Тя замълча. Известно време единственият звук в стаята беше тихото мъркане на Макс.

Джъдсън се взираше в огъня.

— Мислиш ли, че отразената енергия от собственото му оръжие го е убила?

— Това е единственото обяснение, което ми изглежда логично. Мога само да твърдя, че в онези последни мигове той беше абсолютно полудял. — Гуен замълча. — Понякога сънувам лоши сънища, особено по това време на годината.

Джъдсън повдигна вежди.

— И не можеш да се справиш със собствените си сънища?

— С тези не. Тъй като умея да навлизам в състояние на осъзнато сънуване, мога да структурирам даден сън до някаква степен. Номерът да се справиш с един лош сън е да намериш изход от него. Но още не съм успяла да открия път за бягство от съня със Зандър Тейлър. Така че той се повтаря и повтаря… Обикновено е най-зле през август.

— Защото тогава са станали убийствата ли?

— Да.

Тя млъкна и зачака присъдата — искаше да разбере дали Джъдсън е повярвал на силно редактираната й версия на събитията. Напомни си, че му беше казала истината. Просто не цялата.

За нейна изненада той протегна топлата си ръка и стисна дланта й.

— Не знам какво да те посъветвам. Не можеш да забравиш как някой е загинал пред очите ти. Няма значение, че негодникът го е заслужавал. Насилствената смърт оставя своя тежък отпечатък върху всеки, имал лошия късмет да се намира в близост. В работата си съм го изпитал на собствения си гръб. След това никога не си същият. Ако събитията отпреди две години не ти причиняваха кошмари, това би означавало, че ти липсва нещо основно в онази част от теб, която те прави добър човек. Само чудовищата могат да убиват, без да плащат тази цена. Затова са чудовища.

Гуен го погледна учудено.

— Не трябваше ли аз да правя анализите и да съветвам?

— Добре де, няма да ти развивам повече теории, защото не знам други. Отсега ще те предупредя, че това, което ти споменах току-що, няма да ти помогне в някоя тежка нощ. Просто трябва да си напомняш, че е важен изходът. Не само си спасила себе си, но и всички бъдещи жертви на Тейлър. Приеми това и продължи напред.

— Имам чувството, че наскоро си изнасял същата лекция и на себе си.

— Да, така е…

— И свърши ли работа?

Той я погледна, ала не каза нищо.

— Ясно. — Гуен отпи от брендито си. — И ти се нуждаеш да приключиш с това.

Джъдсън не реагира на коментара й. После попита:

— И няма съмнение, че откритият във водопада труп е бил на Тейлър?

— Никакво. Разпознахме го с Евалин, Никол също го видя. И трите потвърдихме, че е той.

— Някой дойде ли да прибере тялото, за да го погребе? — попита Джъдсън.

— Не. Никол уреди да бъде кремиран.

— А оръжието?

— Фотоапаратът ли? — Гуен поклати глава. — Не знам какво стана с него. Често си го спомням. Опитвам се да го видя в сънищата си. С Евалин се върнахме в лабораторията на следващия ден, за да го потърсим, но не го открихме. Решихме, че е бил у Зандър, когато е скочил в реката, но не съм напълно сигурна.

— Защо се съмняваш?

— Виждала съм онази сцена отново и отново насън и съм използвала таланта си, за да се вгледам по-добре. Мога да се закълна, че Зандър не държеше нищо в ръцете си, когато изтича навън и се отправи към водопада. Мисля, че е изпуснал фотоапарата някъде в лабораторията. Струва ми се, че го чух как се удря в циментовия под, но може и да греша. Ала както ти обясних, с Евалин претърсихме цялата лаборатория на следващия ден и не го открихме.

— А сега и тя е умряла по начин, който е много подобен на смъртта на двамата, убити с оръжието фотоапарат.

— Да, точно така.

— Ти каза, че сте се върнали чак на следващия ден — продължи Джъдсън. — Това означава, че ако някой е искал да претърси лабораторията, е разполагал с цяла нощ.

— Но от това следва, че и някой друг е знаел за оръжието и какво може да причини то. Също, че е знаел къде да го търси, след като тялото на Зандър беше открито в реката. — Гуен въздъхна замислено. — Следователно някой е бил наясно, че Тейлър убива хора с паранормално оръжие и че е възнамерявал да ликвидира и мен точно в онзи ден.

Пръстенът на Джъдсън блесна от тъмната енергия, но изражението му не се промени.

— Да — съгласи се той. — Говорим за съучастник, който може да е решил да продължи играта.

— Но никой друг от групата не е умрял през изминалите две години. С Евалин следяхме за това.

Джъдсън не отделяше поглед от огъня.

— Ти спомена, че и Мери Хендерсън, и Бен Шуорц са били жертви в играта на Тейлър… И че му допадало да гледа как жертвата му опитва да избяга. Очаквал е и ти да умреш, тичайки в опит да се спасиш.

— Да. Преследването го възбуждаше.

— Това, което долових на местопрестъплението днес, ми подсказа, че убиецът на Болинджър не я е възприемал като брънка в някаква измислена от него игра. Той определено е извлякъл удоволствие от убийството, но през цялото време се е владеел. Не е бил превъзбуден по начина, който би се очаквал, ако е възприемал убийството като игра.

— Можеш ли да видиш всичко това?

— Такъв е талантът ми — рече с равен глас Джъдсън. — Долавям емоциите на престъпника по време на убийството.

Гуен потрепери.

— Сякаш можеш да направиш моментна снимка на съзнанието му.

Той я погледна.

— Да.

— Не ти е лесно с такъв талант. Сигурно ти осигурява много лоши сънища.

Джъдсън я наблюдава дълго с непроницаемо изражение. Накрая се обърна към огъня.

— Талантът ми не допринася нито за спокойни сънища, нито за стабилни дълготрайни връзки — призна мъжът.

Тя изтълкува намека му като предупреждение и се усмихна.

— Добре дошъл в клуба — поздрави го Гуен.

Той също се усмихна.

— Има клуб за хора като мен?

— Хора като нас. И моите проблеми със съня също правят дългите стабилни връзки много трудни. Направо невъзможни…

— Така ли? — Джъдсън я погледна заинтригуван.

— Ще се удивиш колко бързо може да побегне един мъж, когато му кажа, че виждам духове. Всъщност направо се изнасят с писъци и никога не се връщат.

За момент Джъдсън се усмихна дяволито.

— Звучи интересно.

— Мислиш, че се шегувам, нали?

— Разбира се, но ми стана ясна идеята. Имала си някои проблеми с по-дълготрайните връзки. Радвам се да науча, че не съм единственият.

Нямаше смисъл да му обяснява, че говори сериозно, реши Гуен.

— Мисля, че и двамата можем да се оправдаем с талантите си за провалените си връзки — каза тя вместо това.

Джъдсън кимна.

— С изключение на Сам, никой в семейството ми не ме разбира. Майка ми и сестра ми са убедени, че имам сериозен проблем с обвързването. Теорията им е, че съм обсебен от желанието да преследвам лошите, че съм едва ли не пристрастен към използването на таланта си. Те се страхуват, че това в крайна сметка ще ми навреди психически, ако не и физически.

— Е, ще трябва да намериш начин да се справяш с това, защото се нуждаеш от преследването — посъветва го Гуен, без да се замисли. — Талантът ти те кара да го правиш, точно както моят ме подтиква да съзирам духове. Ала нито ти, нито аз можем да спрем да виждаме това, което виждаме.

— Не можем — съгласи се той. — Не че имаме избор.

— Не съм сигурна, че бихме искали да имаме… И така е достатъчно трудно. Не мога да си представя някой от нас да попадне на местопрестъпление и да не долови, че там се е случило нещо лошо. Все едно стъпваш върху гробове или минаваш през старо бойно поле и не усещаш мъртвите или умиращите… Би било проява на неуважение, не мислиш ли?

Джъдсън се изненада. Очите му се напрегнаха в замислено изражение.

— Да, точно така го усещам.

— А баща ти? Той разбира ли те?

— Татко си мисли, че моят проблем е само един: още не съм намерил подходящата жена. Споделя тази теория с всеки, готов да го изслуша. Но дълбоко в себе си се тревожи, че няма да имам късмета, който той е имал с мама, и че това е по негова вина.

— Защо?

— Чувства се виновен, понеже е убеден, че проблемът е заради моя талант. И се обвинява за това.

— Нима смята, че си наследил таланта по бащина линия?

— Той знае, че съм го наследил от него. — Джъдсън присви устни. — По дяволите, това е самата истина. Вероятно той е виновен за паранормалните ни способности — на Сам, Ема и моите. Но той не е виновен, че е бил поразен от тежка доза радиация преди четирийсет години.

— Това ли се е случило? — тревожно го изгледа Гуен.

— Дълга история… Ала същественото е, че татко бил засегнат от експлозия в една стара мина, когато бил съвсем млад. Имаме причини да смятаме, че при взрива се е освободило голямо количество паранормална енергия. Сам, Ема и аз сме убедени, че ултрасветлината е променила неговата ДНК по някакъв начин, който се е отразил и на трите му деца.

— Това е интересна теория — замислено кимна Гуен. — Аз нямам представа откъде е дошъл талантът ми. Никога не съм познавала родителите си. Били са убити малко след раждането ми. Лелята, която ме отгледа, се кълнеше, че способностите ми не са дошли от нейната страна на семейството. Значи съм го наследила по бащина линия. Но пък леля Бет си имаше разни идеи фикс.