от видимата част на спектъра по принцип интерферира с психичната енергия и затруднява откриването и измерването й.

— Била е права. Сам и неговите техници в лабораторията стигнаха до същия извод преди време. Значи сега ти си собственичка и на тази съборетина, и на къщата й?

— Да, трябва да им плащам данъците и всичко останало. — Гуен извади парче хартия от чантата си. — Не исках да наследя лабораторията и нямам никаква представа какво да правя с оборудването, но не се престраших да го кажа на Евалин. Всички инструменти и машини, проектирани и изработени от нея, за да изучава паранормалното, са уникални.

— Тя какво очакваше да правиш с нещата й?

— Надяваше се да намеря добър дом за безценното й оборудване и инструменти. Няма много хора, които да се занимават със сериозно изследване на паранормалното, но все пак съществуват неколцина.

Джъдсън се усмихна леко.

— Като корпорация „Копърсмит“.

Гуен се оживи.

— Мислиш ли, че Сам и техниците от изследователската лаборатория биха се заинтересували от някои от инструментите и приспособленията й?

— Смятам, че Сам и хората му с радост биха се възползвали от възможността да огледат нещата в тази хижа. Ала не мога да гарантирам, че ще вземат всичко.

— Разбирам. Но знам, че Евалин би се зарадвала, ако истински учени, които изследват паранормалното, обърнат сериозно внимание на изобретенията й. За нещастие тя не подозираше за съществуването на лабораторията „Копърсмит“.

— А никой от „Копърсмит“ не е подозирал за нейната работа. Срамота. Знаеш ли, не за пръв път си мисля, че хората с истински талант трябва да намерят начин да се свързват един с друг и да общуват помежду си. Сега все едно работят на тъмно.

— И Евалин често повтаряше това.

— Много време ли прекарваше тя в лабораторията?

— Шегуваш ли се? — усмихна се Гуен. — Това място беше нейният живот. Инвестира и последния си цент тук. Охранителната система е много сериозна и скъпа, защото искаше да защити нещата, които беше проектирала и конструирала.

— Вярно, не можеш да си купиш качествени паранормални инструменти и измерващи уреди от пазара. Повярвай ми, Сам и неговите техници са опитвали да търсят подобни неща от онлайн магазините, но без успех. — Джъдсън отвори вратата и слезе от джипа. — Хайде да огледаме.

Гуен изскочи навън. Мъжът видя решимостта в очите й и разбра, че не й е лесно да влезе отново в лабораторията на Болинджър. В тази сграда беше намерила труповете на двама приятели и едва не беше загубила собствения си живот.

— Кога за последно си влизала тук?

— В деня, след като Тейлър ме нападна. Споменах ти, че тогава с Болинджър бяхме дошли да търсим оръжието му.

Тя изкачи стъпалата към тежката метална врата. Джъдсън я последва и спря до нея. Цифрите на клавиатурата на алармената система светеха в червено. Джъдсън разпозна логото на производителя върху малкия квадратен панел.

— Впечатлен съм — каза той. — Болинджър наистина се е охарчила за алармената система. Трябва да й е струвала цяло състояние.

— Казах ти, нещата вътре бяха много важни за нея.

Тя въведе кода. Червените светлини станаха зелени.

— Някой друг, освен теб, имал ли е достъп до това място? — попита Джъдсън.

— Не. Евалин смени кода след убийствата. Мисля, че аз съм единствената, която го знае.

Той погледна листа в ръката й.

— Трябва да си го е записала някъде, както си направила ти, или да го е запаметила в компютъра си.

— Да, възможно е. Евалин беше много съсредоточена, когато се отнасяше до изследванията й, но за други неща беше доста нехайна… Кодът не се помни лесно. Затова ми го написа. — Гуен се намръщи. — Мислиш ли, че убиецът й е търсел кода за лабораторията в нощта, когато я е умъртвил?

— Може би, но ако е искал само кода, убийството ми изглежда прекалено крайно решение. Много по-лесно би било да обезвреди алармата и да вземе един лост да разбие прозорците. Металните капаци пречат на светлината, но не са надеждна защита срещу проникване.

— Така е.

Гуен отвори вратата. Джъдсън надникна в подобното на пещера помещение, в което всички звуци отекваха. Беше изпълнено с дълбоки сенки. Долови и особената горещина, която беше отличителна черта на паранормалната енергия.

Тежки потоци психична енергия се виеха и кипяха в хижата, повечето много сходни с енергията в хранилището, където Сам пазеше кристалите си, или в изследователската лаборатория на „Копърсмит“. Атмосферата беше силно наелектризирана от многото кристали и други предмети, пропити с психична енергия, събрани в ограниченото пространство.

Но под горещата енергия Джъдсън непогрешимо долови следите от смъртта и насилието.

— Беше права — каза той. — Хората тук не са умрели от естествена смърт.

— И аз го усещам — потвърди Гуен.

Тя щракна един светещ ключ на стената. Пътека от вградени в пода светлини примигна и освети пространството около нозете им. Останалата част от лабораторията продължи да тъне в мрак.

Джъдсън затвори вратата и така изолира слабата дневна светлина.

— Няма ли флуоресцентни лампи на тавана?

— Не. Има настолни на работните плотове, но иначе лабораторията се осветява само от тези лампи на пода. Всичко е с автоматични сензори. Щом отминем някоя част от помещението, ще изгаснат.

— Болинджър е имала сериозен проблем със слънчевата светлина — отбеляза Джъдсън.

— Да, защото я разконцентрираше. Мисля, че това имаше нещо общо с таланта й. Тя беше особено чувствителна към енергията на ултрасветлината. — Гуен продължи напред. Светна нова редица от лампи, разкривайки следващите няколко метра от пода. — Огледалният мотор е в дъното — посочи тя и го поведе натам. — Заема цялата задна стена на хижата.

Джъдсън задейства другото си зрение и последва Гуен сред лабиринта от работни плотове, шкафове и витрини, все по-силно заинтригуван от това, което виждаше. Освен множеството стари инструменти и машини, имаше и огромна колекция от кристали и камъни, за които беше сигурен, че ще впечатлят силно Сам.

Задейства още по-силно таланта си и отвори възприятията си за пропитата с енергия атмосфера. Наоколо въздухът беше натежал от психична енергия, но сетивата му реагираха най-вече на тъмните потоци на насилието.

Беше се възстановил от кошмара в пещерата, но Гуен беше права — докато имаше този талант, щеше да се чувства принуден да преследва лошите. Тя беше единствената жена, която познаваше, която разбираше тази негова страна и това не я отблъскваше, нито предизвикваше нездраво любопитство. Тя просто приемаше, че това е природата му.

А снощи беше заявила съвсем ясно, че не търси обвързване, също като него. Според всички доводи на логиката и разума, това я правеше жената на мечтите му.

Само да можеше да я накара да спре да настоява, че той се нуждае от терапия.

Гуен рязко спря.

— Това е входът на огледалния мотор.

Но той вече беше усетил повишеното ниво на енергията с приближаването им до дъното на лабораторията. Горещата психична енергия припукваше в атмосферата и караше косъмчетата на тила и ръцете му да настръхнат. Дланите го засърбяха.

— Каквото и да е, явно е много силно — каза Джъдсън. — Впечатлен съм.

— Моторът беше най-великото творение на Евалин. — Гуен заобиколи една работна маса. — Тя ми довери, че първоначално си го е представяла просто като малък експеримент. Първата версия беше с големината на душ-кабина. Но резултатите бяха толкова необикновени, че тя продължи да разширява площта на огледалата. Накрая моторът достигна сегашния си размер.