Джейн Ан Кренц

Пророчески сънища

На Франк, както винаги, с любов

Благодарности

Специални благодарности на Стивън Касъл, директор на обучаващите програми към Националната асоциация на подводните инструктори, инструктор и преподавател в Обществената асоциация за безопасно гмуркане и инструктор в Института за обучение на водолази. Той е собственик на „Ей Ей Ай Нептюн Дайвърс“ в Лас Вегас, Невада, и има сертификат от Кавърн Кейв. Благодарна съм му за техническата помощ и съвети. Също така с гордост мога да кажа, че той е мой брат. Наистина е много полезно да имаш експерт в собственото си семейство. Всички грешки в текста са мои, изцяло мои.

1.

Мъртвият гмуркач беше заседнал като кост в каменното гърло на подводната пещера, която наричаха Чудовището. Тялото му се поклащаше леко от недоловимото течение. Беше облечен в неопренов костюм, носеше кислородна бутилка, плавници, тежести и маска. Едната му ръкавица се повдигаше и отпускаше като призрачно предупреждение.

Обърни се.

Но за Джъдсън Копърсмит нямаше връщане назад.

Местните на острова твърдяха, че звярът от подводната пещера поглъща гмуркачите цели. Пристрастени към адреналина, те проявяваха неблагоразумието да пренебрегнат предупредителните табели, но никога не стигаха много далече в лабиринта от подводни тунели, които никой не беше описал. По-умните се връщаха навреме. Но експлозията в сухата част на пещерата беше затрупала надземния изход и беше направила връщането невъзможно. Единствената му надежда беше да изплува навън в морето, като мине през Чудовището.

Мракът вътре беше плътен и безпощаден. Ала водата беше невероятно бистра. Лъчът на фенера я прониза като лазер и се закова върху тялото.

Джъдсън доплува до мъртвеца и огледа оборудването му. Заля го вълна на облекчение, когато видя, че убийците не са си направили труда да изпразнят кислородната му бутилка. Свали я от поклащащото се във водата тяло, пъхна я под мишница, а след това прибра и фенера му. През маската очите на жертвата се взираха в него с укор.

Съжалявам, приятел, но тези неща вече не ти трябват. Не съм сигурен дали и на мен ще ми помогнат, но ще ми осигурят малко време.

Плъзна се покрай трупа и обходи с лъча на фенера си подводните скали. Едва овладя желанието да заплува напред възможно най-бързо. Но импулсивните решения щяха да го убият също толкова сигурно, колкото и ако му свършеше кислородът. Насили се да изчака няколко секунди.

Долови лекото, постоянно придърпване на течението. То или щеше да го спаси, или да го подмами към смъртта. Плъзна се в потока от кристално прозрачна вода и се остави да го поведе към вътрешността на лабиринта.

Хората от острова твърдяха, че пещерата има излаз в морето. Това беше доказано преди години с прост тест: бяха изсипали във водата оцветител, който се появи на малко разстояние от брега. Но на острова имаше доста пещери и никой не беше успял да открие точното място на подводния изход. Много гмуркачи бяха загинали, докато опитваха да го намерят.

Въздухът в бутилката му вече привършваше. Беше я грабнал, когато по принуда се гмурна под водата. Дишането му се затрудни. Свали я от гърба си и я постави внимателно върху един скален зъбер, защото последното нещо, което му трябваше сега, беше да размъти водата, пускайки бутилката към дъното. Времето се измерваше в запаси от кислород. А неговите не бяха много. Боеше се, че въздухът няма да му стигне, независимо колко пестеливо използваше единственото нещо, което го делеше от смъртта.

Сложи си ремъците на кислородната бутилка, която взе от мъртвеца, и изчака момент, при който се издигна леко нагоре. Понякога в подводните пещери вертикалните течения са по-силни.

После отново долови слабото, невидимо подръпване, което го подканваше към дълбините.

След известно време — не погледна часовника си, защото нямаше смисъл — фенерът му започна да отслабва. Използва го възможно най-пестеливо, но лъчът бързо избледняваше. Непрогледната нощ постепенно се сключи около него. Досега никога не се беше впечатлявал от тъмнината. Паранормалното нощно зрение му помагаше да се ориентира без помощта на светлината. При други обстоятелства естествената слаба радиация на скалите щеше да му бъде достатъчна, за да освети пространството наоколо. Но странният блясък в подводната пещера и последвалата експлозия бяха поразили сетивата му и частично го бяха ослепили. Не беше сигурен дали ще бъде трайно, но това сега нямаше смисъл да го тревожи. Загубата на таланта му щеше да е без значение, ако не успееше да се измъкне от наводнените катакомби жив.

Помъчи да включи фенера, който беше взел от жертвата, но едва не го изтърва. Студената вода правеше движенията му тромави. Тънкият три милиметра костюм, който носеше, осигуряваше минимална защита от студа. Въпреки че островът беше в Карибско море, тук, в пещерата, той плуваше в сладка вода и температурата й при тази дълбочина беше неприятно ниска.

Десет минути по-късно с ужас проумя, че скалистият лабиринт, из който плуваше, се стеснява драстично. Принуди се да свали кислородната бутилка от гърба си и да я избута през отвора на друг коридор. Едва успя да се провре след нея. Кошмарната възможност да се заклещи — без да може да помръдне напред или назад — ускори мигновено пулса му. Задиша учестено и рязко започна да използва много повече кислород.

Ала в следващия момент вече беше от другата страна. Тунелът отново се разшири. Постепенно успокои дишането си. Но вредата беше нанесена: беше изразходвал много кислород.

Първият знак, че течението го води в правилната посока, дойде, когато забеляза, че кристално бистрата вода е започнала едва видимо да помътнява… Това означаваше, че е стигнал до мястото, където сладката вода от подземната пещера се влива в морето. Ала все още много неща можеха да се объркат: напълно възможно беше да открие изхода, но да се окаже, че няма как да се провре през него.

Ако това се случеше, щеше да прекара последните си минути като осъден на смърт, вперил поглед през каменния процеп към слънчевите лъчи, процеждащи се през вълните на тропическото море.

И вторият фенер бавно изгасна и той отново се потопи в пълен мрак. Инстинктивно опита да пробуди таланта си, но нищо не се получи. Все още беше като сляп.

Единственото, което можеше да направи сега, бе да следва течението. Плуваше бавно, с протегнати ръце, за да не се блъсне в скалистите зъбери.

Извади регулатора от устата си, за да усети вкуса на водата. Определено беше солена. Вече се намираше в онзи край на пещерата, който беше потопен в морето.

Запита се дали не халюцинира, щом долови първия, съвсем слаб отблясък, процеждащ се в безкрайното царство на нощта. Това беше естествено предположение, тъй като беше изгубил посоките в плътната тъмнина, а и вече вдишваше последните остатъци кислород.

Може би това беше мистериозната ярка светлина, описвана от хората, изпаднали в кома. В такъв случай щеше ли да последва истинската му смърт.

Едно нещо беше сигурно: ако оцелееше, никога повече нямаше да възприема слънчевата светлина за даденост.

Бледото сияние продължаваше да се засилва. Той заплува по-бързо. Нямаше какво да губи.

2.

— Закъсня — каза духът на жената в огледалото. — Вече съм мъртва.

В думите нямаше обвинение, просто спокойно заявен факт. Приживе д-р Евалин Болинджър беше хладнокръвна и уравновесена, а страстите и бурните чувства бяха запазени единствено за работата й. Нямаше причина смъртта да промени характера й. Но въпреки че знаеше това, Гуен Фрейзиър не можеше да се отърве от ужасното чувство за страх и вина, които смразяваха кръвта й. Само ако беше отворила имейла предната вечер, вместо тази сутрин.

Само ако беше… Най-отчайващата фраза.

Прекоси претъпканата с мебели стая, която Евалин беше превърнала в кабинет. Всички помещения в къщата бяха мрачни. Евалин открай време не харесваше слънчевата светлина. Твърдеше, че й пречи да работи.

Минавайки през стаята, Гуен като че раздвижи застоялия въздух. Кристалните камбанки, които висяха от полилея, се разклатиха, произвеждайки странна музика, идваща сякаш от отвъдното. Звуците накараха косъмчетата по тила й да настръхнат.

Зад нея се появи Макс, огромният сив котарак на Евалин. Животното измяука тъжно, сякаш настояваше Гуен да оправи работата. Но смъртта беше необратима.

Тялото беше проснато на пода до бюрото. Евалин беше седемдесет и две-три годишна жена с пищни форми, попаднала в модния капан на времето като много други жителки на Уилби, Орегон. С дългата си сива коса, с ръчно боядисаните поли и кристални бижута, тя беше въплъщение на гордите ексцентрици, за които Гуен тайно казваше, че се обличат в стила на „висша мода за хипари“.

Сините очи на Евалин се взираха невиждащо в тавана. Очилата й за четене лежаха на пода. Една снимка беше паднала до ръката й. Дупчицата, близо до горния й ръб, показваше, че е била закачена на корковото табло над бюрото. Нямаше кръв или видими синини по тялото.

— Липсват следи от нараняване, както виждаш — каза духът в огледалото. — Какво ни подсказва това?

— Продължаваш да ме учиш, така ли? — попита Гуен. — Не можеш да се сдържиш.

— Вече няма смисъл да опитвам да се променя, нали, скъпа? Повтарям въпроса си. Какво означава липсата на видими наранявания?