Той я погледна с търпеливо изражение.

— Работата ми е да анализирам сцени на местопрестъпления, Гуен.

— Да, знам. Извинявай, просто… Няма значение. Мисля, че разбирам накъде биеш.

— От опита си съм наясно, че трябва някой да има много силен талант, за да преодолее аурата на другия човек и да накара сърцето му да спре — обясни Джъдсън. — Срещал съм много малко хора с паранормален талант, които могат да генерират толкова силна унищожителна енергия, и още по-малко, които могат да я използват като смъртоносно оръжие. В редките случаи, когато това става, убиецът почти винаги се нуждае от физически контакт с жертвата. Но има изключения.

Хладина прониза сетивата й.

— Да, знам. Мислиш, че убиецът на Евалин е използвал някакво паранормално оръжие, нали?

— Това е единственото възможно обяснение за този сценарий. Според откритията на Сам и неговите хора в лабораторията, паранормалните оръжия могат да се използват само от близко разстояние. Те не са толкова точни и поразяващи извън обхвата от около шест метра.

Гуен си пое дълбоко дъх и бавно въздъхна.

— Чувала съм, че в изследователската лаборатория на „Копърсмит“ проучват тези въпроси.

— Паранормалните оръжия имат и други ограничения. Могат да бъдат активирани само от човек, който притежава паранормален талант. Технологията им се основава на кристалите и трябва да бъдат настроени на дължините на вълните на този, който ще използва оръжието. Има и други затруднения. Естествените кристали, които могат да се използват в подобни оръжия, са изключително редки. Сам опитва да ги отгледа в лабораторни условия, но засега има съвсем ограничен успех.

Гуен скръсти ръце.

— Все пак такива оръжия съществуват.

Джъдсън срещна погледа й.

— Говориш така, все едно го знаеш от личен опит.

— Преди две години Зандър Тейлър използва паранормално оръжие, за да убие Мери и Бен.

Джъдсън се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Да. Защото опита да го използва и срещу мен. Сега изглежда, че Евалин е била убита по същия начин. Сякаш Зандър Тейлър се е завърнал от гроба и е донесъл проклетия си фотоапарат със себе си.

— Какъв фотоапарат?

— Така изглеждаше ужасното му приспособление, като малък фотоапарат. От най-простите модели.

Джъдсън дълго се взира в нея.

— Ти как избяга?

— Бяхме в лабораторията. Там има голямо количество енергия. Нещо се обърка, когато Зандър опита да използва фотоапарата. Той сякаш избухва, така ми се стори.

Джъдсън я погледна със скептично изражение.

— Сякаш избухна ли?

— Трудно е да се обясни. Само знам, че започнах да пищя. А той побягна към водопада и скочи.

— И това ли беше всичко?

— Общо взето.

— Ти си много добра лъжкиня — усмихна се той. — Харесвам това качество у жените.

8.

— Кога започна да си говориш сама? — попита Джъдсън.

Зададе й въпроса чак когато сервитьорката им донесе две чаши вино. Ресторантът се казваше „Уилби кафе“. Имаше типичното меню за тази част на тихоокеанското крайбрежие, включващо сьомга и кюфтета от раци. Според Джъдсън основното достойнство на заведението беше удобното му местоположение: отстоеше на няколко минути път от „Ривървю Ин“.

Усети, че въпросът му свари Гуен неподготвена. Това беше и намерението му. Тя очакваше той да я разпитва за Зандър Тейлър и оръжието с форма на фотоапарат.

Щеше да стигне и до него по-късно, но предпочиташе не толкова директен подход. Обикновено беше по-лесно да получиш честен отговор от човек, който не очаква въпроса. Беше прекарал достатъчно време в компанията на Гуен, за да знае, че тя отдавна се е научила да пази тайни.

А в това отношение двамата имаха много общо.

Гуен тъкмо вдигаше чашата си към устните си и сякаш ръката й се вкамени: спря, преди да довърши движението. След което го гледа дълго и изучаващо. Той никак не се смути. Можеше да седи и да я гледа в очите вечно. Осъзна, че все още не е изключил напълно таланта си. Просто не можеше да направи това в нейно присъствие. Нещо у Гуен караше кръвта му да пламне, също като сетивата му.

Известно време се колеба дали ще му отговори. Тя имаше право да пази тайните си, но, по дяволите, той искаше да научи много повече за нея. И знаеше, че говоренето сама на себе си изобщо не е стар навик.

Тя мисли още известно време. Накрая отпи от виното и остави чашата внимателно на масата.

— Не говорех на себе си — призна тя. — Бях в състояние на осъзнат сън и общувах с духа на Евалин в огледалото.

Тя изчака да види реакцията му.

За миг той обмисли възможните варианти.

— Духът е някакъв образ, който виждаш насън, защото интуицията ти го е предизвикала?

Гуен се отпусна видимо. Очите й се проясниха и тя се усмихна.

— Да. Точно това се случва, когато съзирам духове. Но е почти невъзможно да го обясня на хората, защото звучи така, сякаш твърдя, че имам видения.

— Което всъщност е точно това, което се случва, нали?

— В известен смисъл, да. — Тя отново го погледна притеснено. — Не изглеждаш изплашен. Повечето хора започват да ме гледат странно, когато им призная за духовете. Леля ми повтаряше, че не трябва да споменавам на никого за тези видения. Съветваше ме да се науча да не им обръщам внимание. Но след като тя умря, попаднах в приемно семейство. В един момент направих грешката да се доверя на един психолог. Всички заключиха, че имам сериозни психични смущения, и в следващия момент се озовах в „Самърлайт Академи“. Докато завърша, се бях научила да пазя тайните си, повярвай ми.

— Кога започнаха виденията с духове?

— Когато бях на дванайсет. Но през следващите години ставаха все по-силни.

— Горе-долу на същата възраст ние с Ема и Сам осъзнахме, че имаме особени способности.

— Виждах духове на неочаквани места, почти винаги върху някаква отразяваща повърхност — продължи Гуен. — Първия път беше в огледалото на един антикварен магазин. Бях ужасена. По някакъв начин знаех, че не е истински дух, но заради това се чувствах още по-изплашена от преживяването.

— И се запита дали не полудяваш.

— Известно време се питах, да. Както и всички около мен. Но Евалин ми помогна да разбера, че виденията са осъзнато сънуване, което се случва, докато съм будна. Мога да премина в това състояние и по свое желание. А енергията, останала на места, където са извършени престъпления, изглежда, предизвиква сънищата с духове.

— Осъзнатото сънуване е, когато си наясно, че сънуваш, нали? И можеш да контролираш какво става в съня?

— Да. — Гуен отпи от виното си. — Не е необичайно. На много хора се случва понякога да имат осъзнат сън. Но в моя случай талантът е свързан с парапсихичната ми интуиция и способността ми да съзирам аурите. Стигнала съм до извода, че виждането на духове на места, където са извършени стари престъпления, е просто някакъв страничен ефект от паранормалната ми чувствителност.

— Как разбра, че духовете винаги се появяват на местата на стари престъпления?

— След първите няколко случая проверих в интернет какво е известно за местата, където бях видяла духовете.

Не ми трябваше много време, за да открия, че в почти всички случаи има регистрирано убийство или необяснена смърт някъде наблизо. Интуицията ми е долавяла парапсихичната остатъчна енергия и я е интерпретирала като видение на дух.

— Енергията, която остава след извършено престъпление, е много силна. Доста хора проявяват чувствителност към нея, дори и такива без паранормален талант. Почти всеки някога е влизал в стая или някакво помещение и е усещал лоши вибрации.

— Знам. Но в моя случай реакцията е доста пресилена.

— Много ли беше тежко в „Самърлайт Академи“?

— Бях нещастна през цялото време. Ала като обръщам поглед назад, осъзнавам, че това е най-хубавото нещо, което би могло да ми се случи. Отначало бях много самотна и изплашена, но скоро се запознах с Аби и с още един талант, Ник Сойър. Тримата се сприятелихме. Не съм сигурна защо. Просто се случи. Бяхме заедно, докато завършихме, и все още сме много близки. Ние сме като семейство. Другото хубаво на „Самърлайт“ беше, че там срещнах Евалин. Тя ми помогна да осъзная и овладея таланта си.

— Но през повечето време го използваш, за да работиш като парапсихичен консултант?

— Предпочитам живи клиенти — усмихна се тя. — Плащат по-добре.

Това изненадващо го разсмя.

— Мога да видя предимствата.

Гуен отново прие сериозно изражение.

— Но живите клиенти са и невероятно натоварващи. Събирам много впечатления, когато виждам аурите им, но тези впечатления не ми помагат, ако не науча от какъв контекст са. А за тази цел ми трябва съдействието на клиентите. Но те невинаги са готови да откликнат.

Той повдигна вежди.

— Да не би случайно да говорим за мен?

— Да.

— Аз не съм ти клиент — отрони той тихо, но категорично.

— Така е — съгласи се тя. — Но това може да се промени. Имам свободни часове в графика си.

— Благодаря за поканата, но забрави.