Хенри, който обикновено обикаля богатите си дворци с баржа, винаги плътно охраняван, не е чувал шума на неодобрителен шепот от хиляди уста. Този шум е като тътен на далечна гръмотевица, нисък и все пак злокобен. Той се оглежда, но не може да види дори един човек, който говори против него. Изсмива се рязко, без никаква причина, сякаш се опитва да покаже, че не е смутен от това навъсено посрещане, и се смъква тежко от коня си, подхвърля юздите на един коняр, и застава напълно неподвижен, с ръце на хълбоците, тлъст, едър мъж, сякаш предизвиква някой да каже нещо против него. Не вижда никого, когото да предизвика. В тълпата не се виждат намръщени лица, никой няма да се изправи, за да бъде превърнат в мъченик. Ако види враг, Хенри би го покосил на място; никога не му е липсвала смелост. Но никой не му се противопоставя. Носи се само приглушен шепот на недоволство, идващ неизвестно откъде. Хората вече не харесват своя крал, не му поверяват своята Църква, тъгуват за кралица Катерина, били са ужасени от историите за вината и смъртта на кралица Ан. Как може такава жена някога да е била избраница на един благочестив крал? Той я избра, за да докаже, че е най-добрият, че може да се ожени за най-добрата. След като сега е доказано, че тя е най-лошата, какво говори това за него?

Те не знаят нищо за кралица Джейн, но са чули, че тя танцувала вечерта на екзекуцията, и се омъжила за краля единайсет дни след като той обезглави предишната си съпруга, нейната господарка. Мислят, че тя сигурно е жена, неспособна да прояви състрадание. За тях кралят вече не е принцът, чиято поява поправя всичко, вече не е младият човек, чиито лудории и шеги бяха се превърнали в нарицателно за невъздържано веселие. Обичта им към него е помрачена от съмнения, обичта им към него е станала боязлива; всъщност обичта им към него си е отишла.

Хенри се оглежда наоколо и тръсва глава, сякаш с презрение към малкия град и сведените глави на безмълвните поклонници. За миг ми напомня за начина, по който някога гледаше баща му, сякаш мислеше, че всички сме глупаци, защото беше успял да превземе трона и кралството с помощта на собствения си бърз и лукав ум, и че презира всички ни, задето сме го допуснали. Хенри хвърля поглед надолу към Джейн, която стои до него, в очакване да мине с него през широко отворената врата на хана. Изражението му не омеква при вида на сведената ѝ руса глава. Гледа я, сякаш съзнава, че тя е поредната глупачка, която ще направи точно каквото иска той, дори това да ѝ струва живота.

Следваме ги в робско подчинение, но тогава в тълпата отвън настъпва смут: конници се задават по пътя и се опитват да си пробият път през тълпата. Виждам как Монтагю, който следва краля, поглежда назад, за да види причината за шума. Начело е един от хората на Хенри Фицрой, с почти окуцял кон, по всичко личи, че е яздил усилено, може би чак от двореца Сейнт Джеймс, лондонския дом на младия херцог.

Едно леко кимване на Монтагю, докато влиза в тъмната вътрешна зала на хана, ми дава знак да изчакам отвън и да разбера каква е новината, накарала вестоносеца да препуска така усилено. Човекът си пробива път през тълпата, докато конярят чака отзад и държи коня му.

Около него веднага се събират хора, нетърпеливи да чуят новините, а аз се отдръпвам назад да слушам. Той поклаща глава и заговаря тихо. Ясно го чувам да казва, че нищо не можело да се направи, горкият млад човек, нищо не можело да се направи.

Влизам в хана, където около краля е пълно с придворни, които разговарят и се питат какво се е случило. Джейн седи на трона, опитва се да изглежда спокойна и говори с дамите си. Вратата към стаята на краля е затворена, Монтагю е наблизо.

— Влезе вътре с пратеника — казва ми тихо Монтагю. — Изгони всички навън. Какво е станало?

— Мисля, че Фицрой може да е мъртъв — казвам.

Очите на Монтагю се разширяват и той възкликва леко, но вече е такъв опитен заговорник, че видът му не издава почти никаква емоция.

— Нещастен случай?

— Не знам.

Иззад затворената врата се разнася силен рев, ужасен рев, какъвто издава бик, когато за гърлото го е захапал мастиф и той се свлича на колене. Това е ревът на смъртно ранен човек.

— Не! Не! Не!

Чула вика, Джейн рязко се извърта, скача на крака и се люшва нерешително. Дворът утихва напълно, и я наблюдава как сяда отново на трона си, а после пак се надига. Брат ѝ бързо ѝ заговаря и тя отива покорно до вратата на личния кабинет, но после отстъпва назад и прави лек жест с ръка, като възпира стражите да я отворят.

— Не мога — казва тя.

Хвърля поглед през стаята към мен и аз отивам при нея.

— Какво да правя? — пита тя.

От вътрешността на стаята се чува едно-единствено силно ридание. Джейн изглежда напълно ужасена.

— Да отида ли при него? Томас казва, че трябва да отида при него. Какво става?

Преди да успея да отговоря, Томас Сиймор застава до сестра си, с ръка отзад на кръста ѝ, като буквално я тласка към затворената врата.

— Влизай вътре — изрича през зъби.

Джейн забива пети в пода, извръща очи към мен.

— Не трябва ли лорд Кромуел да влезе? — прошепва тя.

— Дори той не може да възкреси мъртвите! — изсъсква Томас. — Трябва да влезеш.

— Елате с мен — Джейн посяга и ме сграбчва за ръката, когато стражът отваря вратата със замах. Пратеникът излиза, препъвайки се, а Томас Сиймор бута двете ни вътре и затръшва вратата зад нас.

Хенри е на колене, на пода, прегърбен над богато украсено столче за крака, с лице, заровено в плътната бродерия. Хлипа конвулсивно като дете, с дрезгав глас, сякаш скръбта ще изтръгне сърцето му.

— Не! — възкликва, поема си дъх, а после надава силен стон.

Предпазливо, като човек, който се приближава до ранен звяр, Джейн тръгва към него. Спира за миг и се навежда, с ръка, колебаеща се над повдигащите се и спускащи рамене. Поглежда ме, аз кимвам, и тя го потупва по гърба толкова леко, че той едва ли го усеща през ватираната подплата на жакета си.

Хенри трие лице ту на една, ту на друга страна в златните възли и мъниста по столчето за крака; стиснатият му юмрук удря силно по столчето, а после — по дъските на пода.

— Не! Не! Не!

При този изблик Джейн отскача назад и ме поглежда. Хенри надава лек болезнен стон, изблъсква столчето за крака и се хвърля по лице на пода, търкаляйки се ту на една, ту на друга страна в ароматните билки и сламата.

— Синът ми! Синът ми! Единственият ми син!

Джейн се отдръпва от размаханите му ръце и ритащите крака, но аз пристъпвам напред и коленича до главата му.

— Бог да му даде вечен покой, да го приеме и да го въведе във вечния живот — казвам тихо.

— Не! — Хенри се надига, с коса, в която са се преплели треви и слама, и изкрещява в лицето ми: — Не! Не във вечния живот. Това е моето момче! Той е мой наследник! Имам нужда от него тук!

Ужасяващ е в бясната ярост, зачервила лицето му, но после виждам къде покритието на столчето за крака е одраскало лицето му, разкъсало е клепача му, така че по лицето му се стичат кръв и сълзи, виждам онова отчаяно дете, каквото беше, когато брат му умря, когато майка му умря само година по-късно. Виждам детето Хенри, което дотогава беше закриляно от живота, а сега този живот бе нахлул в детската му стая, в неговия свят. Дете, на което рядко бяха отказвали нещо, а сега внезапно всичко, което бе обичало, му бе отнето.

— О, Хари — изричам, и гласът ми е изпълнен с жал.

Той надава вопъл и се хвърля в скута ми. Хваща ме здраво през кръста, сякаш иска да ме смачка.

— Не мога… — изрича. — Не мога…

— Знам — казвам: мисля си за всички онези случаи, когато ми се налагаше да отида при този млад човек и да му кажа, че още един негов син е мъртъв, а сега той е толкова възрастен, колкото бях аз тогава, и отново узнава, че е изгубил син.

— Момчето ми!

Притискам го толкова здраво, колкото ме държи той, люлея го, поклащаме се заедно, сякаш той е голямо бебе, което плаче в скута на майка си, сломено от сърдечната мъка на детството.

— Беше мой наследник — проплаква той. — Беше мой наследник. Беше ми одрал кожата. Всички го казваха.

— Беше — казвам кротко.

— Беше красив, какъвто бях аз!

— Беше.

— Имах чувството, че така никога няма да умра…

— Знам.

Следва нов пристъп на ридания и аз го прегръщам, докато той плаче съкрушено. Поглеждам към Джейн над раменете му, разтърсващи се от плач. Тя е просто ужасена. Взира се в краля, прегърбен на пода, плачещ като дете, сякаш той е някакво странно чудовище от приказка, което няма абсолютно нищо общо с нея. Очите ѝ се плъзват към пода; явно си пожелава да е някъде далеч.

— Има проклятие — казва Хенри внезапно, като се надига, сяда и оглежда внимателно лицето ми. Клепачите му са подпухнали и зачервени, лицето му — покрито с петна и изподраскано, косата му — щръкнала, шапката му — в пепелта на огнището. — Сигурно има проклятие срещу мен. Защо иначе ще губя всички, които обичам? Защо иначе ще съм толкова окаян? Как може да бъда крал и същевременно най-нещастният човек на света?

Дори сега, когато този опечален баща се вкопчва в ръцете ми, няма да кажа нищо.

— С какво Беси Блаунт е оскърбила Бог, та той ме поразява? — пита ме настойчиво Хенри. — Какъв грях е извършил Ричмънд? Защо Бог би ми го отнел, ако над тях не тегне проклятие?

— Болен ли беше? — питам тихо.

— Всичко стана толкова бързо — прошепва Хенри. — Знаех, че той не е добре, но не беше нищо сериозно. Изпратих лекаря си, направих всичко, което е редно да стори един баща… — той си поема дъх с леко изхлипване. — Не съм сгрешил в нищо — казва вече по-спокойно. — Не може да е нещо, което съм направил. Сигурно Божията воля е била да ми бъде отнет. Трябва да е нещо, което Беси е направила. Трябва тя да има някакъв грях.