— Да! Мили Боже, никога не бих казал истината на този крал.

— Но ако беше далече и ти беше наредено да напишеш честно мнението си?

Монтагю става от стола си и коленичи до мен, за да може да шепне в ухото ми.

— Почитаема майко, той е далече; но ние не сме. Страхувам се за вас, за себе си, и за сипа си Хари, за всичките си деца, и за всичките ни роднини. Няма значение, че Реджиналд е прав — знам, че е прав! Няма значение, че по-голямата част от Англия ще се съгласи с него — почти всеки лорд в страната би се съгласил с него. Не само обикновените хора са се надигнали в Линкълншър: те увличат със себе си и дребното дворянство и призовават лордовете да ги подкрепят. Всеки ден някой ме намира или ми изпраща съобщение, питайки ме какво ще правим. Но изричането на истината постави всички ни в ужасна опасност. Кралят вече не е задълбочен учен, вече не е благочестив син на Църквата. Превърнал се е в човек, излязъл напълно извън контрола на учителите си, на свещениците, може би не успява вече да владее и сам себе си. Няма смисъл да се представя пред краля честно мнение, той не иска да чува нищо освен хвалби за себе си. Не може да понесе дори една критична дума. Безмилостен е срещу онези, които говорят против него. Сега в Англия да се говори истината е равносилно на смърт. Реджиналд е далече и се наслаждава на лукса да говори открито, но ние сме тук; той излага на риск именно нашия живот.

Мълча.

— Зная — казвам. — Не мисля, че би могъл да постъпи различно, трябваше да проговори. Но знам, че ни изложи на опасност.

— Също и Джефри — казва Монтагю. — Помисли за скъпоценния си Джефри. Писмото на Реджиналд изложи на опасност всички ни.

— Какво можем да направим, за да си осигурим безопасност?

— Няма безопасност за нас. Ние сме кралското семейство, независимо дали го провъзгласяваме открито като Реджиналд, или не. Можем единствено да поставим граница между Реджиналд и себе си. Единственото, което можем да кажем, е че той не говори от наше име, че отричаме това, което казва, че настояваме той да мълчи. И можем да го помолим да не обнародва писмото си, а вие можете да го помолите да не отива в Рим.

— Но какво би станало, ако той все пак публикува това писмо, ако отиде в Рим и убеди папата да обнародва отлъчването от Църквата и да организира кръстоносен поход срещу Англия?

Монтагю отпуска глава в ръцете си.

— Тогава ще бъда готов — изрича той много тихо. — Когато императорът нахлуе с войските си, ще вдигна арендаторите и ще потеглим с обикновените хора на Англия, ще защитим Църквата, ще свалим от власт краля, и ще поставим принцесата на трона ѝ.

— Ще го направим ли? — питам, сякаш не зная, че отговорът е „да“.

— Длъжни сме — казва мрачно Монтагю. После вдига поглед към мен, и виждам собствения си страх в лицето му. — Но се страхувам — признава честно.

* * *

И двамата с Монтагю пишем на Реджиналд. Джефри също пише и изпращаме писмата по вестоносците на Томас Кромуел, за да може той да види колко твърдо осъждаме Реджиналд за лекомислието му, за злоупотребата с положението му като учен, приближен на краля, и колко недвусмислено го призоваваме да се отрече от всичко, което е казал.

Поеми по друг път и служи на нашия господар, както повелява дългът ти, освен ако не искаш да посрамиш майка си.

Оставям писмото незапечатано, но целувам подписа си и се надявам той да разбере. Няма да оттегли и една дума от онова, което е написал, и знам, че не е написал нищо, освен истината. Ще знае, че не бих допуснала да отрече истината. Но той не може никога да дойде в Англия, докато кралят е жив, и аз не мога да го видя. Може би, като се има предвид напредналата ми възраст, няма да го видя никога повече. Единственият начин семейството ми отново да бъде заедно, е Реджиналд да пристигне с армия от Испания да вдигне обикновените хора на бунт, да възстанови Църквата, и да постави принцесата на трона. „Дано настъпи този ден!“, прошепвам, а после занасям писмото си на Томас Кромуел, за да го проучат шпионите му за скрит предателски шифър.

Знатният мъж, кралски секретар и вицерегент на Църквата, ме кани в личния си кабинет, където трима мъже са се навели над писма и сметководни книги. Световните дела се въртят около Томас Кромуел, точно както се въртяха някога около стария му господар, Томас Улзи. Той се грижи за всичко.

— Кралят иска синът ви да дойде в двора и да обясни писмото си — казва ми той. С ъгълчето на окото си виждам как един от писарите спира за миг с вдигнато перо, чакайки да запише отговора ми.

— Моля се да дойде — казвам. — Като негова майка ще му кажа, че трябва да дойде. Редно е да прояви пълно покорство към негово величество, както правим всички, както е възпитан да прави.

— Сега негово величество вече не се гневи на своя братовчед Реджиналд — казва благо Кромуел. — Иска да разбере доводите му, иска Реджиналд да разговаря с други учени, за да могат да постигнат съгласие.

— Каква изключително добра идея. — Поглеждам право в усмихнатото му лице. — Ще кажа на Реджиналд да дойде веднага. Ще добавя една бележка към писмото си.

Кромуел, великият лъжец, великият еретик, великото оръдие на господаря си, свежда глава, сякаш е впечатлен от моята преданост. Аз, не по-малко лицемерна от него, се покланям в отговор.

Л’Ербер, Лондон

Октомври 1536 г.

Монтагю идва да ме види в дома ми рано сутринта, докато придворните са на литургия. Влиза в параклиса ми и коленичи до мен на каменните плочи, докато свещеникът, наполовина скрит от олтарната преграда, с гръб към нас, извършва тайнствата на литургията и измолва Божията благословия над мен и безмълвно коленичилото ми домакинство.

Отзад, недокосвана и нечетена, е Библията, която кралят е наредил да се постави във всяка църква. Всеки от моето домакинство вярва, че Бог говори на латински на своята Църква. Английският е езикът на обикновените простосмъртни, на пазара, на бунището. Как може нещо, които идва от Бог, да бъде записвано на езика на овчарите и търговците? Бог е Словото, той е Папата, свещеникът, хлябът и виното, тайнственият латински език на литанията, нечетимата Библия. Но ние не се противопоставяме на краля по този въпрос, не му се противопоставяме по никой въпрос.

— Кралица Джейн падна на колене пред краля и го помоли да възстанови абатствата, да не ги отнема от хората — Монтагю свежда глава като за молитва и ми шепне новината над броеницата си. — Линкълншър се е вдигнал да защити абатствата, няма нито едно село, което да не се е разбунтувало.

— Това ли е нашият момент?

Монтагю свежда глава още по-ниско, така че никой да не може да го види как се усмихва.

— Скоро — казва той. — Кралят изпраща Томас Хауард, херцога на Норфолк, да усмири простолюдието. Мисли, че това ще стане лесно.

— А какво мислиш ти?

— Моля се — от предпазливост Монтагю дори не казва за какво се моли. — А принцесата ти изпраща обичта си. Кралят доведе нея и малката лейди Елизабет в двора. За човек, който казва, че обикновените хора лесно ще бъдат укротени, е красноречив фактът, че поръчва да доведат дъщерите му при него, за да бъдат в безопасност.

Монтагю си тръгва веднага щом службата свършва, но не е нужно той да ми носи новини. Скоро цял Лондон жужи. Момчето на готвачката, изпратено на пазара за подправки, се прибира у дома с твърдението, че четиридесет хиляди мъже, въоръжени и снабдени с коне, влизат в Бостън.

Лондонският ми управител идва при мен да ми съобщи, че двете момчета от Линкълншър са избягали, отишли са си у дома, за да се присъединят към бунтовниците.

— Какво са си мислили, че ще направят? — питам.

— Полагат клетва — казва той с преднамерено небрежен тон. — Доколкото разбирам, се кълнат Църквата да получи обратно своите имоти и притежания, че манастирите няма да бъдат съборени, а ще бъдат възстановени, и че вероломните епископи и вероломни съветници, препоръчали тези неправди, ще бъдат прокудени от краля и от кралството.

— Дръзки искания — казвам, съхранявайки външно безразличие.

— Дръзки искания в лицето на опасността — добавя той. — Кралят изпрати приятеля си, Чарлс Брандън, херцога на Съфолк, да се присъедини към херцога на Норфолк срещу бунтовниците.

— Двама херцози срещу шепа глупци? — казвам. — Бог да пази обикновените хора от лекомислие и страдания.

— Обикновените хора могат и сами да се опазят. Не им липсват оръжия — казва той. — И не са малцина. Поземлените аристократи са с тях и имат коне и оръжия. Може би е по-добре именно херцозите да се погрижат за безопасността си. Казват, че Йоркшър е готов да се надигне, а Том Дарси е изпратил запитване до краля какъв трябва да бъде отговорът му.

— Лорд Томас Дарси? — Помислям си за човека, който носи герба ми с теменужката в джоба си.

— Бунтовниците имат знаме — продължава моят управител. — Потеглят под знамето с петте рани на Христос. Казват, че това е свещена война. Църквата срещу неверника, обикновените хора срещу краля.

— А къде е лорд Хъси? — питам, назовавайки един от видните лордове, бившия шамбелан на принцесата.

— С бунтовниците е — казва моят управител, като кимва, забелязал удивлението ми. — А съпругата му излезе от Тауър и е с него.

* * *

В страната цари такъв смут заради слуховете за метежи, дори на юг, че в началото на октомври оставам в Лондон. Потеглям с баржата си надолу по реката в един студен ден, докато мъглата се стеле по водата, вечерното слънце е изгарящо червено, приливът се е надигнал, а течението е силно.

— Най-добре минете покрай моста пеша, милейди — казва кормчията на моята баржа, те ме оставят на мокрите, хлъзгави стъпала и с греблата изкарват баржата в средния канал, за да се стрелнат през бурните води под моста и да ме вземат от другата страна.