— В защита на единството на Църквата. Но аз Защитник на вярата ли съм, или не?

Откривам, че мога да му се усмихна, устните ми не треперят.

— Разбира се, че сте.

— И върховен глава на англиканската църква?

— Разбира се.

— В такъв случай нима вашият син не се е провинил в оскърбление на короната, в държавна измяна, поставяйки под въпрос правото ми да управлявам моята църква и да я защитавам? Дори самото заглавие на писмото му е измяна, само по себе си!

— Не съм виждала писмото му — казвам.

— Писал ѝ е — казва тихо Кромуел на краля.

— Той е мой син, разбира се, че ми пише — отвръщам на краля, пренебрегвайки Кромуел. — И ми каза, че ви е написал писмо. Не доклад, не книга, не нещо, предназначено за публикуване, не е споменавал нищо за заглавие. Каза ми, че сте поискали мнението му по определени въпроси, и той ви се подчинил: изучил въпроса, допитал се и написал мнението си.

— Това е изменническо мнение — заявява кралят. — Той е по-лош от Томас Мор, далеч по-лош. Томас Мор изобщо не биваше да умира за онова, което каза, и никога не е казвал нещо подобно. Мор трябваше да е жив днес, най-добрият от моите съветници, а синът ви — обезглавен вместо него.

Преглъщам.

— Реджиналд изобщо не е бивало да пише нищо, което дори се доближава до измяната — казвам тихо. — Трябва да ви помоля да му простите, ако е сторил това. Нямах представа какво пише. Нямах представа какво изучава. Той е ваш учен от много години, работи по ваши заповеди.

— Той казва това, което всички мислите! — Хенри се изправя на крака и се навежда към мен. Малките му очи блестят гневно. — Смеете ли да го отречете? В лицето ми? В лицето ми?

— Не зная какво казва той — повтарям. — Но никой от семейството ми в Англия не е изрекъл, помислил, или сънувал дори една предателска дума. Ние сме ви верни — обръщам се към Кромуел. — Незабавно положихме клетвата — казвам. — Вие затворихте абатството Бишам, основано от собственото ми семейство, а аз не възроптах, дори не и когато назначихте игумен по ваш избор и прогонихте игумена Ричард и всички каноници и опразнихте параклиса. Взехте скъпоценностите на лейди Мери по списъка, който ви направих, а когато я затворихте под ключ, ви се подчиних и никога не съм ѝ писала. Монтагю е ваш верен служител и приятел, Джефри ви служи в парламента. Ние сме ваши сродници, предани сродници, и никога не сме направили нищо срещу вас.

Внезапно кралят плясва по масата с тежката си ръка, и плясъкът прозвучава като изстрел.

— Не мога да понасям това! — изревава той.

Не трепвам, стоя напълно неподвижна. Обръщам се към него и го поглеждам право в лицето, както пазачът на Тауър гледа дивите зверове. Веднъж Томас Мор ми каза: „Никога не показвайте страх пред лъв или крал, иначе е свършено с вас.“

Кралят се надвесва напред и изкрещява в лицето ми:

— Накъдето и да се обърна, има хора, които заговорничат срещу мен, шушукат, пишат… — той помита ръкописа на Реджиналд на пода с нов гневен жест. — Никой не мисли какво правя за страната, никой не мисли как страдам, докато водя страната напред, извеждам ги от тъмнината на светло, служа на Бог, макар че всички около мен, всички… — внезапно се нахвърля на Кромуел: — Какво правят в Линкълн? Какво правят в Йоркшър? Какво говорят против мен? Защо не ги накарате да замлъкнат? Защо са се развилнели по улиците в Хъл? И защо позволихте на Поул да напише това? — изкрещява той. — Защо се държите като глупак?

Кромуел поклаща глава, сякаш удивен от собствената си глупост. И веднага, тъй като поема вината за лошата новина, се залавя да я омаловажи. Преди миг беше мой обвинител; сега ми помага да се защитя, и провинението моментално става много по-леко. Виждам го как се обръща, като танцьор в поетична драма, за да прескочи линията в противоположната посока.

— Херцогът на Норфолк ще потуши метежа на Север — казва той успокоително. — Няколко селяни, които крещят за хляб; не е нищо особено. А написаното от вашия учен Реджиналд Поул — това е нищо. Това е само едно лично писмо — казва той. — Това е само мнението на един човек. Ако ваше величество благоволи да го обори, как може то да запази някакво значение? Вашето разбиране по право е по-важно от неговото. Нима някой би го прочел, ако вие го отречете? Кой го е грижа какво мисли Реджиналд Поул?

Хенри отива бързо към прозореца и поглежда навън в мекия полумрак. Кукумявките, които живеят в таванските помещения на тази стара сграда, бухат, а докато той гледа, едра бяла улулица прелита тихо на яките си къси криле. Камбаните из целия голям град бият. За миг се запитвам какво би се случило какво ще се случи с този крал, ако камбаните започнат да бият наобратно и хората чуят сигнала да се вдигнат на бунт срещу него?

— Ще пишете на сина си — процежда Хенри, без да се обръща да ме погледне. — Ще му кажете да дойде в Англия и да се изправи пред мен, като мъж. Ще се отречете от него. Ще му кажете, че не е ваше дете, защото говори срещу вашия крал. Няма да търпя разделена вярност. Или служите на мен, или сте негова майка. Можете да избирате.

— Вие сте моят крал — казвам простичко. — Роден сте да бъдете крал, винаги сте бил моят крал. Никога не отричам това. Трябва да отсъдите какво е най-добро за цялото кралство и за мен, като ваша най-смирена и любяща слугиня.

Той се обръща и ме поглежда, и сякаш внезапно целият му гняв утихва напълно. Той се усмихва, сякаш съм казала нещо, което звучи напълно смислено.

— Наистина съм роден да бъда крал — казва тихо. — Това е Божията воля. Да се твърди нещо друго, е все едно да се опълчиш на Бог. Кажете това на сина си.

Кимвам.

— Бог отстрани Артур, за да ме направи крал — напомня ми той, почти свенливо. — Нима не го стори? Видяхте Го да го прави. Бяхте свидетел.

Не показвам какво ми струва да говоря за смъртта на Артур с по-младия му брат.

— Сам Бог ви постави на трона — съгласявам се.

— Най-добрият избор — заявява той.

Свеждам глава в знак на съгласие.

Кралят въздъхва, сякаш някак е стигнал до място, където може да намери покой.

Хвърлям поглед към Кромуел; изглежда, че аудиенцията е приключила. Той кимва, с леко пребледняло лице. Мисля си, че Кромуел трябва понякога да рови надълбоко, за да намери смелост да се изправи лице в лице с това чудовище, което е създал.

Правя реверанс и се готвя да се обърна и да тръгна към вратата, когато малък предупредителен жест на безмълвния секретар в края на масата ми напомня, че вече не ни е позволено да обръщаме гръб на краля. Величието му е толкова голямо, че трябва да се отдалечаваме от него, като вървим заднешком.

Аз принадлежа към старата кралска фамилия на Англия. Баща ми беше брат на двама крале. За миг, само за половин миг, си помислям, че ще изглеждам като глупачка, показвайки преувеличено уважение към този тлъст тиранин, който стои с гръб към мен, който дори не вижда уважението, което ми е заповядано да му засвидетелствам. После си помислям, че единственият глупак е онзи, който не успява да оцелее в тези опасни времена, и отправям към Томас Кромуел усмивка, която казва — стига само да може да я разчете — колко ниско ще паднем, вие и аз? За да запазим главите на раменете си? Отново правя реверанс и се отдръпвам заднешком на шест крачки, правя реверанс, сляпо опипвам зад гърба си за дръжката на бравата, и се измъквам през вратата.

* * *

Монтагю идва в стаята ми след вечернята, късно през нощта.

— Какво ти каза? — пита настойчиво. Косата му стърчи нагоре, сякаш е прокарвал раздразнено ръце през нея. Приглаждам я и оправям шапката му. Той рязко отдръпва глава от докосването ми. — Той ми се нахвърли, писмото на Реджиналд почти ни съсипа. Не мисля, че някога ще прости това. Не може да понася критики. Разкрещя ми се.

— Каза ми, че трябва да се откажа от Реджиналд — признавам. — Беше толкова разгневен, колкото не съм го виждала никога преди.

— Уплаши Кромуел — казва Монтагю. — Видях как се тресяха ръцете му. Бях на колене; кълна се, че краката ми щяха да се подкосят, ако стоях прав. През цялата вечеря не можеше да му се угоди. Кралицата говори с него по повод на някаква услуга за някого, и той ѝ каза, че тя не се ползва с достатъчно благосклонност от негова страна, за да я прахосва за други. Пред всички! Помислих си, че тя ще се разплаче пред целия двор. После, след вечеря, той ме отведе настрана. Беше извън себе си от гняв.

— Тя изпитва ужас от него — отбелязвам. — Не е като кралица Катерина, нито дори като Ан. Изобщо не може да се справя с него.

— Какво ще правим? — пита Монтагю. — Бог знае, че не можем да се справим с него. Какво е прихванало Реджиналд, за да ни изложи на това?

— Беше принуден! — защитавам го. — Трябвало е или да направи това, или да изпълва страница след страница с лъжи. Кралят му нареди да даде мнението си. Той трябваше да каже какво мисли.

— Нарекъл е краля тиранин и вилнеещ звяр!

Монтагю повишава тон, а после си спомня, че дори само тези думи са държавна измяна, и затиска устата си с ръка.

— Ще трябва да се отречем от него — казвам нещастно. — Знам, че ще се наложи.

Монтагю се свлича в един стол и прокарва ръце през косата си.

— Нима той не си дава сметка какъв е животът в Англия днес?

— Знае много добре — казвам. — Вероятно никой не знае по-добре от него. Той предупреждава краля, че ако продължава с унищожаването на манастирите, хората ще се надигнат срещу него, а императорът ще нахлуе в Англия. Северът вече се е вдигнал.

— Обикновените хора са се обърнали срещу съветника на епископа в Хорнкасъл — казва ми Монтагю, с нисък глас. — Палят сигнални огньове чак до Йоркшър. Но Реджиналд прибърза да се обяви против краля. Писмото му е държавна измяна.

— Не виждам какво друго е можел да напише — казвам. — Кралят поиска мнението му. Той го даде. Казва, че принцесата трябва да получи титлата си, а папата трябва да бъде глава на Църквата. Ти би ли казал нещо различно?