— Не си падам по котки. Заведи го в приюта за животни.

Той се обърна отново към екрана на компютъра си.

Гуен и Джъдсън се качиха по стълбите. Мяукането започна, когато стигнаха до третия етаж. То отекваше по коридора. Гуен примигна, извади ключа си и забърза към стаята. Щом отвори вратата, Макс се втурна покрай нея и изскочи навън.

— Макс, не! — извика Гуен. — Върни се!

Джъдсън се наведе и погали котката.

— Не е разумно да бягаш, Макс. Тя ти носи храна. Не че имаш нужда от ядене. Изглеждаш доста дебел. Ходиш ли на фитнес?

— Евалин казваше, че породата му е такава, затова се е ошишкал.

Котаракът размърда уши, но позволи да го внесат обратно в стаята. Джъдсън го постави на пода, а Гуен заключи вратата.

— Какво ще правиш с него? — попита Джъдсън.

— Сигурно ще го отведа в Сиатъл, освен ако не убедя някой местен да го вземе, което е малко вероятно. Макс не е особено любвеобилен и гальовен.

— Изглежда доста враждебен.

— Така е… Но Евалин много го обичаше. Няма да го заведа в приют за животни, но ако го оставя сам в къщата, той ще побеснее. А подивелите котки правят големи поразии.

— В такъв случай явно си се сдобила с домашен любимец.

— Така изглежда. — Гуен погледна Макс. — Разбира се, ако си наумиш, че си роден да бъдеш свободен, няма да ти преча, обещавам.

Котаракът не й обърна внимание. Влезе в банята и се настани до празната си купичка за храна. Изгледа я намръщено през вратата.

— Добре, добре — примирително въздъхна тя. Отвори минибара и извади яйцата. Счупи две в купичката му. — Но не ме вини, ако станеш прекалено дебел, за да избягаш.

Джъдсън отиде до минибара.

— Искаш ли да пийнем по нещо, докато говорим?

— Чудесна идея. Добре ще ми дойде едно питие след сблъсъка с Никол.

11.

— Започни от началото — помоли я Джъдсън.

Гуен се настани на голямото кресло и се загледа в огъня на газовата камина. Танцуващите пламъци хвърляха отблясъци върху малката стая, но Гуен продължаваше да усеща, че я пронизват ледени тръпки. Макс се беше изтегнал на възглавничката до нея. Тихото му мъркане й действаше успокояващо.

Тя се запита откъде да започне.

— Няма как да се установи колко души е убил Зандър Тейлър, преди да се озове в Уилби. Даже не може да се докаже, че е убил някого. След смъртта му с Евалин правихме разни проучвания, но не беше лесно да установим местата, където е бил. Нито тя, нито аз сме професионални детективи. Но ни се стори, че открихме нещо като повтарящ се модел.

— Как стана това?

— Зандър беше много дружелюбен и доста бъбрив. Често споделяше колко му е приятно да е сред хора като него самия, хора с истински талант. И не спираше да се възмущава от шарлатаните екстрасенси, които се хвалят с паранормални способности… След като той… След като се самоуби, двете с Евалин направихме списък на всички места, които беше споменавал в разговорите си. После проверихме в интернет местните бизнес указатели.

Джъдсън кимна.

— Търсили сте хора, които са се рекламирали като екстрасенси, ясновидци и други такива, и след това сте проверявали дали имената им не са се появили на страниците с некролозите?

Тя го погледна изненадана.

— Да, точно така. Не се сетихме за друг начин. Нали разбираш, не можехме да потърсим в интернет частен детектив, който има истински паранормални способности. Зандър беше прав за едно — повечето са шарлатани.

За момент Джъдсън я погледна развеселен.

— Може би двамата със Сам трябва да си пуснем обяви, че предлагаме такива услуги. Нали не сме шарлатани.

Тя се усмихна.

— Проблемът е, че рекламите на вашата фирма биха изглеждали също като обявите на мошениците.

— Значи всичко се свежда до възможността да убедиш хората, че наистина си това, за което се представяш? Права си, не е лесно.

— Този процес ни отне много време, но накрая с Евалин открихме някои съвпадения: разни жени ясновидки, които например са гледали на ръка, до една се бяха поминали неочаквано от естествена смърт. Това ни убеди, че Тейлър е убил много хора. Спряхме с издирването на жертвите, защото не виждахме смисъл да продължаваме.

— Тейлър призна ли ти за жертвите си, когато се канеше да те убие?

— Да. Беше много доволен от себе си, защото тук, в Уилби, най-после преследваше хора с истински способности, не мошеници.

Джъдсън отпи от брендито си.

— Ликвидирането на хора с паранормален талант е превърнало играта му в много по-голямо предизвикателство.

— Той спомена, че очаквал да не му е толкова лесно да умъртви някой с истински талант, но се оказало не по-трудно, отколкото да затрие обикновен човек.

— Кога заподозряхте, че сред вас има престъпник? — попита Джъдсън.

— Веднага след първото убийство. — Гуен отпусна ръка върху козината на Макс. Спомените за онзи първи ужасен ден я връхлетяха веднага. — Открих тялото на Мери в хижата. Тя лежеше на пода, до един от работните плотове в дъното. По някакъв начин разбрах, че не е умряла от сърдечен удар или аневризъм. В положението на тялото й имаше нещо, което ми подсказваше, че е опитала да побегне. Поне така ми казваше духът.

— Видя духа й на местопрестъплението?

— Да, на стените на огледалния мотор. — Гуен отново започна да гали котарака, който раздвижи уши и замърка по-силно.

— Какъв огледален мотор? — заинтересува се Джъдсън.

— Най-екзотичното приспособление, конструирано от Евалин. Това беше нейната гордост и радост. Тя го направи специално за мен. Мислеше, че може да го използва, за да измери и запише енергията, която генерирам, когато задействам таланта си. Мери беше умряла край едно от огледалата и точно там видях духа й.

— Успя ли да научиш нещо?

— Нищо полезно — призна Гуен. — Трябва да отдам дължимото на Оксли, той проведе много задълбочено разследване. В края на краищата Мери беше само на трийсет и четири години и нямаше признаци да е страдала от някаква хронична болест. Но и Оксли не успя да открие нищо. Съдебният лекар установи, че Мери е починала от сърдечен удар.

— И после ти намери втората жертва на Тейлър на същото място три седмици по-късно?

— Да. Бен също беше умрял край огледалния мотор. Интуицията ми подсказваше, че и той като Мери е опитвал да избяга точно преди смъртта си. Но разследващите отново определиха, че смъртта му е настъпила от естествени причини. В неговия случай беше малко по-достоверно, защото Бен имаше тежка астма и някои други здравословни проблеми. Осъзнах, че съм заплашена от сериозни неприятности. Ясно ми беше, че Оксли започва да се съмнява.

— Два трупа за месец, намерени на едно и също място и от един и същи човек… Всеки полицай би се усъмнил — отбеляза Джъдсън.

— Говорих с Евалин. По това време и двете бяхме сигурни, че някой е нарочил за жертви участниците в проучването й. Тя веднага прекрати проекта и предупреди всички от групата. Повечето се паникьосаха и изчезнаха от града веднага.

— Но ти не си напуснала Уилби?

— Не. Все си мислех, че нещо в лабораторията ми е убягнало. Върнах се да огледам още веднъж и тогава се появи Зандър… Щом влезе в хижата, видях аурата му. Беше силно възбуден и напрегнат. Енергията му беше много лоша, разпокъсана. Разбрах, че той е убиецът. Но и Зандър отгатна, че знам.

— Какво се случи след това? — попита Джъдсън.

— Бяхме сами в лабораторията. Той започна да говори, играеше си на някаква игра с мен. Каза ми, че е планирал да ни премахне в реда, в който сме на онази снимка. Призна, че аз съм провалила плана му и съм наплашила останалите от стадото. Точно така ни нарече — стадо… И заяви, че задето съм му попречила, ще трябва да се отърве от мен, преди да ми е дошъл редът, въпреки че е бил планирал аз да съм последна.

Джъдсън я гледаше с опасно пламнали очи.

— Продължавай.

— Зандър бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади нещо като малък цифров фотоапарат и го насочи към мен. Каза ми, че с него е убил Мери и Бен, както и цял куп екстрасенси шарлатани. Сега беше мой ред. Насочи фотоапарата към мен и фокусира. Почувствах някакво ледено усещане. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Не можех да си поема дъх. Побягнах. Той се засмя и викна, че другите са направили същото. Каза, че преследването е най-приятната част. Реших, че няма какво да губя, и се скрих зад огледалния мотор. Той ме последва. После внезапно започна да пищи.

— Видя нещо в огледалата ли?

Гуен си пое дълбоко дъх и зарови пръсти в козината на Макс. Време беше да подбере думите си много, много внимателно.

— Казах ти, че онзи ден в атмосферата имаше много енергия. Аз бях задействала таланта си, Тейлър също. Към това се прибавяше и енергията от фотоапарата. Огледалата са проектирани така, че да засилват ефекта от психичната енергия. Не съм сигурна точно какво се случи, но мисля, че Тейлър видя разни неща в огледалата — може би образите на хора, които беше убил.

Изражението на Джъдсън стана напрегнато.

— Съзрял е духове в огледалата?

— Мисля, че да. Взе да им крещи: „Вие сте мъртви, дяволите да ви вземат! Защо не си стоите при умрелите?“. Започна да стреля със странното си оръжие срещу огледалата. Избухна някаква ярка светлина. Като светкавица на фотоапарат, само че това беше гореща парапсихична енергия. Усещах я. Енергията отскочи от огледалата и се върна право върху Зандър. Той запищя. Обърна се и побягна навън. Продължаваше да тича и да крещи, докато не стигна до водопада, където скочи право във водата. Аз тичах след него. Видях го как потъна. Няма да забравя погледа му.