Той млъква рязко, взема ръката ми и я допира до разранената си, изгаряща буза.

— Не мога да го понеса — казва простичко. — Не мога да го повярвам. Кажете, че не е истина.

Сълзите се леят по лицето ми. Безмълвно поклащам глава.

— Няма да позволя да го казват — заявява Хенри. — Кажете, че не е вярно.

— Не мога да го отрека — казвам овладяно. — Съжалявам. Съжалявам, Хенри. Толкова съжалявам. Но той си отиде.

Устата му зяпва и от нея потича слюнка, очите му са възпалени и пълни със сълзи. Почти не е в състояние да издаде звук.

— Не мога да го понеса — прошепва. — Какво ще стане с мен?

Надигам се от пода, сядам на столчето за крака и протягам ръце към него, сякаш той отново е малкото момче в кралската детска стая. Той пропълзява към мен, полага глава в скута ми и се предава на сълзите си. Милвам оредяващата му коса и бърша разранените му бузи с ленения ръкав на роклята си, и го оставям да плаче и той плаче, докато стаята става златиста от залеза и сива от здрача, а Джейн Сиймор седи като малка статуя в отсрещния край на стаята, твърде ужасена, за да помръдне.

* * *

Докато здрачът потъмнява и се превръща в нощ, риданията на краля постепенно се превръщат в хленч, а после преминават в тръпки, докато накрая решавам, че е заспал, но после той отново се размърдва и раменете му се повдигат и спускат. Когато става време за вечеря, той не помръдва, и Джейн продължава странното си бдение заедно с мен — свидетелки на сърдечната му мъка. После, когато камбаните в града започват да бият за вечерня, вратата се открехва, Томас Кромуел се вмъква в стаята и обхваща всичко с един проницателен поглед.

— О — възкликва Джейн с облекчение, изправя се на крака и прави малък, объркан жест, сякаш за да покаже на негова светлост секретаря, че кралят е рухнал от скръб, и е по-добре той да поеме нещата в свои ръце.

— Бихте ли желали да отидете на вечеря, ваша светлост? — пита я Кромуел с поклон. — Можете да кажете на двора, че кралят ще вечеря в покоите си сам.

Джейн дава съгласието си с лек, подобен на мяукане звук, и се измъква от стаята, а Кромуел се обръща към мен, докато държа краля в обятията си, сякаш аз представлявам по-заплетен проблем.

— Графиньо — обръща се той към мен, като се покланя.

Накланям глава, но не казвам нищо. Сякаш държа заспало дете, което не искам да събудя.

— Да повикам ли камериерите от спалнята му, за да го сложат в леглото? — пита ме той.

— И лекаря му с приспивателна отвара? — предлагам шепнешком.

Лекарят пристига, а кралят повдига глава и послушно изпива дозата. Държи очите си затворени, сякаш му е непоносимо да вижда погледите — любопитни, съчувствени, или — най-лошото, развеселени — на камериерите от спалнята, които оправят леглото, пронизват го с меч като предпазна мярка срещу скрити убийци, затоплят го с горещите въглени в грейката, а после застават при главата и краката му, в очакване на указания.

— Сложете негово величество да си легне — казва Кромуел.

Леко се сепвам от новата титла. Сега, когато кралят е единственият владетел на Англия, а папата не е нещо повече от викарий на Рим, той е започнал да твърди, че е равностоен на император. Вече няма да бъде наричан „ваша светлост“ като някой херцог, макар че тази титла беше достатъчно добра за баща му, първия Тюдор, и достатъчно добра за всички от моето семейство. Сега той има императорска титла: той е „величество“. Сега негово новопровъзгласено величество е толкова сломен от скръбта, че смирените му поданици трябва да го повдигнат и да го сложат в леглото, и са твърде изплашени, за да го докоснат.

Камериерите се поколебават: не знаят как да се отнасят с него.

— О, за Бога — казва Кромуел раздразнено.

Нужни са шестима, за да го вдигнат от пода до леглото, главата му се люлее, а сълзите се леят от затворените му очи. Нареждам на камериерите да изхлузят красиво изработените му ботуши за езда, а Кромуел им казва да свалят тежкия жакет, така че го оставяме да спи все още полуоблечен, като пияница. Един от камериерите ще спи върху сламеник на пода; виждаме ги как подхвърлят монети, за да видят кой ще извади лошия късмет да остане. Никой не иска да бъде с него през нощта, докато той хърка, изпуска газове и плаче. Пред вратата има двама кралски телохранители.

— Той ще спи — казва Кромуел. — Но когато се събуди… как мислите, лейди Маргарет? Разбито ли е сърцето му?

— Това е ужасна загуба — признавам. — Да изгубиш дете винаги е ужасно, но да го изгубиш вече голямо, когато е преживяло детските болести и всичко е било пред него…

— Да изгубиш наследник — отбелязва Кромуел.

Не казвам нищо. Няма да споделя никакво мнение за наследника на краля.

Кромуел кимва.

— Но според вас може ли всичко това да е за добро?

Въпросът е толкова безсърдечен, че се поколебавам и го поглеждам, сякаш се съмнявам, че съм го чула правилно.

— Това оставя като единствена вероятна наследница лейди Мери — изтъква той. — Или я наричате „принцеса“?

— Изобщо не говоря за нея. И я наричам „лейди Мери“. Подписах клетвата, и знам, че сте прокарали парламентарен указ, който гласи, че кралят ще избере сам наследника си.

* * *

Поръчвам да ми донесат храна в личните ми покои. Не мога да понеса да се присъединя към двора, който шуми развълнувано от клюки и предположения. Монтагю пристига с плодовете и сладкишите, налива си чаша вино, и сяда срещу мен.

— Рухна ли той? — пита хладно.

— Да — казвам.

— Държеше се така, когато изгуби бебето на Болейн — казва той. — Плака и вилня, а после спря да говори. После, когато приключи със скръбта си, отрече, че това някога се е случвало. Погребахме бебето тайно.

— За него това е ужасна загуба — отбелязвам. — Каза, че е смятал да направи Фицрой свой наследник.

— А сега няма мъжки наследник, точно както предрича проклятието.

— Не зная — казвам.

* * *

На сутринта кралят е зачервен и навъсен, със зачервени и подпухнали очи, с унило лице. Напълно ме пренебрегва. Сякаш ме няма на закуска и не съм била там предишната вечер. Той яде обилно, отново и отново поръчва още месо, още ейл, още вино, прясно изпечен хляб, сладкиши, сякаш иска да погълне света, а после отива отново в параклиса си. Седя с кралицата и дамите ѝ в нашите светли покои, които гледат към главната улица, и така виждаме как пратениците в ливреята на Норфолк идват и си отиват, но смъртта на младия херцог не е оповестена пред двора и никой не знае дали е редно да носи траур, или не.

В продължение на три дни оставаме в Ситингборн, а кралят все така не казва нищо за Фицрой, макар че все повече и повече хора научават, че е починал. На четвъртия ден дворът продължава пътуването си към Доувър, но все още никой не е обявил, че херцогът е мъртъв, придворните не носят траур, няма подготовки за погребение.

Сякаш всичко е застинало във времето, замръзнало като водопад през зимата, с безмълвно застинали струи. Кралят не казва нищо, дворът знае всичко, но покорно се преструва, че е в пълно неведение. Фицрой не потегля от Лондон да се присъедини към нас, никога повече няма да язди, и въпреки това всички трябва да се преструваме, че го чакаме да дойде.

— Това е лудост — казва ми Монтагю.

— Не знам какво се очаква да направя — казва жално кралицата на брат си. — В действителност това няма нищо общо с мен. Поръчах си траурна рокля. Но не знам дали трябва да я обличам.

— Хауард трябва да проговори — заявява Томас Сиймор. — Фицрой беше негов зет. Никой от нас няма причина да осигурява подобаващо погребение на незаконородения. Нямаме причина да се обръщаме за това към краля.

Томас Хауард се приближава до трона, докато Хенри седи в залата за аудиенции преди вечеря, и пита, с толкова тих глас, че само мъжете най-близо до него могат да чуят, дали му позволяват да напусне двора, за да си отиде у дома и да погребе зет си.

Внимава да не изрича името на Фицрой. Кралят му прави знак да се приближи, прошепва нещо в ухото му, а после се обръща и го отпраща с махване на ръка. Томас Хауард напуска двора, без да каже пито дума на никого, и се прибира у дома в Норфолк. По-късно научаваме, че погребал зет си, и собствените си надежди, в абатството Тетфорд, в прост дървен ковчег и с тайна служба, на която присъствали само двама души.

— Защо? — пита ме Монтагю. — Защо станалото се потулва така?

— Защото Хенри не може да понесе мисълта, че е изгубил още един син — казвам. — И защото сега държи двора в такова подчинение и сме такива глупаци, че ако той не иска да мисли за нещо, тогава никой от нас не го изрича. Ако той изгуби сина си и не може да понесе скръбта, тогава момчето се погребва далече и тихомълком. А следващия път, когато поиска да направи нещо напълно погрешно, ще открием, че е станал още по-силен. Може да отрече истината и никой няма да му възрази.

Имението Бишам, Бъркшър

Юли 1536 г.

Докато дворът пътува, оставам у дома, разхождам се из нивите си и гледам как пшеницата става златиста. В първия ден на жътвата излизам с групата жътвари и ги гледам как крачат един до друг през нивата: сърповете им повалят полюшващите се посеви, питомните и дивите зайци се стрелкат насам-натам, а момчетата хукват с джафкащи териери след тях.

Зад мъжете идват жените, прегръщат големите снопи и ги връзват с едно отработено движение, със запретнати рокли, за да могат да вървят с едри крачки, с ръкави, навити високо над мускулестите им ръце. Много от тях са задянали бебета на гърба си, след повечето се влачат по две деца, а старите хора събират падналите зърна пшеница, за да не се прахосва нищо.

Изпитвам радостта на скъперник, който гледа как в съкровищницата се изсипва злато. Бих предпочела да имам добра реколта пред цялото злато, което бих могла да отмъкна от някое абатство. Седя на коня си, гледам как арендаторите работят и се усмихвам, когато се провикват към мен и ми казват, че годината е добра, добра година за всички ни.