7.

Малката къща на Евалин беше сгушена сред дърветата в края на пътя. Прозорците бяха тъмни, също като сутринта, когато Гуен беше пристигнала. Тя отново усети как косъмчетата на тила й настръхват. Побиха я тръпки.

Джъдсън спря джипа на алеята отпред. Остана мълчалив и неподвижен известно време, изучавайки къщата. Енергията се разнесе в атмосферата. Камъкът на пръстена му се загря леко.

— И ти го чувстваш, нали? — попита Гуен.

Той не се нуждаеше от пояснение.

— Като сянка над къщата — потвърди Джъдсън. — Просто се усеща, че вътре се е случило нещо лошо.

— Почувствах го вчера, когато пристигнах, още преди да отворя вратата — каза Гуен.

— Да, и аз обикновено го усещам по този начин. — Той замълча за момент. — Но само ако е приложено сериозно насилие.

— Да… — Гуен не откъсваше поглед от къщата. — Но поне в твоя бизнес стигаш до нещо конструктивно. Постигаш справедливост за жертвите.

— Не искам да те разочаровам, но по-голямата част от работата ми е, или беше, за една разузнавателна агенция. Само че там никой не търсеше справедливост.

— А какво?

— Информация. Бива ме да събирам информация.

Тя обърна глава и го изгледа със смущаващо проникновение.

— Но това не те е удовлетворявало, нали?

Джъдсън се поколеба.

— Понякога си мисля, че мама имаше право. Трябваше да отида на работа във ФБР.

— За да преследваш лошите ли? Но ти не обичаш да изпълняваш заповеди или да работиш в екип. Не мисля, че би се чувствал на място там.

— Права си. — Той замълча и се намръщи. — Сам ли ти спомена, че предпочитам да работя сам?

— Не.

Раздразнението на Джъдсън стана осезаемо.

— Успяваш да видиш такива личностни характеристики в аурата?

— Не съм извлякла тази информация от аурата ти. — Гуен разкопча предпазния колан и отвори вратата. — Пет минути в твоята компания са повече от достатъчни, за да се прояви този аспект на характера ти, повярвай ми.

Тя изскочи навън и затръшна вратата на джипа малко по-силно от необходимото.

Джъдсън отвори своята врата и слезе. Двамата заедно се изкачиха по стъпалата, прекосиха верандата и спряха пред вратата.

Гуен извади ключа от чантата си. Когато тя отвори, Джъдсън влезе в антрето първи. Енергията зашептя в атмосферата, студена и интензивна. Гуен разбра, че той е задействал таланта си.

— Електричеството не е изключено — каза тя. Влезе в антрето, натисна ключа на лампите и тясното помещение се освети. — Няма нужда да стоим на тъмно.

— Накъде?

— По коридора вдясно.

Джъдсън пое в указаната посока.

— Какво стана с онова изследване на Болинджър?

— Евалин го прекрати, след като вторият човек от групата беше открит мъртъв. Тя осъзна, че става нещо ужасно, и долови, че е свързано с проучването й.

— Ще искам да науча подробности за тримата, умрели преди две години — рече Джъдсън. — Особено как е станало така, че ти си открила труповете.

Гуен отдавна знаеше, че това ще се наложи. Беше подготвена.

— Сетих се, че ще питаш за подробностите.

Той погледна назад към нея.

— Покажи ми къде намери тялото на Болинджър.

— Добре, но мисля, че преди това трябва да ти покажа тази снимка. — Тя я извади от чантата си и я подаде на Джъдсън. — Намерих я на пода до Евалин. Не съм сигурна какво означава, но смятам, че е важна.

Джъдсън огледа снимката.

— Теб те познах. Кои са останалите?

— Групов портрет на участниците в изследването на Евалин. Тя я държеше забодена на корковото табло на стената. Фактът, че е била изтръгната от таблото и изпусната на пода, ме смущава, макар че не знам поради каква причина.

— Болинджър не е на снимката.

— Защото тя я направи. Трима от фотографираните са мъртви. Мери Хендерсън, блондинката отляво, Бен Шуорц, мъжът до нея, и Зандър Тейлър. Той е привлекателният тъмнокос мъж най-вдясно на първия ред.

— Ти си застанала до сериен убиец.

Гуен потрепери.

— Не ми напомняй. Целта му беше да ни изтреби в реда, в който стоим на тази снимка. За него беше просто игра. Подразни се, че трябва да бъда третата му жертва. Призна ми, че съм смутила правилната последователност.

В очите на Джъдсън лумна огън. Също и в пръстена му.

— Така ли ти каза?

— Да. Малко преди да скочи във водопада…

— Добре, ще довършим този разговор по-късно. Да огледам мястото.

Гуен не задейства своя талант, за да не вижда духа в огледалото. Пресегна се зад рамката на вратата, напипа ключа на осветлението и го щракна.

И застина шокирана, щом видя какъв хаос цари в кабинета. Чекмеджетата и шкафовете бяха разтворени. Книгите бяха съборени от рафтовете. Папките — извадени от металните шкафове и захвърлени на пода.

— Мили боже! — прошепна тя, поразена.

— Предполагам, че нещата не са били в този вид, когато си пристигнала тук сутринта?

— Не. Някой е претърсил стаята, след като съм си тръгнала.

Тя почувства, че напрежението я смазва… Смайването при вида на кабинета задейства таланта й. Реакцията беше интуитивна. Преди да успее да я потисне, погледна в огледалото.

Духът се появи.

— Е, знаеше, че това ще прерасне в голяма каша, нали, скъпа? — заговори духът. — Затова си доведе помощник. Трябва да кажа, че изглежда интересен. Определено има силен талант. Надявам се, че е компетентен.

— Аз също — отрони тихо Гуен.

— Какво? — попита Джъдсън.

— Нищо. — Тя отмести поглед от огледалото, потисна възприятията си и се обърна към него. — Говоря си сама. Правя го понякога. Лош навик. — Размаха ръка към преобърнатия наопаки кабинет. — Какво е станало тук?

— Бих предположил, че някой е дирил нещо, което е очаквал да намери в кабинета на Евалин.

— Това е ясно. — Гуен спря и се намръщи. — Може би убиецът не е намерил в компютъра й това, което е търсел, и се е върнал да претършува отново мястото.

— Не мисля. — Джъдсън оглеждаше помещението внимателно и спря за момент, за да докосне повърхността на бюрото. — Смятам, че е бил някой друг.

— Защо мислиш, че е идвал втори човек?

— Тук има много отчаяние и нарастваща ярост. Който е претърсвал, е започнал с нетърпение и накрая си е тръгнал отчаян и бесен.

Гуен беше очарована.

— Можеш да доловиш всичко това?

— Да — кимна Джъдсън, — ако емоциите са били пропити с такава интензивна енергия като в този случай. Това е, което правя, Гуен.

— Добре, да помислим. Ако е бил втори човек, може би той е търсел това, което е било в компютъра и мобилния й телефон. В такъв случай не го е открил, защото убиецът е стигнал до тях пръв.

— Това е разумно предположение. — Джъдсън се наведе и прегледа папките, захвърлени на пода. — Някои от тези документи са отпреди трийсет години.

— Нали ти обясних, че Евалин беше посветила живота си на изучаването на паранормалното. Но в крайна сметка така и не успя да докаже нищо на официалната наука.

Джъдсън отвори няколко папки и прегледа съдържанието им.

— Изглежда, че повечето й проучвания са били фокусирани върху сънищата.

— Повечето, да… Затова с нея се сближихме толкова. Запознах се с Евалин, когато бях в гимназията и ме изпратиха в „Самърлайт Академи“. Тя беше психологически съветник там, единствената, която наистина разбираше моята парапсихична страна. Това, че виждам аурите, е свързано с умението ми за осъзнато сънуване.

— Какво?

Гуен се изчерви, като си спомни колко зле се бяха развили нещата при първата им среща в Сиатъл, когато му беше предложила да оправи кошмарите му.

— Няма значение — добави бързо тя. — Сложно е…

— Вярвам ти. — Джъдсън се изправи с небрежната грация на тигър. — Двете с Болинджър сте продължили да поддържате връзка и след като си напуснала „Самърлайт“?

— Да. — Тя наблюдаваше как Джъдсън се движи из стаята. — Е, какво мислиш? Евалин от естествена смърт ли е починала? От шока при вида на крадец в дома си? Или е била убита?

Джъдсън спря близо до мястото, където Гуен беше открила тялото на Евалин. Енергията му затопли атмосферата в стаята.

— Била е убита — каза тихо той. — Без съмнение.

Гуен мислеше, че е подготвена за този отговор. Тя беше стигнала до същия извод сутринта. Въпреки това категоричността на Джъдсън я сепна.

— С паранормални средства ли? — попита тя.

— Да.

— По дяволите, също като предния път. — Гуен стисна юмруци. — Надявах се да греша.

Джъдсън не отговори. Вместо това обиколи още веднъж стаята и пак спря до бюрото.

— Какво? — попита тя. — Виждам, че нещо те смущава.

Той срещна погледа й.

— Болинджър е умряла тук, където стоя в момента. Но съм почти уверен, че убиецът не се е намирал близо до нея, когато тя е издъхнала. Стоял е ей там, до вратата.

— Сигурен ли си?